Луксозно издание на „Великият Гетсби“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ
от Ф. Скот Фицджералд
Обем: 192 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2279-6
Превод: Емил Минчев
Ново първокласно издание на една от паметните произведения в американската литература
Очаквайте на 19 септември!
За създателя
Франсис Скот Фицджералд е американски публицист, творил през 20-те години на предишния век, които самият той дефинира като „ Ерата на джаза “. За него това са години на плевел всемирски живот, детайли от който включва в творбите си.
Сред най-известните му творби е „ Великият Гетсби “, обрисуващ света на привилегированото общество в Съединени американски щати през тези бурни времена. Освен романи, Фицджералд написа и доста публикации, новели и къси разкази. През 2018 година са оповестени осемнайсет негови описа – неиздадени, непознати или считани за окончателно изгубени, – обединени в сборника „ Бих починал за теб и други изгубени истории “.
За „ Великият Гетсби “
Джей Гетсби има всичко – той е млад, прелъстителен и баснословно богат. Видни персони посещават блестящите му празненства, имението му в Лонг Айланд жужи от превъзбуда непрекъснато, хората от висшето общество пият, танцуват, флиртуват и разискват мистериозната му персона. Гетсби обаче наподобява самичък измежду тълпата. Той следи и чака, само че какво – никой не знае. Зад великолепието и разкоша се крие загадка – безмълвен блян по единственото нещо, което е отвън до момента му.
Когато обещанието за обич и благополучие е единствено на ръка разстояние, поредност от трагични събития ще разкрият грозната страна на този видимо блестящ свят.
Откъс
В летните нощи от вкъщи на съседа ми долиташе музика. В сините му градини идваха и си отиваха мъже и млади дами, съвсем нощни пеперуди измежду шепота, шампанското и звездите. Следобед по време на прилива гледах по какъв начин гостите му се гмуркат от кулата на плаващата платформа или вършат слънчеви бани върху горещия пясък на плажа му, до момента в който двете моторни лодки порят вълните на Пролива, дърпайки водни ски над водопади от пяна. През уикендите неговият „ Ролс-Ройс ” се превръщаше в омнибус, пренасящ групи от хора до града и назад от девет сутринта до късно след среднощ, а комбито му сновеше като пъргава жълта буболечка да посреща всички влакове. Всеки понеделник осем прислужници, в това число спомагателен градинар, се трудеха от заран до вечер с парцали, четки за триене, чукове и култивиран ножици, с цел да поправят разрушенията от предната вечер.
Всеки петък пет щайги с портокали и лимони се доставяха от нюйоркски магазин за плодове – всеки понеделник същите тези портокали и лимони напускаха къщата през задната врата под формата на пирамиди от кухи половинки. В кухнята имаше машина, която за половин час можеше да изстиска сока на двеста портокала, стига палецът на някой лакей да натиснеше двеста пъти едно малко копче.
Поне един път на две седмици пристигаше цяла войска от снабдители с няколкостотин метра брезент и задоволително многоцветни лампички, с цел да трансфорат голямата градина на Гетсби в коледна елха. На дълги маси, украсени с луксозни ордьоври, се нареждаха бутове с подправки, салати, пъстри като костюми на Арлекин, и прасенца и пуйки в тесто, изпечени до тъмнозлатисто. В огромната зала поставяха бар с същинска месингова релса за краката, зареден с джин, ликьори и от дълго време забравени плодови питиета, които множеството посетители от женски пол не познаваха, тъй като бяха прекомерно млади.
До седем часа оркестърът към този момент е дошъл – не някакви си петима музиканти, а същинско гъмжило от обои, тромпети, саксофони, виоли, валдхорни, пиколи, барабани и тимпани. Последните плувци към този момент са се върнали от плажа и сега се преобличат на горния етаж; колите от Ню Йорк са паркирани в редици по пет на алеята пред къщата, а залите, салоните и верандите са изпъстрени с ярки цветове, странни фешън прически и шалове, на които биха завидели даже в Кастилия. Барът работи на цялостни обороти, към градината се носят едни след други табли с коктейли, а въздухът жужи от диалози и смях, от небрежни намеци и запознанства, които се не помнят на мига, от въодушевени срещи сред дами, които даже не знаят имената си.
Слънцето чезне и светлините стават по-ярки, оркестърът към този момент свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове към този момент звучи с един звук по-високо. От минута на минута смехът става все по-гръмогласен, разливан обилно при всяка смешка. Групите се менят все по-бързо, набъбват от нови попълнения, разпадат се и незабавно по-късно се образуват отначало – към този момент има „ прелетни птички ”, самоуверени девойки, които на места се провират измежду по-едрите и по-солидните, за един под напрежение благополучен момент стават център на вниманието в някоя група и възбудени от тази победа, се понасят гладко през морето от лица, гласове и багри под непрекъснато изменящата се светлина.
Изведнъж една от тези номадки в рокля от вибриращ опал сграбчва отнякъде коктейл, глътва го на екс за кураж и движейки ръце като Фриско, излиза с танцова стъпка сама на брезентовия подиум. Всички притихват; диригентът общително сменя ритъма поради нея и навсякъде се понася подправената мълва, че това е дубльорката на Гилда Грей от „ Фоли Бержер ”. Партито е почнало.
Струва ми се, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малцината поканени посетители. Хората не чакаха да ги поканят – просто отиваха там. Качваха се в коли и поемаха към Лонг Айланд, само че на финала някак си се озоваваха пред вратата на Гетсби. След това някой, който познаваше Гетсби, ги представяше и те започваха да се държат по този начин, като че ли се намираха в увеселителен парк. Понякога идваха и си отиваха, без въобще да са се срещнали с Гетсби, пристигнали на празненството, въоръжени с това чистосърдечие, което единствено по себе си съставлява входен билет.
Аз в действителност бях поканен. Рано сутринта на онази събота водач в униформа с цвят на светлосиньо яйце на червеношийка прекоси моравата пред къщата ми, носейки изненадващо публична записка от господаря си – в нея се споделяше, че бих направил чест на Гетсби, в случай че посетя неговото „ малко празненство ” тази вечер. Видял ме няколко пъти и от дълго време възнамерявал да ме посети, само че непредвидено стичане на събитията осуетило проектите му – бележката беше подписана „ Джей Гетсби “ с респектиращ почерк.
Малко след седем часа влязох в неговия двор, кокетен в бял състезателен панталон, и пообиколих градината, чувствайки се неудобно измежду водовъртежите и вихрушките от хора, които не познавах – макар че имаше и лица, които бях виждал във влака за Ню Йорк. Веднага ми направи усещане какъв брой доста млади англичани имаше наоколо; всичките добре облечени, малко гладни на тип и водещи тихи, настойчиви диалози с солидни, заможни американци. Несъмнено продаваха нещо: скъпи бумаги, застрахователни полици или коли. Младите англичани сигурно осъзнаваха пределно ясно, че са заобиколени от лесни пари, и бяха уверени, че могат да ги приберат с няколко подобаващи думи, казани с подобаващ звук.
Веднага откакто дойдох, направих опит да открия домакина си, само че двама-трима души, които попитах, ме изгледаха с такова учудване и по този начин изрично отхвърлиха да знаят каквото и да било за неговото местоположение, че се отдръпнах компрометиран към масата с коктейлите – единственото място в градината, където неженен мъж би могъл да се помотае, без да наподобява колеблив или уединен.
Бях напът да се натряскам до безпаметност от оскърбление, когато Джордън Бейкър излезе от къщата и застана на площадката на мраморното стълбище, леко наклонила тялото си обратно и загледана с пренебрежително любознание към градината.
Независимо дали бях добре пристигнал или не, просто трябваше да се присламча към някого, преди да съм почнал да задявам хората към мен.
– Здравей! – изревах аз и потеглих към нея. Гласът ми прозвуча неестествено високо през градината.
– Помислих си, че може да си тук – отвърна разсеяно тя, до момента в който се качвах. – Спомних си, че живееш в съседство до…
Тя задържа хладно ръката ми, като че ли обещаваше да се погрижи след минутка за мен, сетне се заслуша в думите на две девойки с идентични жълти рокли, които се стопираха в подножието на стълбището.
– Здравейте! – извикаха те в един глас. – Жалко, че не победихте.
Ставаше дума за шампионата по голф. Миналата седмица беше изгубила на финала.
– Не ни познавате – сподели едно от девойките в жълто, – само че се срещнахме тук преди към месец.
– Боядисали сте косите си – означи Джордън и ме стресна, само че девойките към този момент се бяха отдалечили и се сътвори усещане, че забележката й е отправена към избързалата луна, която сходно на вечерята несъмнено бе доставена в кошница от деликатесен магазин. С фината златиста ръка на Джордън, сгушена в моята, слязохме по стълбите, след което тръгнахме напразно из градината. От здрача пред нас изплува поднос с коктейли и ние седнахме на една маса с двете девойки в жълто и с трима мъже, всеки от които ни се показа като мистър Мъмбъл.
– Често ли посещавате тези празненства? – попита Джордън момичето до себе си.
– Последното беше това, на което се срещнахме – отвърна момичето с безсънен, убеден глас. Обърна се към приятелката си: – Нали по този начин, Люсил?
Люсил кимна.
– Обичам да пристигам тук – рече тя – Никога не ме е грижа какво върша и по тази причина си извозвам прелестно. Миналия път скъсах роклята си на един стол и той ме попита за името и адреса ми. Седмица по-късно получих колет от „ Кроарие ”, в който имаше нова вечерна рокля.
– Приехте ли я? – попита Джордън.
– Разбира се. Щях да си я сложа довечера, само че ми е прекомерно необятна в бюста и би трябвало да се преправи. Синя, с пришити бледолилави мъниста. Двеста шестдесет и пет $.
– Има нещо необичайно у човек, който би направил нещо сходно – сподели разпалено другото момиче. – Не желае да си има неприятности с който и да било.
– Кой не желае? – попитах.
– Гетсби. Някой ми каза…
Джордън и двете девойки се наведоха заговорнически една към друга.
– Някой ми сподели, че преди време умъртвил някого.
Всички изтръпнахме. Тримата господа на име Мънкам се наведоха напред и се заслушаха жадно.
– Според мен не е това – възрази скептично Люсил. – По-скоро си мисля, че е бил немски разузнавач през войната.
Един от мъжете кимна утвърдително.
– Чух го от човек, който знае всичко за него, тъй като били израснали дружно в Германия – увери ни той.
– О, не – рече първото момиче, – не може да е по този начин, тъй като през войната е бил в американската войска. – Доверието ни още веднъж се трансферира върху нея и тя се наведе тържествуващо напред. – Погледнете го в миг, когато мисли, че никой не го следи. Обзалагам се, че е умъртвил някого.
Тя присви очи и потръпна. Люсил също потръпна. Всички се обърнахме и се озърнахме за Гетсби. Дори тези, които рядко изпитваха нужда да шептят, в този момент говореха шушукайки за него и това доказваше способността му да поражда сантиментални догадки.
Гостите към този момент танцуваха на брезентовия подиум в градината: остарели мъже бутаха обратно млади девойки, описвайки безспирни тромави, надменни двойки, притиснати надали не конвулсивно един към различен, както беше съвременно, танцуваха единствено по ъглите – а голям брой девойки, пристигнали на празненството без джентълмен, танцуваха сами или даваха къс отдих на оркестъра, грабвайки банджото или чинелите. Към среднощ веселбата беше в разгара си. Прославен тенор извърши арии на италиански, скандално известна певица контраалт пя джаз, а в паузите гостите правеха „ каскади ” из градината, до момента в който към лятното небе се изригваха залпове от благополучен, празен смях. Дуо театрални „ близначки ” – които се оказаха девойките в жълто – показа бебешка пантомима в специфични костюми, а в това време шампанското към този момент се сервираше в чаши, по-големи от купи. Луната се бе издигнала високо, а във водите на Пролива се носеше триъгълник от сребърни люспи, потрепващи в такт с отсечения тенекиен темп на банджото на моравата.
Все още бях с Джордън Бейкър. Седяхме на една маса с мъж на моята възраст и шумно момиче, което при най-малкия мотив избухваше в несдържан смях. Сега към този момент се забавлявах. Бях изпил две купи с шампанско и сцената се беше трансформирала пред очите ми, трансформирайки се в нещо знаменателно, първично и дълбокомислено.
В момент на мъртвило във веселието мъжът ме погледна и се усмихна.
– Лицето ви ми се коства познато – рече учтиво. – Не бяхте ли в трета дивизия по време на войната?
– Ами да. В девети мотострелкови батальон.
– Аз пък бях в седми пехотен полк до юни хиляда деветстотин и осемнайсета. Знаех си, че съм ви виждал някъде.
Поговорихме си малко за някои влажни, сиви селца във Франция. Мъжът явно живееше наоколо, тъй като ми сподели, че неотдавна си купил хидроплан и считал да го тества на сутринта.
– Искаш ли да дойдеш с мен, приятелю? По Пролива покрай брега.
– В какъв брой часа?
– Когато ти е комфортно.
Тъкмо се канех да го попитам по какъв начин се споделя, когато Джордън се огледа в близост и се усмихна.
– Забавляваш ли се към този момент? – попита тя.
– Много повече. – Отново се обърнах към новия си познайник. – Това е извънредно празненство за мен. Дори не съм видял домакина. Живея ей там… – махнах с ръка към невидимия плет в далечината – и този Гетсби изпрати водача си да ме предложения.
Мъжът за момент ме изгледа с неразбиране.
– Аз съм Гетсби – сподели ненадейно.
– Какво! – възкликнах. – О, апелирам да ме извините.
– Мислех, че знаеш, приятелю. Опасявам се, че не съм доста добър хазаин.
И се усмихна с схващане – даже освен това от схващане. Беше една от тези редки усмивки, които са способни да вдъхнат безпределно утешение и каквито можеш да срещнеш четири-пет пъти в живота си. За миг бе ориентирана – или изглеждаше ориентирана – към целия външен свят, но ненадейно се съсредоточаваше върху теб с неотразимо влечение. Разбираше те тъкмо толкоз, колкото искаш да бъдеш свестен, вярваше в теб по този начин, както ти самият би желал да вярваш в себе си, и те уверяваше, че добива за теб усещането, което се надяваш да създадеш, когато си в най-хубавата си форма. Точно в този момент усмивката изчезна – и пред очите ми към този момент беше грациозен млад бабанка на тридесет и една-две години, чийто комплициран, прекалено формален изказ беше съвсем неуместен. Малко преди да ми се показа, бях останал с усещането, че сортира доста деликатно думите си.
Кажи-речи в мига, в който мистър Гетсби разкри самоличността си, при него дотича иконом и му сподели, че го търсят по телефона от Чикаго. Той се извини с лек реверанс, който бе ориентиран към всеки от нас.
– Ако имаш потребност от нещо, просто попитай, приятелю – подкани ме той. – Извини ме. Ще се забележим по-късно.
След като си отиде, незабавно се обърнах към Джордън – усещах се длъжен да споделя с нея изненадата си. Бях очаквал Гетсби да бъде червендалест тулуп на междинна възраст.
– Кой е той? – попитах. – Знаеш ли?
– Просто мъж на име Гетсби.
п редставя
ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ
от Ф. Скот Фицджералд
Обем: 192 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2279-6
Превод: Емил Минчев
Ново първокласно издание на една от паметните произведения в американската литература
Очаквайте на 19 септември!
За създателя
Франсис Скот Фицджералд е американски публицист, творил през 20-те години на предишния век, които самият той дефинира като „ Ерата на джаза “. За него това са години на плевел всемирски живот, детайли от който включва в творбите си.
Сред най-известните му творби е „ Великият Гетсби “, обрисуващ света на привилегированото общество в Съединени американски щати през тези бурни времена. Освен романи, Фицджералд написа и доста публикации, новели и къси разкази. През 2018 година са оповестени осемнайсет негови описа – неиздадени, непознати или считани за окончателно изгубени, – обединени в сборника „ Бих починал за теб и други изгубени истории “.
За „ Великият Гетсби “
Джей Гетсби има всичко – той е млад, прелъстителен и баснословно богат. Видни персони посещават блестящите му празненства, имението му в Лонг Айланд жужи от превъзбуда непрекъснато, хората от висшето общество пият, танцуват, флиртуват и разискват мистериозната му персона. Гетсби обаче наподобява самичък измежду тълпата. Той следи и чака, само че какво – никой не знае. Зад великолепието и разкоша се крие загадка – безмълвен блян по единственото нещо, което е отвън до момента му.
Когато обещанието за обич и благополучие е единствено на ръка разстояние, поредност от трагични събития ще разкрият грозната страна на този видимо блестящ свят.
Откъс
В летните нощи от вкъщи на съседа ми долиташе музика. В сините му градини идваха и си отиваха мъже и млади дами, съвсем нощни пеперуди измежду шепота, шампанското и звездите. Следобед по време на прилива гледах по какъв начин гостите му се гмуркат от кулата на плаващата платформа или вършат слънчеви бани върху горещия пясък на плажа му, до момента в който двете моторни лодки порят вълните на Пролива, дърпайки водни ски над водопади от пяна. През уикендите неговият „ Ролс-Ройс ” се превръщаше в омнибус, пренасящ групи от хора до града и назад от девет сутринта до късно след среднощ, а комбито му сновеше като пъргава жълта буболечка да посреща всички влакове. Всеки понеделник осем прислужници, в това число спомагателен градинар, се трудеха от заран до вечер с парцали, четки за триене, чукове и култивиран ножици, с цел да поправят разрушенията от предната вечер.
Всеки петък пет щайги с портокали и лимони се доставяха от нюйоркски магазин за плодове – всеки понеделник същите тези портокали и лимони напускаха къщата през задната врата под формата на пирамиди от кухи половинки. В кухнята имаше машина, която за половин час можеше да изстиска сока на двеста портокала, стига палецът на някой лакей да натиснеше двеста пъти едно малко копче.
Поне един път на две седмици пристигаше цяла войска от снабдители с няколкостотин метра брезент и задоволително многоцветни лампички, с цел да трансфорат голямата градина на Гетсби в коледна елха. На дълги маси, украсени с луксозни ордьоври, се нареждаха бутове с подправки, салати, пъстри като костюми на Арлекин, и прасенца и пуйки в тесто, изпечени до тъмнозлатисто. В огромната зала поставяха бар с същинска месингова релса за краката, зареден с джин, ликьори и от дълго време забравени плодови питиета, които множеството посетители от женски пол не познаваха, тъй като бяха прекомерно млади.
До седем часа оркестърът към този момент е дошъл – не някакви си петима музиканти, а същинско гъмжило от обои, тромпети, саксофони, виоли, валдхорни, пиколи, барабани и тимпани. Последните плувци към този момент са се върнали от плажа и сега се преобличат на горния етаж; колите от Ню Йорк са паркирани в редици по пет на алеята пред къщата, а залите, салоните и верандите са изпъстрени с ярки цветове, странни фешън прически и шалове, на които биха завидели даже в Кастилия. Барът работи на цялостни обороти, към градината се носят едни след други табли с коктейли, а въздухът жужи от диалози и смях, от небрежни намеци и запознанства, които се не помнят на мига, от въодушевени срещи сред дами, които даже не знаят имената си.
Слънцето чезне и светлините стават по-ярки, оркестърът към този момент свири лека коктейлна музика, а хорът от гласове към този момент звучи с един звук по-високо. От минута на минута смехът става все по-гръмогласен, разливан обилно при всяка смешка. Групите се менят все по-бързо, набъбват от нови попълнения, разпадат се и незабавно по-късно се образуват отначало – към този момент има „ прелетни птички ”, самоуверени девойки, които на места се провират измежду по-едрите и по-солидните, за един под напрежение благополучен момент стават център на вниманието в някоя група и възбудени от тази победа, се понасят гладко през морето от лица, гласове и багри под непрекъснато изменящата се светлина.
Изведнъж една от тези номадки в рокля от вибриращ опал сграбчва отнякъде коктейл, глътва го на екс за кураж и движейки ръце като Фриско, излиза с танцова стъпка сама на брезентовия подиум. Всички притихват; диригентът общително сменя ритъма поради нея и навсякъде се понася подправената мълва, че това е дубльорката на Гилда Грей от „ Фоли Бержер ”. Партито е почнало.
Струва ми се, че първия път, когато отидох в къщата на Гетсби, бях един от малцината поканени посетители. Хората не чакаха да ги поканят – просто отиваха там. Качваха се в коли и поемаха към Лонг Айланд, само че на финала някак си се озоваваха пред вратата на Гетсби. След това някой, който познаваше Гетсби, ги представяше и те започваха да се държат по този начин, като че ли се намираха в увеселителен парк. Понякога идваха и си отиваха, без въобще да са се срещнали с Гетсби, пристигнали на празненството, въоръжени с това чистосърдечие, което единствено по себе си съставлява входен билет.
Аз в действителност бях поканен. Рано сутринта на онази събота водач в униформа с цвят на светлосиньо яйце на червеношийка прекоси моравата пред къщата ми, носейки изненадващо публична записка от господаря си – в нея се споделяше, че бих направил чест на Гетсби, в случай че посетя неговото „ малко празненство ” тази вечер. Видял ме няколко пъти и от дълго време възнамерявал да ме посети, само че непредвидено стичане на събитията осуетило проектите му – бележката беше подписана „ Джей Гетсби “ с респектиращ почерк.
Малко след седем часа влязох в неговия двор, кокетен в бял състезателен панталон, и пообиколих градината, чувствайки се неудобно измежду водовъртежите и вихрушките от хора, които не познавах – макар че имаше и лица, които бях виждал във влака за Ню Йорк. Веднага ми направи усещане какъв брой доста млади англичани имаше наоколо; всичките добре облечени, малко гладни на тип и водещи тихи, настойчиви диалози с солидни, заможни американци. Несъмнено продаваха нещо: скъпи бумаги, застрахователни полици или коли. Младите англичани сигурно осъзнаваха пределно ясно, че са заобиколени от лесни пари, и бяха уверени, че могат да ги приберат с няколко подобаващи думи, казани с подобаващ звук.
Веднага откакто дойдох, направих опит да открия домакина си, само че двама-трима души, които попитах, ме изгледаха с такова учудване и по този начин изрично отхвърлиха да знаят каквото и да било за неговото местоположение, че се отдръпнах компрометиран към масата с коктейлите – единственото място в градината, където неженен мъж би могъл да се помотае, без да наподобява колеблив или уединен.
Бях напът да се натряскам до безпаметност от оскърбление, когато Джордън Бейкър излезе от къщата и застана на площадката на мраморното стълбище, леко наклонила тялото си обратно и загледана с пренебрежително любознание към градината.
Независимо дали бях добре пристигнал или не, просто трябваше да се присламча към някого, преди да съм почнал да задявам хората към мен.
– Здравей! – изревах аз и потеглих към нея. Гласът ми прозвуча неестествено високо през градината.
– Помислих си, че може да си тук – отвърна разсеяно тя, до момента в който се качвах. – Спомних си, че живееш в съседство до…
Тя задържа хладно ръката ми, като че ли обещаваше да се погрижи след минутка за мен, сетне се заслуша в думите на две девойки с идентични жълти рокли, които се стопираха в подножието на стълбището.
– Здравейте! – извикаха те в един глас. – Жалко, че не победихте.
Ставаше дума за шампионата по голф. Миналата седмица беше изгубила на финала.
– Не ни познавате – сподели едно от девойките в жълто, – само че се срещнахме тук преди към месец.
– Боядисали сте косите си – означи Джордън и ме стресна, само че девойките към този момент се бяха отдалечили и се сътвори усещане, че забележката й е отправена към избързалата луна, която сходно на вечерята несъмнено бе доставена в кошница от деликатесен магазин. С фината златиста ръка на Джордън, сгушена в моята, слязохме по стълбите, след което тръгнахме напразно из градината. От здрача пред нас изплува поднос с коктейли и ние седнахме на една маса с двете девойки в жълто и с трима мъже, всеки от които ни се показа като мистър Мъмбъл.
– Често ли посещавате тези празненства? – попита Джордън момичето до себе си.
– Последното беше това, на което се срещнахме – отвърна момичето с безсънен, убеден глас. Обърна се към приятелката си: – Нали по този начин, Люсил?
Люсил кимна.
– Обичам да пристигам тук – рече тя – Никога не ме е грижа какво върша и по тази причина си извозвам прелестно. Миналия път скъсах роклята си на един стол и той ме попита за името и адреса ми. Седмица по-късно получих колет от „ Кроарие ”, в който имаше нова вечерна рокля.
– Приехте ли я? – попита Джордън.
– Разбира се. Щях да си я сложа довечера, само че ми е прекомерно необятна в бюста и би трябвало да се преправи. Синя, с пришити бледолилави мъниста. Двеста шестдесет и пет $.
– Има нещо необичайно у човек, който би направил нещо сходно – сподели разпалено другото момиче. – Не желае да си има неприятности с който и да било.
– Кой не желае? – попитах.
– Гетсби. Някой ми каза…
Джордън и двете девойки се наведоха заговорнически една към друга.
– Някой ми сподели, че преди време умъртвил някого.
Всички изтръпнахме. Тримата господа на име Мънкам се наведоха напред и се заслушаха жадно.
– Според мен не е това – възрази скептично Люсил. – По-скоро си мисля, че е бил немски разузнавач през войната.
Един от мъжете кимна утвърдително.
– Чух го от човек, който знае всичко за него, тъй като били израснали дружно в Германия – увери ни той.
– О, не – рече първото момиче, – не може да е по този начин, тъй като през войната е бил в американската войска. – Доверието ни още веднъж се трансферира върху нея и тя се наведе тържествуващо напред. – Погледнете го в миг, когато мисли, че никой не го следи. Обзалагам се, че е умъртвил някого.
Тя присви очи и потръпна. Люсил също потръпна. Всички се обърнахме и се озърнахме за Гетсби. Дори тези, които рядко изпитваха нужда да шептят, в този момент говореха шушукайки за него и това доказваше способността му да поражда сантиментални догадки.
Гостите към този момент танцуваха на брезентовия подиум в градината: остарели мъже бутаха обратно млади девойки, описвайки безспирни тромави, надменни двойки, притиснати надали не конвулсивно един към различен, както беше съвременно, танцуваха единствено по ъглите – а голям брой девойки, пристигнали на празненството без джентълмен, танцуваха сами или даваха къс отдих на оркестъра, грабвайки банджото или чинелите. Към среднощ веселбата беше в разгара си. Прославен тенор извърши арии на италиански, скандално известна певица контраалт пя джаз, а в паузите гостите правеха „ каскади ” из градината, до момента в който към лятното небе се изригваха залпове от благополучен, празен смях. Дуо театрални „ близначки ” – които се оказаха девойките в жълто – показа бебешка пантомима в специфични костюми, а в това време шампанското към този момент се сервираше в чаши, по-големи от купи. Луната се бе издигнала високо, а във водите на Пролива се носеше триъгълник от сребърни люспи, потрепващи в такт с отсечения тенекиен темп на банджото на моравата.
Все още бях с Джордън Бейкър. Седяхме на една маса с мъж на моята възраст и шумно момиче, което при най-малкия мотив избухваше в несдържан смях. Сега към този момент се забавлявах. Бях изпил две купи с шампанско и сцената се беше трансформирала пред очите ми, трансформирайки се в нещо знаменателно, първично и дълбокомислено.
В момент на мъртвило във веселието мъжът ме погледна и се усмихна.
– Лицето ви ми се коства познато – рече учтиво. – Не бяхте ли в трета дивизия по време на войната?
– Ами да. В девети мотострелкови батальон.
– Аз пък бях в седми пехотен полк до юни хиляда деветстотин и осемнайсета. Знаех си, че съм ви виждал някъде.
Поговорихме си малко за някои влажни, сиви селца във Франция. Мъжът явно живееше наоколо, тъй като ми сподели, че неотдавна си купил хидроплан и считал да го тества на сутринта.
– Искаш ли да дойдеш с мен, приятелю? По Пролива покрай брега.
– В какъв брой часа?
– Когато ти е комфортно.
Тъкмо се канех да го попитам по какъв начин се споделя, когато Джордън се огледа в близост и се усмихна.
– Забавляваш ли се към този момент? – попита тя.
– Много повече. – Отново се обърнах към новия си познайник. – Това е извънредно празненство за мен. Дори не съм видял домакина. Живея ей там… – махнах с ръка към невидимия плет в далечината – и този Гетсби изпрати водача си да ме предложения.
Мъжът за момент ме изгледа с неразбиране.
– Аз съм Гетсби – сподели ненадейно.
– Какво! – възкликнах. – О, апелирам да ме извините.
– Мислех, че знаеш, приятелю. Опасявам се, че не съм доста добър хазаин.
И се усмихна с схващане – даже освен това от схващане. Беше една от тези редки усмивки, които са способни да вдъхнат безпределно утешение и каквито можеш да срещнеш четири-пет пъти в живота си. За миг бе ориентирана – или изглеждаше ориентирана – към целия външен свят, но ненадейно се съсредоточаваше върху теб с неотразимо влечение. Разбираше те тъкмо толкоз, колкото искаш да бъдеш свестен, вярваше в теб по този начин, както ти самият би желал да вярваш в себе си, и те уверяваше, че добива за теб усещането, което се надяваш да създадеш, когато си в най-хубавата си форма. Точно в този момент усмивката изчезна – и пред очите ми към този момент беше грациозен млад бабанка на тридесет и една-две години, чийто комплициран, прекалено формален изказ беше съвсем неуместен. Малко преди да ми се показа, бях останал с усещането, че сортира доста деликатно думите си.
Кажи-речи в мига, в който мистър Гетсби разкри самоличността си, при него дотича иконом и му сподели, че го търсят по телефона от Чикаго. Той се извини с лек реверанс, който бе ориентиран към всеки от нас.
– Ако имаш потребност от нещо, просто попитай, приятелю – подкани ме той. – Извини ме. Ще се забележим по-късно.
След като си отиде, незабавно се обърнах към Джордън – усещах се длъжен да споделя с нея изненадата си. Бях очаквал Гетсби да бъде червендалест тулуп на междинна възраст.
– Кой е той? – попитах. – Знаеш ли?
– Просто мъж на име Гетсби.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ