Изкуство има само тогава, когато душата рисува с ръката“. Тези

Млади български художници - Васил Горанов

„ Изкуство има единствено тогава, когато душата рисува с ръката “. Тези въздействащи думи са изречени от фамозния Леонардо да Винчи в самия завършек на неговия житейски път. Днес, половин хилядолетие по-късно, творбите на един български художник изцяло биха олицетворили казаното от популярния италианец, тъй като те са плод на една безгранична обич. Любовта към родината.

Срещаме Ви с Васил Горанов – художникът, който няма да се впише изцяло в актуалната визия за човек на изкуството. Още със запознанството си с него и първото здрависване ще разберете, че пред Вас стои един балансиран и съразмерен човек. Спретнат и грациозен, с благ поглед и ведра усмивка, той бързо ще Ви накара да се почувствате в свои води, а когато откриете, че типичната за създателите суетност и придирчивост са му непознати, към този момент ще бъдете напълно запленени от личността му. Със сигурност нееднократно сте попадали на негова картина, а в случай че пък следите постоянно страницата ни знаете, че те са измежду желаните ни изявления. Той е първият български художник след Димитър Гюдженов, който посвещава забележителна част от творчеството си на историческа и военна тема. Картините му илюстрират най-вече средновековни епизоди от родния летопис, само че има и такива запечатали емблематичните години на войните за национално обединяване (1912-1918 г.).

Васил Горанов е роден през 1972 година във Велинград. Бъдещият занаятчия на четката печели първият си рисувателен конкурс едвам на 4 години, само че това не би трябвало да учудва никого – геният е завещание от татко му. „ Българинът, даже да не разполага с доста, дава благо и драго да изучи децата си “, споделя той с една особена признателност към своите родители. Макар да рисува от дребен, първият същински допир с изобразителното изкуство получава във Велико Търново, където приключва живопис.

За разлика от доста свои сътрудници, той съумява да се устоя с изобразяване още в студентските си години. Определя ранния си интервал като сантиментален, а тематиката на картините му е като тази на съвсем всеки прохождащ художник – пейзажи и натюрморти. Преди 10 години художникът стартира да пресъздава моменти от българската история. Говори за този интервал от живота си с едно изключително неспокойствие, тъй като твърди, че точно тогава е разкрил себе си. „ Времената, в които да обичаш родината си е било въпрос на чест и мъжката дума е определяща – тези времена ме карат да рисувам за българската история. “ Смело можем да определим тези думи за движеща мощ в работата на създателя. В желанието си да пресъздава историята ни, Горанов е воден от образеца на тогавашния български дух. „ Прекланям се преддоблестта на обединявания български народ, който по всякакъв начин е работил за богатството на родината си “, с горделивост в очите споделя той. Споделя, че изпитва същинска носталгия по тези далечни години, тъй като въпреки да не е живял в тях, ги претърпява посредством картините си.

Горанов счита, че поуките от историята би трябвало да се ползват и в сегашното. „ Време е българите да разберем, че би трябвало да запретнем ръкави и да свършим нещо потребно. Не е належащо да вършим велики каузи, всеки би трябвало да прави това, в което е добър. Аз да вземем за пример умея да рисувам и го върша и за самия мен, и за клиентите ми, само че най-много за страната ни “.

Родолюбивият художник счита, че създателят не би трябвало да се изолира в собствен личен свят, както постоянно се случва, и това е повода той да е съпричастен с проблемите на страната, да се интересува от обстановката в нея, да следи политическите вести. Предлага и съответни решения: „ Инвестицията в образованието е най-важна. Не го ли проумеем, мъчно ще се съвземем. Не можем да чакаме чудеса от управниците ни, би трябвало сами да осигурим бъдещето си “. Не скърби, че доста младежи отпътуват да учат в чужбина, а в противен случай – пробва се да гледа позитивно на тази наклонност и твърди, че доста от тях някой ден ще се върнат и ще приложат знанията си тук. „ За подрастващото потомство би трябвало да бъдат за образец всички тези българи, които са дали живота си, с цел да живеем добре ние през днешния ден. Само по този начин и те ще имат силата, с цел да реализират задачите си “.

Ако някой ден срещнете Васил Горанов по софийските улици и решите да го заговорите, бъдете сигурни, че няма да бъдете подминати с привидна или лицемерна усмивка. Той ще спре, ще си поговори с Вас, ще чуе мнението Ви и ще Ви е признателен за интереса. И то не поради друго, а тъй като има вяра, че би трябвало да си оказваме помощ, с цел да създадем България едно по-добро място.

Спартак на арената