Иван Кондов: Човек трябва да прощава, за да изхвърли злото от себе си
" Изповеди по пантофи " - тази графа на страниците на " Труд " години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, предприемачи.
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, актьори, артисти и художници. Повечето от тях не икономисаха рецензиите си от фасадната народна власт, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, само че им отмъщаваше - захвърляше ги в мизерия или намираше " земни архангели ", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
" България е една духовно опустошена страна - ми сподели още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е безценен, а от душевния недостиг. Недъзите са остарели, а нови добродетели няма. Закопчахме се изкривено ".
Връщам се още веднъж към тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като на всички тях ние сме длъжници.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
Днес предлагам диалога ни с Иван КОНДОВ - чудакът-актьор, от чийто колосален гений на сцената феновете изтръпваха. Говореше постепенно, с необикновен акцент, излъчваше магнетизъм. Мъдрец с висока интелектуалност. Имаше странна орис. По времето на соца беше получил званието заслужил актьор, след това национален актьор. И като национален актьор учи и приключва задочно актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 година при проф. Кръстьо Мирски. Друг подобен случай нямаме - национален актьор да признае, че има какво да учи! И освен да признае, а да учи настойчиво и прилежно. А беше изиграл повече от 90 функции в театъра, повече от двадесет функции в киното.
27 април 1996 година
Когато поканих кумира на три генерации артисти за диалог, той ме попита: „ Защо да приказваме? Аз съм печален събеседник. ” И ми отхвърли.
Но след месец сякаш почувства нужда да разтвори душата си... Стаена тъга, наслоена засегнатост -70-годишният Иван Кондов се разделя с директорския пост на спектакъл „ София ”, само че продължава да твърди, че за него театърът е „ най-чистата концепция ”. Ромео на Шекспир, Фон Калб на Шилер, Яропегов на Горки, Хамлет, Езоп са незабравимите му функции на сцената. Създава и облици в киното: „ Обич ”, „ Магистралата ”, „ Неспокоен дом ”, „ Игрек 17 ”... Това обаче не му попречило преди време да се размине с много награди поради своеобразното тълкувание на функциите.
Улових енергичния маестро Иван Кондов в момент на самоанализ...
– До мъдреца в мен стои детето. Това е тип катарзис, самобитно филтриране, тъй като човек е активен и неверен. И в случай че към чистотата на детето се прибавят опитът и мъдростта на времето, това е съвършенство. Не считам, че съм го постигнал, само че се стремя към него.
– Театърът не ви ли ограби?
– Много. И душевно, и физически. Творецът е човек, който се отдава. Той не се щади, не оставя нищо за себе си, не е егоцентрик, тъй като прави един акт онлайн, пред всички. Умение е да овладееш зала от 500, от 1000 души, да ги покориш на концепцията си, не на идеологията, и те да станат твои съидейници сега за 3, за 5 часа даже. Това е най-съвършеното благополучие. Моят живот е театърът. Другото е около него.
– Не чувствате ли тип празнина, когато давате всичко на публиката единствено за няколко часа?
– Самотата настава по-късно. Страшна пауза и тишина! Вече си раздал своята потенция и сядаш изтощен на стола. Винаги излизам финален от театъра. Нямам сили за нищо. Не съм в положение да повеждам другарски диалог. Единственото, което мога да си разреша и си позволявах, е чаша алено вино. И мълчах. Това беше моята отмора.
– А по какъв начин ви одобряват у дома в подобен миг?
– Труден човек съм. Моето безмълвие от време на време е ужасно! Човекът до мен постоянно ме схваща и ме оставя да си мълча. Знае, че в тези мигове на безмълвие върша проучване на това какво играх на сцената... Имах и един различен по-дълъг интервал – да не мога без чаша водка. Това бе единственият метод да се освободя от голямото физическо и психическо напрежение. Такава е специалността ни. Страшна специалност! Ако в действителност си решил да се отдадеш, да се посветиш напълно на това изкуство, то не прости.
– Имал ли сте падения?
– Не мога да си спомня. Имам единствено един случай, в който нещата сякаш бяха малко противоречиви и не можаха да станат... Иначе Апостол Карамитев ми споделяше: „ Просто на тебе ти е елементарно ”. А проф. Мирски беше още по-категоричен: „ Иване, с теб нямам какво да работя, ще те пусна за пет дни, а ние ще работим. ”
– Не ви ли ревнуваха дамите от това отдаване на театъра?
– Възможно е, тъй като прекомерно малко време и внимание съм обръщал на хората към мен. Имам изключителна памет, бързо заучавах текстовете си и работех където и да съм. Ако сме измежду компания – китарата свири, хората се веселят, а аз си мисля върху някоя сцена, която ме затруднява. Обичах да превъзмогвам трудности – сякаш събирах сили, с цел да направя скок на сцената. Същото беше и в живота ми. Но в живота имам дарбата да умея да чувам, не обичам да приказвам. Това ми е било доста потребно.
– А детето у вас в какво се демонстрира?
– В наивитета и добротата. Доверчив съм като детето. А когато мине време и разбирам, че са ме излъгали – прощавам. На всички съм дал прошка. Имам доста обиди през живота си, само че не желая да се връщам към тях, те са здравословно противопоказни за мен. (Пали цигара от цигара.)
– Не сте задоволително прям. Защо до дъно не допускате до себе си? А и доста пушите.
– Пуша две кутии и половина дневно. (Пауза.) Никога не съм бил пределно прям. Страхувам се.
– От какво?
– Отдавна, в ранна възраст, бях предаден от най-хубавия си другар. (Говори трудно.) Той извърши политическо изменничество по отношение на мен. Дълги години това имаше тежки последствия върху моя живот. То стана през 1949 година, а чак през 1965-а бях оправдан. Сметнете какъв брой години е вървяло това страдалчество с мен. Оттогава имам комплекс. Но съм мощен, волеви човек и превъзмогвам този комплекс. Естествено, човек не може да преодолее всичко... Срещнах го, откакто научих, и му споделих: „ Прощавам ти! ”. А той ми отвърна: „ Защо? Аз самият се усещам с усложнена съвест, безпределно отговорен, въпреки че го направих сякаш в името на някакво положително. ” (Пауза) Не знам на мен дали ми простят и не ме интересува. Прошката е някакъв връх в нравственото достолепие на човешкия темперамент и държание. Не прощаваш ли, запазваш злото. А аз желая да бъда добър. Видял съм и зли хора, видял съм и зли гении, само че човек би трябвало да бъде добър. Това е моето верую.
– В такива моменти, когато сте бил депресиран, търсел ли сте рамото на дамата до вас?
– Не. Тя е задоволително обременена от самата природа. Тя ражда живота и аз нямам моралното право да я натоварвам с спомагателни мои проблеми. Извинявайте, това е антихуманно. Това, което тежи грубо, би трябвало да тежи на мен! Това е достолепие. И тези, които не съумяха да ме схванат, след години още веднъж ме потърсиха. Може би приказвам нескромно, само че, както виждате, отворих малка врата към душата си.
– Какво ще вършиме, като излезете от театъра?
– Тепърва ще мисля. Ще ми бъде мъчно, може би доста тежко. Подготвям лекции и желая да разкрия театрална студия за хора, които да изучавам по какъв начин да прохождат на сцената и в изкуството. Смущава ме единствено един факт – по какъв начин ще ме посрещнат младите мен, възрастния човек. Дали ще усетят нуждата да сграбчен това, което имам, с две шепи, или просто ще си останат същите наивни глупачета и ще се откажат. Ако не съумея, съществено ще се замисля какво ще върша. Но никога не бих седнал да пиша записки.
– Какво ви липсва?
– Обичам природата, само че не мога да вървя в планината. До блока ни има едно капанче. Вкъщи имам водка, само че слизам долу, тичам от панелния кафез на живота, с цел да добия чувството, че съм на двор. Стоя един час, изпивам 50 г водка и се прибирам. Ако съм у дома, тези 50 г ги пия за 5-10 мин. Защото до мене е сливката, лозичката, пред мене са дръвчетата и добивам възприятието, че съм в планината...
– Навик, на който не сте изменил?
– Появи се в ранните ми години, когато четох Сократ. Той има една мисъл: „ Преди да започнеш да дълбаеш мрамора, опознай силите си и сечивата, с които ще дълбаеш ”. Много замърсен табиет. Винаги, във всяка секунда, когато би трябвало да свърша нещо, аз изпитвам силите си.
– Усещате ли славата?
– Слава Богу, не съм се докоснал до славата. Бог ме резервира. Живея без всякакво самочувствие. Живея в страдалчество, отчуждение и самотност, съвсем като екзистенциалист. Огорчен съм. Често като прекосявам улицата, се оглеждам по няколко пъти, тъй като постоянно главата ми е запълнена с нещо и ме е боязън, че с тая моя заплеснатост може да ми се случи нещо.
– Защо казвате „ Слава Богу ”? Толкова ли е неприятно да се усеща славата?
– Много е неприятно! Това може да сътвори в създателя, в държавника, в политика ненужно самочувствие, а то да стигне до маниакалност. Славата замъглява погледа, душата, сърцето. Тя е зложелател на индивида, който е решил да се трансформира в креативна персона. Той би трябвало да бяга умишлено от нея. Освен това по природа съм непретенциозен човек. И по тази причина когато бръкнат в душата ми... Нека да спрем дотук.
- Не смятате ли, че човечеството се крепи на чудаци като вас?
- Понякога чудачеството става едно съществено начало в съществуването на обособения човек. Може би животът се крепи точно на тези чудаци с чисти намерения и психика, с откровени планове във връзка с огромната концепция за добруването на индивида. В този смисъл аз бях благополучен човек, тъй като животът ми мина под знака на изкуството, което раздадох дотолкоз, доколкото го имах в себе си. Останах подобен чешит, чудноват малко, примирителен.
- А какъв е светът отвън сцената?
- Имам възприятието, че живеем във време, в което няма истина. Опростя народът, обеднява духовно с всеки минал ден. Жестокостта ни съпровожда на всяка крачка... Неведнъж са спирали леки коли до мен и са ме наричали " селяндур ". А като погледна, този зад кормилото на мерцедеса е три пъти по-голям селяндур от мен... Ето, виждате ли по какъв начин живеем. Обидно. Хората се извратиха нравствено, няма към този момент човешки честен кодекс... Загубихме чувствителността си, оттова пристигна отчуждението
Иван Кондов умря на 8 септември 2004 година
До края на живота си този надълбоко нравствен интелектуалец остана незадоволен. Изпитваше оскърбление от несбъднатите илюзии, от размиването на упованията, с които потегли преходът ни.
Три години след нашия диалог, през 1999-а Иван Кондов получи премията " Аскеер " за изцяло творчество, а през 2000-та стана притежател на медал " Стара планина " - Първа степен, за изключителни заслуги към България. Но аз постоянно ще помня очите му, в които имаше болежка, доста болежка, с които споделяше: Искам да бъда добър, доста добър, само че този свят надълбоко ме оскърбява...
Иван Кондов си остана любим на народа.
В годините на целия преход пред касетофона ми се " изповядаха " над 500 фамозни българи, споделяйки страдания, наслади, очаквания и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, актьори, артисти и художници. Повечето от тях не икономисаха рецензиите си от фасадната народна власт, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, само че им отмъщаваше - захвърляше ги в мизерия или намираше " земни архангели ", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
" България е една духовно опустошена страна - ми сподели още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е безценен, а от душевния недостиг. Недъзите са остарели, а нови добродетели няма. Закопчахме се изкривено ".
Връщам се още веднъж към тези изповеди през днешния ден, в 2023 година, тъй като на всички тях ние сме длъжници.
Ще обявявам в Епицентър.бг част от " Изповеди по пантофи ", в които се пробвах да покажа човешката страна на нашия преход.
Днес предлагам диалога ни с Иван КОНДОВ - чудакът-актьор, от чийто колосален гений на сцената феновете изтръпваха. Говореше постепенно, с необикновен акцент, излъчваше магнетизъм. Мъдрец с висока интелектуалност. Имаше странна орис. По времето на соца беше получил званието заслужил актьор, след това национален актьор. И като национален актьор учи и приключва задочно актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 година при проф. Кръстьо Мирски. Друг подобен случай нямаме - национален актьор да признае, че има какво да учи! И освен да признае, а да учи настойчиво и прилежно. А беше изиграл повече от 90 функции в театъра, повече от двадесет функции в киното.
27 април 1996 година
Когато поканих кумира на три генерации артисти за диалог, той ме попита: „ Защо да приказваме? Аз съм печален събеседник. ” И ми отхвърли.
Но след месец сякаш почувства нужда да разтвори душата си... Стаена тъга, наслоена засегнатост -70-годишният Иван Кондов се разделя с директорския пост на спектакъл „ София ”, само че продължава да твърди, че за него театърът е „ най-чистата концепция ”. Ромео на Шекспир, Фон Калб на Шилер, Яропегов на Горки, Хамлет, Езоп са незабравимите му функции на сцената. Създава и облици в киното: „ Обич ”, „ Магистралата ”, „ Неспокоен дом ”, „ Игрек 17 ”... Това обаче не му попречило преди време да се размине с много награди поради своеобразното тълкувание на функциите.
Улових енергичния маестро Иван Кондов в момент на самоанализ...
– До мъдреца в мен стои детето. Това е тип катарзис, самобитно филтриране, тъй като човек е активен и неверен. И в случай че към чистотата на детето се прибавят опитът и мъдростта на времето, това е съвършенство. Не считам, че съм го постигнал, само че се стремя към него.
– Театърът не ви ли ограби?
– Много. И душевно, и физически. Творецът е човек, който се отдава. Той не се щади, не оставя нищо за себе си, не е егоцентрик, тъй като прави един акт онлайн, пред всички. Умение е да овладееш зала от 500, от 1000 души, да ги покориш на концепцията си, не на идеологията, и те да станат твои съидейници сега за 3, за 5 часа даже. Това е най-съвършеното благополучие. Моят живот е театърът. Другото е около него.
– Не чувствате ли тип празнина, когато давате всичко на публиката единствено за няколко часа?
– Самотата настава по-късно. Страшна пауза и тишина! Вече си раздал своята потенция и сядаш изтощен на стола. Винаги излизам финален от театъра. Нямам сили за нищо. Не съм в положение да повеждам другарски диалог. Единственото, което мога да си разреша и си позволявах, е чаша алено вино. И мълчах. Това беше моята отмора.
– А по какъв начин ви одобряват у дома в подобен миг?
– Труден човек съм. Моето безмълвие от време на време е ужасно! Човекът до мен постоянно ме схваща и ме оставя да си мълча. Знае, че в тези мигове на безмълвие върша проучване на това какво играх на сцената... Имах и един различен по-дълъг интервал – да не мога без чаша водка. Това бе единственият метод да се освободя от голямото физическо и психическо напрежение. Такава е специалността ни. Страшна специалност! Ако в действителност си решил да се отдадеш, да се посветиш напълно на това изкуство, то не прости.
– Имал ли сте падения?
– Не мога да си спомня. Имам единствено един случай, в който нещата сякаш бяха малко противоречиви и не можаха да станат... Иначе Апостол Карамитев ми споделяше: „ Просто на тебе ти е елементарно ”. А проф. Мирски беше още по-категоричен: „ Иване, с теб нямам какво да работя, ще те пусна за пет дни, а ние ще работим. ”
– Не ви ли ревнуваха дамите от това отдаване на театъра?
– Възможно е, тъй като прекомерно малко време и внимание съм обръщал на хората към мен. Имам изключителна памет, бързо заучавах текстовете си и работех където и да съм. Ако сме измежду компания – китарата свири, хората се веселят, а аз си мисля върху някоя сцена, която ме затруднява. Обичах да превъзмогвам трудности – сякаш събирах сили, с цел да направя скок на сцената. Същото беше и в живота ми. Но в живота имам дарбата да умея да чувам, не обичам да приказвам. Това ми е било доста потребно.
– А детето у вас в какво се демонстрира?
– В наивитета и добротата. Доверчив съм като детето. А когато мине време и разбирам, че са ме излъгали – прощавам. На всички съм дал прошка. Имам доста обиди през живота си, само че не желая да се връщам към тях, те са здравословно противопоказни за мен. (Пали цигара от цигара.)
– Не сте задоволително прям. Защо до дъно не допускате до себе си? А и доста пушите.
– Пуша две кутии и половина дневно. (Пауза.) Никога не съм бил пределно прям. Страхувам се.
– От какво?
– Отдавна, в ранна възраст, бях предаден от най-хубавия си другар. (Говори трудно.) Той извърши политическо изменничество по отношение на мен. Дълги години това имаше тежки последствия върху моя живот. То стана през 1949 година, а чак през 1965-а бях оправдан. Сметнете какъв брой години е вървяло това страдалчество с мен. Оттогава имам комплекс. Но съм мощен, волеви човек и превъзмогвам този комплекс. Естествено, човек не може да преодолее всичко... Срещнах го, откакто научих, и му споделих: „ Прощавам ти! ”. А той ми отвърна: „ Защо? Аз самият се усещам с усложнена съвест, безпределно отговорен, въпреки че го направих сякаш в името на някакво положително. ” (Пауза) Не знам на мен дали ми простят и не ме интересува. Прошката е някакъв връх в нравственото достолепие на човешкия темперамент и държание. Не прощаваш ли, запазваш злото. А аз желая да бъда добър. Видял съм и зли хора, видял съм и зли гении, само че човек би трябвало да бъде добър. Това е моето верую.
– В такива моменти, когато сте бил депресиран, търсел ли сте рамото на дамата до вас?
– Не. Тя е задоволително обременена от самата природа. Тя ражда живота и аз нямам моралното право да я натоварвам с спомагателни мои проблеми. Извинявайте, това е антихуманно. Това, което тежи грубо, би трябвало да тежи на мен! Това е достолепие. И тези, които не съумяха да ме схванат, след години още веднъж ме потърсиха. Може би приказвам нескромно, само че, както виждате, отворих малка врата към душата си.
– Какво ще вършиме, като излезете от театъра?
– Тепърва ще мисля. Ще ми бъде мъчно, може би доста тежко. Подготвям лекции и желая да разкрия театрална студия за хора, които да изучавам по какъв начин да прохождат на сцената и в изкуството. Смущава ме единствено един факт – по какъв начин ще ме посрещнат младите мен, възрастния човек. Дали ще усетят нуждата да сграбчен това, което имам, с две шепи, или просто ще си останат същите наивни глупачета и ще се откажат. Ако не съумея, съществено ще се замисля какво ще върша. Но никога не бих седнал да пиша записки.
– Какво ви липсва?
– Обичам природата, само че не мога да вървя в планината. До блока ни има едно капанче. Вкъщи имам водка, само че слизам долу, тичам от панелния кафез на живота, с цел да добия чувството, че съм на двор. Стоя един час, изпивам 50 г водка и се прибирам. Ако съм у дома, тези 50 г ги пия за 5-10 мин. Защото до мене е сливката, лозичката, пред мене са дръвчетата и добивам възприятието, че съм в планината...
– Навик, на който не сте изменил?
– Появи се в ранните ми години, когато четох Сократ. Той има една мисъл: „ Преди да започнеш да дълбаеш мрамора, опознай силите си и сечивата, с които ще дълбаеш ”. Много замърсен табиет. Винаги, във всяка секунда, когато би трябвало да свърша нещо, аз изпитвам силите си.
– Усещате ли славата?
– Слава Богу, не съм се докоснал до славата. Бог ме резервира. Живея без всякакво самочувствие. Живея в страдалчество, отчуждение и самотност, съвсем като екзистенциалист. Огорчен съм. Често като прекосявам улицата, се оглеждам по няколко пъти, тъй като постоянно главата ми е запълнена с нещо и ме е боязън, че с тая моя заплеснатост може да ми се случи нещо.
– Защо казвате „ Слава Богу ”? Толкова ли е неприятно да се усеща славата?
– Много е неприятно! Това може да сътвори в създателя, в държавника, в политика ненужно самочувствие, а то да стигне до маниакалност. Славата замъглява погледа, душата, сърцето. Тя е зложелател на индивида, който е решил да се трансформира в креативна персона. Той би трябвало да бяга умишлено от нея. Освен това по природа съм непретенциозен човек. И по тази причина когато бръкнат в душата ми... Нека да спрем дотук.
- Не смятате ли, че човечеството се крепи на чудаци като вас?
- Понякога чудачеството става едно съществено начало в съществуването на обособения човек. Може би животът се крепи точно на тези чудаци с чисти намерения и психика, с откровени планове във връзка с огромната концепция за добруването на индивида. В този смисъл аз бях благополучен човек, тъй като животът ми мина под знака на изкуството, което раздадох дотолкоз, доколкото го имах в себе си. Останах подобен чешит, чудноват малко, примирителен.
- А какъв е светът отвън сцената?
- Имам възприятието, че живеем във време, в което няма истина. Опростя народът, обеднява духовно с всеки минал ден. Жестокостта ни съпровожда на всяка крачка... Неведнъж са спирали леки коли до мен и са ме наричали " селяндур ". А като погледна, този зад кормилото на мерцедеса е три пъти по-голям селяндур от мен... Ето, виждате ли по какъв начин живеем. Обидно. Хората се извратиха нравствено, няма към този момент човешки честен кодекс... Загубихме чувствителността си, оттова пристигна отчуждението
Иван Кондов умря на 8 септември 2004 година
До края на живота си този надълбоко нравствен интелектуалец остана незадоволен. Изпитваше оскърбление от несбъднатите илюзии, от размиването на упованията, с които потегли преходът ни.
Три години след нашия диалог, през 1999-а Иван Кондов получи премията " Аскеер " за изцяло творчество, а през 2000-та стана притежател на медал " Стара планина " - Първа степен, за изключителни заслуги към България. Но аз постоянно ще помня очите му, в които имаше болежка, доста болежка, с които споделяше: Искам да бъда добър, доста добър, само че този свят надълбоко ме оскърбява...
Иван Кондов си остана любим на народа.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ