„Носталгия“ – 5 новели от Мирча Картареску
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
НОСТАЛГИЯ
от Мирча Картареску
Цена: 29,24 лева./ 14,95 Евро
Обем: 400 стр.
ISBN: 9789542624622
Преводач: Ванина Божикова и Иван Станков
Ново издание на емблематичната книга на Мирча Картареску
Очаквайте на 25.11.2025 година!
За създателя
Мирча Картареску е румънски публицист и литературовед, издаван във всички европейски страни, в Латинска Америка и Съединени американски щати. Роден е на 1 юни 1956 година в Букурещ. Преподава литература в Букурещкия университет, а през годините е бил посетител преподавател в университетите в Амстердам, Виена, Берлин, Колумбийския университет в Съединени американски щати. Автор е на над 30 книги с лирика, прозаичност и литературна рецензия. Носител е на доста национални и интернационалните литературни награди. На български са издадени трилогията му „ Ослепително “, романите „ Защо обичаме дамите “, „ Соленоид “ и „ Теодорос “, както и емблематичната му книга с пет новели – „ Носталгия “.
В края на 2024 година по случай издаването на последния му разказ „ Теодорос “ създателят беше специфичен посетител на Софийския интернационален книжовен фестивал. Той зарадва многочислените си фенове в нашата страна и раздава подписи на щанда на „ Хермес “ по време на Коледния панаир на книгата в НДК.
За „ Носталгия “
С поетичния си, сетивен език и фантастичната аура на тревожни сънища Мирча Картареску ни вкарва в хипнотичния свят на Букурещ.
Петте новели, композирани по метод, напомнящ елементи на разказ, са пропити от сънища, облици и обсесии, които проникват в живота на героите. Или може би има единствено един основен воин в разнообразни стадии от живота му? Ключът към разбирането на действителността е паметта – калейдоскопична, достигаща до детството, преплетена с безотговорно въображение, незнайни стремежи и непредвидени промени, до които води порастването.
„ Носталгия “ е прозаичният дебют на Мирча Картареску и се смята за едно от основните творби на румънския постмодернизъм. Първоначално оповестена през 1989 г., цялостната нецензурирана версия от 1993 г. се е трансформирала в паметна книга за младото потомство, израснало в сянката на комунизма.
„ Не съм писал в никакъв случай новели като тия от Носталгия, тъй като те не могат нито да бъдат уподобени, нито продължени, нито развити по-натам. Подир „ Архитекта “ се стопирах, тъй като нямаше нищо повече за казване. Не съм препрочитал тази книга, резервирах единствено смътния, само че магичен спомен за нея. Останаха ми за потребление единствено играта на момиченцата от REM, двусмислената химикалка от Мендебила, музеят Антипа от Близнаци и тихият смях от гном на револвера в Играчът на съветска рулетка. “
Играчът на съветска рулетка
Дари, Боже, мир на Израил.
На този, който има осемдесет години
и никакво бъдеще на земята.
Отбелязвам тук (защо ли?) тези стихове на Елиът. Във всеки случай не като допустимо мото на някоя от книгите ми, тъй като в никакъв случай и нищо повече няма да напиша. И в случай че въпреки всичко пиша тези редове, въобще не ги считам за литература. Достатъчно литература съм написал, шейсет години единствено това съм правил, само че дано си разреша в този момент, в края на самия край, момент предусещане: всичко, което съм написал след трийсетата си годишнина, бе единствено мъчителна машинация. Омръзна ми да пиша без вярата, че в миналото ще съумея да надмина себе си, да прескоча сянката си. Наистина, бях ненапълно почтен със себе си, по единствения вероятен за създателя метод, т.е. желаех да кажа всичко за мен, безусловно всичко. Но толкоз по-горчива се оказа заблудата, тъй като литературата не е подобаващото средство да кажеш нещо от малко малко правилно за самия теб. Още с първите изписани върху листа редове в държащата писалката ръка се пъха, като в ръкавица, една непозната, подигравателна ръка, а обликът ти в огледалото на страницата се разбягва във всички направления като живак, тъй че от кривящите се зрънца изкристализира Паякът или Червеят, или Евнухът, или Еднорогът, или Богът, когато ти в действителност си желал просто да приказваш за себе си. Литературата е тератология.
От много години дремя неспокойно и сънувам един дъртак, който полудява от самотност. Единствено сънят ме отразява към момента действително. Събуждам се ридаещ от самотност, даже денем да съм се чувствал добре измежду приятелите, които към момента са живи. Не мога повече да претърпявам този живот, а фактът, че през днешния ден или на следващия ден ще вляза в безкрайната гибел, ме кара да се опитам да се замисля. Тъкмо тъй като би трябвало да мисля, по този начин както захвърленият в лабиринта би трябвало да откри изхода през оплесканите с тор стени, в случай че ще и през миша дупка, единствено заради тази причина към момента пиша тези редове. А не с цел да (си) потвърдя, че Бог съществува. За страдание, в никакъв случай, макар всички старания, не съм бил набожен, не съм имал рецесии на подозрение или отричане. Може би щеше да е по-добре да съм бил, тъй като писането изисква драматизъм, а драматизмът се ражда от мъчителната битка сред вярата и отчаянието, където вярата играе, мисля аз, забележителна роля. В годините на моята младост половината писатели се покръстваха, другата половина губеха вярата си, което оказваше съвсем същия резултат върху творчеството им. Колко им завиждах за огъня, който техните демони подклаждаха под казаните, където те нехайно си живееха като създатели! И ето ме в този момент в моето ъгълче, кълбо от дрипи и хрущяли, на чийто разум или сърце, или религия не би заложил никой, тъй като на мен към този момент няма какво да ми бъде отнето.
Свил съм се тук, в креслото, ужасяващ от мисълта, че на открито няма нищо с изключение на нощ, плътна като безконечен слой катран, една черна мъгла, която постепенно е погълнала, до момента в който съм напредвал с възрастта, градове, къщи, улици, лица. Единственото слънце, останало във Вселената, като че ли е крушката на нощната лампа, а единственото, осветявано от нея нещо – едно сбръчкано старческо лице.
След като умра, ковчегът ми, моето ъгълче, ще продължи да се рее в плътната черна мъгла, отнасяйки тези страници наникъде, с цел да ги прочете никой. Но в тях в последна сметка се съдържа всичко. Написал съм няколко хиляди страници литература – прахуляк и пепел. Умело водени интриги, марионетки с механични усмивки, само че по какъв начин да кажеш нещо, колкото и нищожно, в тази голяма конвенционалност на изкуството? Би желал да обърнеш наобратно душата на читателя, а той какво прави? В три часа завършва твоята книга и в четири се захваща с друга, колкото и да е хубава тази, която си положил в ръцете му. Но тези десет-петнайсет листа са нещо друго, друга игра. Моят четец в този момент е не какъв да е, а гибелта. Дори виждам черните ѝ, влажни очи, съсредоточени като очите на момиченцата, четящи (как четат), до момента в който аз изпълвам ред след ред. Тези страници съдържат плана ми за величие.
МЕНДЕБИЛА
Сънувам доста, с оттенъци на безумство, насън чувствам неща, които в действителността в никакъв случай не съм изпитвал. Записал съм си стотици сънища от последните 10 години, някои от които конвулсивно се повтаряха и ме влачеха през униженията на срама, омразата и самотата. Вярно е, споделят, че с всеки разказан сън писателят изгубва по един четец, че в един роман сънищата доскучават, че в действителност те са единствено стар комфортен способ за търсене на дълбочина. Рядко в действителност един сън може да значи нещо за другиго. Освен това писателите употребяват от време на време фалшификации, конструират съня съгласно търсения диаметър, та да отразява и да подрежда разхвърляната реалност на описа, така както в случай че сложиш капачка от химикалка в средата на една цапаница, виждаш като че ли нарисувана гола жена. Понеже желая да стартира този роман с един сън, пробвам се да се защитя някак от обвиняванията в тромавост и доверчивост, които автоматизирано ще предизвикам.
Както знаете, аз съм инцидентен белетрист. Пиша единствено за вас, скъпи другари, и за себе си. Истинската ми специалност е скучна, само че на мен ми харесва и познавам триковете ѝ съвършено. Триковете на писането обаче не ме блазнят. От година и нещо, откогато вземам участие на вашите неделни четения, можех да науча доста за техниката на заквасване на описа. Боях се обаче, че нямам кой знае какво за описване. Всъщност преди нощта, в която сънувах това, което желая да опиша, бях уверен, че в живота ми не съществува нищо, което заслужава да бъде извадено на ярко. Не се пробвам, значи, да представям някакви дебри, просто желая да захвана нещата от началото, тъй като съм уверен, че и в живота, и в измислицата началото задава тона. Дори и в лудостта. Спомням си по какъв начин мой непосредствен другар стартира да откача. Една вечер пристигна при мен в гарсониерата мощно разчувствуван и ми описа изумително обвързвано какво му се беше случило преди час: „ Качих се в трамвая, с цел да отида на среща. От студа на открито стъклата на мотрисата бяха изпотени. На седалката против мен стоеше жена, очевидно селянка, в мръснокафява канадка и със зелена кърпа. Дори не бях я забелязал, преди да вдигне ръката си в груба ръкавица и да изтрие част от влагата по прозореца. Тъкмо гледах на открито през изчистеното транспарантно леке, когато трамваят навлезе в подлез и петното стана черно като смола върху блестящия декор на останалата част от прозореца. Е, добре, петното възпроизвеждаше съвършено профила на Гьоте от познатата китайска сянка. Всичко си беше на мястото: правият нос, скосеното чело, перуката, завършваща с опашчица, непоколебимите устни, заоблената брадичка… “
Е, да не удължавам нещата и да стартирам описа за упоменатия сън. Преди към два месеца сънувах, че чисто и просто съм затворен в един буркан, изрязан като че ли в кристална канара. Въртях се по всички страни из буркана, който понякога блясваше с цветовете на дъгата, и гледах с огромно удовлетворение през стените му флуидния свят, вибриращ в близост. Една птица размахваше крила откъм далечните планини и колкото повече се приближаваше, толкоз повече покриваше заоблените стени. Когато се приближи напълно, видях великанското ѝ бадемово око, то се издължи като в лупа и ме огради от всички стани. Закрих лице със страховито възприятие на позор и на наслаждение. Когато погледнах още веднъж, забелязах, че в стената на буркана, която блестеше влудяващо, се бяха появили тънките очертания на някаква врата. Засилих се към нея, уплашен от мисълта, че може да е отключена. Но въздъхнах облекчено: голям катанец, мек, като от месо, висеше на вратата. По пътеката, която се спускаше откъм отдалечените планини и стигаше до буркана, слизаше момиченце. Така както вървеше насам, изглеждаше кротка и хубава, с огромни панделки на плитките и с влажна устица. Стените на буркана бяха станали прави и кристално бистри и внезапно почувствах някакъв несъизмерим боязън, смут, какъвто не бях изживявал в никакъв случай. Момиченцето беше стигнало пред вратата и стартира да бие с дребни юмручета по дебелия кристал. От боязън се бях тръшнал на пода и се въргалях, само че не я изпусках от взор. Когато хвана катинара, усетих, че ми се раздират вътрешностите, че сърцето ми експлодира. Тя счупи катинара с ръце, изпоцапани с кръв, и натисна тежката кварцова врата. Застина на прага в поза, невъзможна за изложение, тъй като не съществуват думи, с които това да бъде направено. И внезапно видях същата сцена някъде изотзад на момиченцето, в това време, в което се отдалечавах по пътя, дето водеше към далечните планини, тъй че можех да обгръщам с взор все по-голяма повърхност от солидните стени от стъкло, от лед или от кристал на буркана, а той не беше никакъв буркан, а голям палат, тъпоъгълна структура с извивки и орнаменти, с плетеници и горгони, и полилеи и балкони, и бойници и кулички, и улеи, всичко това от студена и транспарантна материя. А в средата на хилядите зали с транспарантни стени се намирах аз, лежащ на земята, и момиченцето в рамката на необятно отворената врата, а зад нея, от входа на замъка до стаята в средата – стотици отворени порти с разкървавени катинари.
Събудих се с неуместно чувство, което ми досаждаше цяла заран, само че съня си спомних едвам следобяд, първоначално единствено като проблясъци на чиста страст в плекса, а след това на учебно заведение, до момента в който слушах учениците – като необяснимо мъчителни съставни елементи. Едва на идващия ден съумях да възстановя всичко, което описах дотук. Дори, не знам за какво, имам чувството, че бях си спомнил повече, в сравнение с знам в този момент, и че в това време нещо съм не запомнил. Да, в този момент, когато пиша, ме прорязва мисълта, че съм знаел какви жестове е направило и какви думи е изрекло момиченцето от съня, само че не мога по никакъв метод да се съсредоточвам върху тях. Надявам се да си напомня, до момента в който пиша…
п редставя
НОСТАЛГИЯ
от Мирча Картареску
Цена: 29,24 лева./ 14,95 Евро
Обем: 400 стр.
ISBN: 9789542624622
Преводач: Ванина Божикова и Иван Станков
Ново издание на емблематичната книга на Мирча Картареску
Очаквайте на 25.11.2025 година!
За създателя
Мирча Картареску е румънски публицист и литературовед, издаван във всички европейски страни, в Латинска Америка и Съединени американски щати. Роден е на 1 юни 1956 година в Букурещ. Преподава литература в Букурещкия университет, а през годините е бил посетител преподавател в университетите в Амстердам, Виена, Берлин, Колумбийския университет в Съединени американски щати. Автор е на над 30 книги с лирика, прозаичност и литературна рецензия. Носител е на доста национални и интернационалните литературни награди. На български са издадени трилогията му „ Ослепително “, романите „ Защо обичаме дамите “, „ Соленоид “ и „ Теодорос “, както и емблематичната му книга с пет новели – „ Носталгия “.
В края на 2024 година по случай издаването на последния му разказ „ Теодорос “ създателят беше специфичен посетител на Софийския интернационален книжовен фестивал. Той зарадва многочислените си фенове в нашата страна и раздава подписи на щанда на „ Хермес “ по време на Коледния панаир на книгата в НДК.
За „ Носталгия “
С поетичния си, сетивен език и фантастичната аура на тревожни сънища Мирча Картареску ни вкарва в хипнотичния свят на Букурещ.
Петте новели, композирани по метод, напомнящ елементи на разказ, са пропити от сънища, облици и обсесии, които проникват в живота на героите. Или може би има единствено един основен воин в разнообразни стадии от живота му? Ключът към разбирането на действителността е паметта – калейдоскопична, достигаща до детството, преплетена с безотговорно въображение, незнайни стремежи и непредвидени промени, до които води порастването.
„ Носталгия “ е прозаичният дебют на Мирча Картареску и се смята за едно от основните творби на румънския постмодернизъм. Първоначално оповестена през 1989 г., цялостната нецензурирана версия от 1993 г. се е трансформирала в паметна книга за младото потомство, израснало в сянката на комунизма.
„ Не съм писал в никакъв случай новели като тия от Носталгия, тъй като те не могат нито да бъдат уподобени, нито продължени, нито развити по-натам. Подир „ Архитекта “ се стопирах, тъй като нямаше нищо повече за казване. Не съм препрочитал тази книга, резервирах единствено смътния, само че магичен спомен за нея. Останаха ми за потребление единствено играта на момиченцата от REM, двусмислената химикалка от Мендебила, музеят Антипа от Близнаци и тихият смях от гном на револвера в Играчът на съветска рулетка. “
Играчът на съветска рулетка
Дари, Боже, мир на Израил.
На този, който има осемдесет години
и никакво бъдеще на земята.
Отбелязвам тук (защо ли?) тези стихове на Елиът. Във всеки случай не като допустимо мото на някоя от книгите ми, тъй като в никакъв случай и нищо повече няма да напиша. И в случай че въпреки всичко пиша тези редове, въобще не ги считам за литература. Достатъчно литература съм написал, шейсет години единствено това съм правил, само че дано си разреша в този момент, в края на самия край, момент предусещане: всичко, което съм написал след трийсетата си годишнина, бе единствено мъчителна машинация. Омръзна ми да пиша без вярата, че в миналото ще съумея да надмина себе си, да прескоча сянката си. Наистина, бях ненапълно почтен със себе си, по единствения вероятен за създателя метод, т.е. желаех да кажа всичко за мен, безусловно всичко. Но толкоз по-горчива се оказа заблудата, тъй като литературата не е подобаващото средство да кажеш нещо от малко малко правилно за самия теб. Още с първите изписани върху листа редове в държащата писалката ръка се пъха, като в ръкавица, една непозната, подигравателна ръка, а обликът ти в огледалото на страницата се разбягва във всички направления като живак, тъй че от кривящите се зрънца изкристализира Паякът или Червеят, или Евнухът, или Еднорогът, или Богът, когато ти в действителност си желал просто да приказваш за себе си. Литературата е тератология.
От много години дремя неспокойно и сънувам един дъртак, който полудява от самотност. Единствено сънят ме отразява към момента действително. Събуждам се ридаещ от самотност, даже денем да съм се чувствал добре измежду приятелите, които към момента са живи. Не мога повече да претърпявам този живот, а фактът, че през днешния ден или на следващия ден ще вляза в безкрайната гибел, ме кара да се опитам да се замисля. Тъкмо тъй като би трябвало да мисля, по този начин както захвърленият в лабиринта би трябвало да откри изхода през оплесканите с тор стени, в случай че ще и през миша дупка, единствено заради тази причина към момента пиша тези редове. А не с цел да (си) потвърдя, че Бог съществува. За страдание, в никакъв случай, макар всички старания, не съм бил набожен, не съм имал рецесии на подозрение или отричане. Може би щеше да е по-добре да съм бил, тъй като писането изисква драматизъм, а драматизмът се ражда от мъчителната битка сред вярата и отчаянието, където вярата играе, мисля аз, забележителна роля. В годините на моята младост половината писатели се покръстваха, другата половина губеха вярата си, което оказваше съвсем същия резултат върху творчеството им. Колко им завиждах за огъня, който техните демони подклаждаха под казаните, където те нехайно си живееха като създатели! И ето ме в този момент в моето ъгълче, кълбо от дрипи и хрущяли, на чийто разум или сърце, или религия не би заложил никой, тъй като на мен към този момент няма какво да ми бъде отнето.
Свил съм се тук, в креслото, ужасяващ от мисълта, че на открито няма нищо с изключение на нощ, плътна като безконечен слой катран, една черна мъгла, която постепенно е погълнала, до момента в който съм напредвал с възрастта, градове, къщи, улици, лица. Единственото слънце, останало във Вселената, като че ли е крушката на нощната лампа, а единственото, осветявано от нея нещо – едно сбръчкано старческо лице.
След като умра, ковчегът ми, моето ъгълче, ще продължи да се рее в плътната черна мъгла, отнасяйки тези страници наникъде, с цел да ги прочете никой. Но в тях в последна сметка се съдържа всичко. Написал съм няколко хиляди страници литература – прахуляк и пепел. Умело водени интриги, марионетки с механични усмивки, само че по какъв начин да кажеш нещо, колкото и нищожно, в тази голяма конвенционалност на изкуството? Би желал да обърнеш наобратно душата на читателя, а той какво прави? В три часа завършва твоята книга и в четири се захваща с друга, колкото и да е хубава тази, която си положил в ръцете му. Но тези десет-петнайсет листа са нещо друго, друга игра. Моят четец в този момент е не какъв да е, а гибелта. Дори виждам черните ѝ, влажни очи, съсредоточени като очите на момиченцата, четящи (как четат), до момента в който аз изпълвам ред след ред. Тези страници съдържат плана ми за величие.
МЕНДЕБИЛА
Сънувам доста, с оттенъци на безумство, насън чувствам неща, които в действителността в никакъв случай не съм изпитвал. Записал съм си стотици сънища от последните 10 години, някои от които конвулсивно се повтаряха и ме влачеха през униженията на срама, омразата и самотата. Вярно е, споделят, че с всеки разказан сън писателят изгубва по един четец, че в един роман сънищата доскучават, че в действителност те са единствено стар комфортен способ за търсене на дълбочина. Рядко в действителност един сън може да значи нещо за другиго. Освен това писателите употребяват от време на време фалшификации, конструират съня съгласно търсения диаметър, та да отразява и да подрежда разхвърляната реалност на описа, така както в случай че сложиш капачка от химикалка в средата на една цапаница, виждаш като че ли нарисувана гола жена. Понеже желая да стартира този роман с един сън, пробвам се да се защитя някак от обвиняванията в тромавост и доверчивост, които автоматизирано ще предизвикам.
Както знаете, аз съм инцидентен белетрист. Пиша единствено за вас, скъпи другари, и за себе си. Истинската ми специалност е скучна, само че на мен ми харесва и познавам триковете ѝ съвършено. Триковете на писането обаче не ме блазнят. От година и нещо, откогато вземам участие на вашите неделни четения, можех да науча доста за техниката на заквасване на описа. Боях се обаче, че нямам кой знае какво за описване. Всъщност преди нощта, в която сънувах това, което желая да опиша, бях уверен, че в живота ми не съществува нищо, което заслужава да бъде извадено на ярко. Не се пробвам, значи, да представям някакви дебри, просто желая да захвана нещата от началото, тъй като съм уверен, че и в живота, и в измислицата началото задава тона. Дори и в лудостта. Спомням си по какъв начин мой непосредствен другар стартира да откача. Една вечер пристигна при мен в гарсониерата мощно разчувствуван и ми описа изумително обвързвано какво му се беше случило преди час: „ Качих се в трамвая, с цел да отида на среща. От студа на открито стъклата на мотрисата бяха изпотени. На седалката против мен стоеше жена, очевидно селянка, в мръснокафява канадка и със зелена кърпа. Дори не бях я забелязал, преди да вдигне ръката си в груба ръкавица и да изтрие част от влагата по прозореца. Тъкмо гледах на открито през изчистеното транспарантно леке, когато трамваят навлезе в подлез и петното стана черно като смола върху блестящия декор на останалата част от прозореца. Е, добре, петното възпроизвеждаше съвършено профила на Гьоте от познатата китайска сянка. Всичко си беше на мястото: правият нос, скосеното чело, перуката, завършваща с опашчица, непоколебимите устни, заоблената брадичка… “
Е, да не удължавам нещата и да стартирам описа за упоменатия сън. Преди към два месеца сънувах, че чисто и просто съм затворен в един буркан, изрязан като че ли в кристална канара. Въртях се по всички страни из буркана, който понякога блясваше с цветовете на дъгата, и гледах с огромно удовлетворение през стените му флуидния свят, вибриращ в близост. Една птица размахваше крила откъм далечните планини и колкото повече се приближаваше, толкоз повече покриваше заоблените стени. Когато се приближи напълно, видях великанското ѝ бадемово око, то се издължи като в лупа и ме огради от всички стани. Закрих лице със страховито възприятие на позор и на наслаждение. Когато погледнах още веднъж, забелязах, че в стената на буркана, която блестеше влудяващо, се бяха появили тънките очертания на някаква врата. Засилих се към нея, уплашен от мисълта, че може да е отключена. Но въздъхнах облекчено: голям катанец, мек, като от месо, висеше на вратата. По пътеката, която се спускаше откъм отдалечените планини и стигаше до буркана, слизаше момиченце. Така както вървеше насам, изглеждаше кротка и хубава, с огромни панделки на плитките и с влажна устица. Стените на буркана бяха станали прави и кристално бистри и внезапно почувствах някакъв несъизмерим боязън, смут, какъвто не бях изживявал в никакъв случай. Момиченцето беше стигнало пред вратата и стартира да бие с дребни юмручета по дебелия кристал. От боязън се бях тръшнал на пода и се въргалях, само че не я изпусках от взор. Когато хвана катинара, усетих, че ми се раздират вътрешностите, че сърцето ми експлодира. Тя счупи катинара с ръце, изпоцапани с кръв, и натисна тежката кварцова врата. Застина на прага в поза, невъзможна за изложение, тъй като не съществуват думи, с които това да бъде направено. И внезапно видях същата сцена някъде изотзад на момиченцето, в това време, в което се отдалечавах по пътя, дето водеше към далечните планини, тъй че можех да обгръщам с взор все по-голяма повърхност от солидните стени от стъкло, от лед или от кристал на буркана, а той не беше никакъв буркан, а голям палат, тъпоъгълна структура с извивки и орнаменти, с плетеници и горгони, и полилеи и балкони, и бойници и кулички, и улеи, всичко това от студена и транспарантна материя. А в средата на хилядите зали с транспарантни стени се намирах аз, лежащ на земята, и момиченцето в рамката на необятно отворената врата, а зад нея, от входа на замъка до стаята в средата – стотици отворени порти с разкървавени катинари.
Събудих се с неуместно чувство, което ми досаждаше цяла заран, само че съня си спомних едвам следобяд, първоначално единствено като проблясъци на чиста страст в плекса, а след това на учебно заведение, до момента в който слушах учениците – като необяснимо мъчителни съставни елементи. Едва на идващия ден съумях да възстановя всичко, което описах дотук. Дори, не знам за какво, имам чувството, че бях си спомнил повече, в сравнение с знам в този момент, и че в това време нещо съм не запомнил. Да, в този момент, когато пиша, ме прорязва мисълта, че съм знаел какви жестове е направило и какви думи е изрекло момиченцето от съня, само че не мога по никакъв метод да се съсредоточвам върху тях. Надявам се да си напомня, до момента в който пиша…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ