„Светът на безсмъртието“ от Слав. Хр. Караславов
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ТРИЛОГИЯТА СОЛУНСКИТЕ БРАТЯ
от Слав Хр. Караславов
СВЕТЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО
книга 3
размер: 352 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2265-9
На 21 ноември излиза „ Светът на безсмъртието “ – последната част от трилогията „ Солунските братя “ на Слав Хр. Караславов, която наблюдава сложния път на светите братя Кирил и Методий в задачата им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата писменост и разпространяването на книжнината ги трансформира в небесните настойници на цялото славянство.
За „ Светът на безсмъртието “
След гибелта на Константин-Кирил Философ и Методий техните възпитаници са безутешни. Без силата и мъдростта на учителите им, които да разпръскват светлината на Божието слово, те се притесняват, че дългогодишният им труд ще бъде потиснат. И се оказват прави. Скоро папските наместници във Великоморавия ги афишират за еретици, а книгите, преведени на славянски език с новата писменост, са изгорени.
Междувременно княз Борис се изправя пред ново предизвикателство. Заедно с християнството константинополските духовници желаят да наложат също и гръцкия език и порядки в земите му. Българския народ го грози заплахата да бъде обезличен, да не помни корените си. Затова Борис задушевно приема почитателите на светите братя, които да посеят книжовността в душите на поданиците му и по този начин да обезсмъртят делото им.
За Слав Хр. Караславов
Слав Хр. Караславов (1932–2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път стартира като публицист, а след триумфа на първата му поетична книга се открива в София. През годините заема високи постове в разнообразни издателства и писателски организации.
Караславов към този момент е одобрен стихотворец, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 година отдолу под перото му излиза романът „ Хроника за Хаджи Димитър “. Високо оценена е и тетралогията му „ И се възвисиха Асеневци “, а считаната за най-хубавата му белетристична творба – „ Солунските братя “, се радва на голям читателски интерес.
Караславов е притежател на редица национални и интернационалните награди, негови творби са преведени на 27 езика.
Откъс
Предусетил края на пътя, конят се спря на хълма и дълго и призивно изцвили. В далечината, под полегатите лъчи на слънцето, блестеше моравската столица и пълнеше душата на Методий с тиха и неподозирана наслада. Светът още веднъж се връщаше при него с трепетите на съзиданието. Усещането за нещо извървяно и неприятно, останало някъде зад тила му, блестеше като изоставена змийска риза сред тясната междина на два камъка. Немските хладни затвори бяха подкосили здравето, само че калили духа му да не отстъпва пред нищо и никого в името на доброплодието. Двете години и половина, прекарани в суровата страна на Лудвиг Немски, локален от цитадела в цитадела, с цел да не го открият папските легати, бяха го създали още по-непримирим в неговата непреклонна религия да следва пътя на Константин-Кирил. Клетвата, която бе издумал пред смъртния одър на брат си, бе стожерът, който го крепеше при мъченията и издевателствата. И той се затвори в нейната ризница и остана неотстъпчив в упорството като самотно, само че жилаво дърво, предоставено на непрестанната неприязън на вихрите. И не угасна огънят на крилатото възприятие да подгрява сърцето и да му вдъхва увереността, че небесният съдник ще обърне своя взор към него – мъченика на истината, радетеля за повече светлина за народите. А с какво му отвръщаха тъмните сили на человеческия жанр: с мъчения, с ругатни, с глади с оная низка и безлика несправедливост, която подяждаше душата, както невидимата животинка корена на цветето или красивата червенина на ябълката. Много мрачевина попиха очите му измежду влажните и каменни килии, само че светлината, пристигнала посредством спомените, го опази за своите още по-мъдър и рафиниран като планинска вода, родена от хладината на снежната пряспа. И през тези безлики години на самотност той имаше прекалено много време да премисли случилото се. Смъртта на Константин го порази. Той, който бе привикнал постоянно да вижда своя зложелател и да излиза храбро на единоборство, проумя, че чистотата на усмивката не съществува във Вечния град. И колкото по-шумна и тържествена ставаше процесията при погребението на брат му, толкоз по-големи ставаха подозренията му в положителните намерения на обкръжаващите го папски легати и епископи. Рим го обърка с коварството си, с мнимата доброжелателност – папата оферираше своята гробница за брат му и в същото време не позволяваше да се извърши поръката на майка им: да го отнесат в земите на манастира „ Полихрон “. А може би папата не подозираше това, което ставаше към него. Самият той бе толкоз подтиснат от гибелта на своите близки, че надали разбираше какво вършат епископите, абатите и легатите, изпълнили Латеран. И вероятно бе по този начин, тъй като когато той, Методий, го замоли, казвайки: „ Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да го придвижи в братовия му манастир и там да го погребе “, папа Адриан се съгласи да извърши молбата му. Дори подреди да заковат ковчега с тялото на Константин и да го подготвят за път. Седем дни го държаха по този начин, седем дни папските люде отказваха да му го предадат, седем дни папата беше увещаван от епископите и от Адалвин да не дават ковчега с тялото на Константин, „ тъй като, откакто е ходил по доста земи, Бог го довел тук и тук е приел душата му, тук прилича и да бъде заровен като всеки уважаван мъж “… И тогава той пожела да отковат ковчега, с цел да го види за последно, само че папските люде не си направиха труд да изпълнят най-малко тази му молба, а пуснаха мълвата, че по божие предписание ковчегът се бил сраснал и не могли да го отворят… Тогава в напрежението и горестта по мъртвия Методий нямаше време да мери думите, да ги огледа отвред, да ревизира тяхната тежест и звънтене. Но в самотата на своето пленничество при Лудвиг Немски той проумя жестоката истина за гибелта на Константин… Същата ръка, която отвлече него в подземията на град Елванген, бе прекъснала живота на брат му, с цел да угаси светилника на славянството – мозъка и мъдростта на тяхната упорита тайфа. И колкото повече немските духовници се мъчеха да го превият, да пречупят духа му с всякакви мъчения, толкоз тази убеденост натежаваше в него и се превръщаше в същинско просветление за гибелта на брат му. Те бяха помислили, че след кончината му учениците ще се разпилеят и посятото от него семе ще бъде изтъпкано и изкълвано от враните на времето, без да покара филиз за нова родитба, само че се излъгаха. Беше останал той, Методий, с цел да поведе Константиновите почитатели и продължи започнатото. Отначало пътят ги отнесе при Коцел. Всъщност папската благословия гласеше: „ И на всички тези славянски области аз го адресирам за преподавател от Бога и от свети деятел Петър, първопрестолника и ключедържеца на небесното царство “. И още веднъж започнаха митарствата по ръкополагането му с епископски ранг, и още веднъж трябваше да върви в Рим, с цел да го получи. Замина с двайсет възпитаници. Върна се, само че наместо да продължи умерено делото на брат си, бе извикан да дава пояснение. Всъщност причакаха го някакви незнайни люде и додето учениците схванат какво става, конниците налетяха като врани на сокол и го отвлякоха пред очите им. Методий в никакъв случай нямаше да не помни срещата си с Лудвиг Немски – студените му сиви очи, малко кривата му брадичка, покрита с остра козина, и дрезгавия му глас. От двете му страни бяха епископите Адалвин Залцбургски, Херменрих от Пасау, Анон Фрезингенски и Ландфрид Сабионски в това:
– Ти учиш в наша земя!…
Методий нямаше желание да отстъпва и по тази причина, като гледаше мрачните им лица, скроени по немски пример, гневът му нарастваше. Техните претенции не бяха правилни. Открай време моравските и панонски земи бяха подвластни на папата. И в случай че една част от диоцеза Илирикум бе станал притежание на Константинополската черква, това не даваше право на немските духовници да навлизат в земите на свети-Петровия трон в Западен Илирикум. Глупавата им убеденост го раздразни:
– Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил, само че тя е на свети Петър. И в действителност, в случай че вие от стръвност и от лакомия прекрачвате макар каноните старите граници и забравяте божието обучение, пазете се да не би, като желаете с костен череп да пробиете желязна планина, да си пръснете мозъка…
Тези думи накараха Херменрих от Пасау да процеди през едрите си зъби:
– Щом приказваш остро, зло има да патиш!…
Методий не остана задължен на опасността. Позовавайки се на свещените книги, рече:
– Казвам истината пред царете и не се срамя – и като подвигна длан, някак назидателно додаде: – а вие правете с мене каквото желаете. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината, посредством доста тъга са се освободили от тоя живот…
– За това, че не си по-добър – знаем! – опита се да му се надсмее Адалвин, само че Методий го пресече.
– Аз не знам вие какво знаете, само че аз какво знам за вас – не знаете.
– Какво ли можеш да знаеш? – подвигна плещи Анон Фрезингенски.
– Знам, че земният ви път към този момент е първоначален. Това не е клетва, а мисъл, подсказана ми от небето – вашият път е към този момент първоначален! Твърде доста сте натежали от грехове, с цел да може земята още да ви носи върху себе си…
Думите му накараха епископите да се спогледат неудобно. И с цел да им вдъхне предходната убеденост, Лудвиг Немски подвигна вежди и като спря тежките си оловносиви очи върху опънатото, пророческо лице на Методий, рече:
– Не измъчвайте моя Методий, тъй като се е изпотил като при пещ…
В гласа му имаше зле прикриван подбив и Методий не му остана задължен:
– Тъй е, господарю. Веднъж някакви люде срещнали един изпотен мъдрец и му рекли: „ Защо си изпотен? “ Той дал отговор: „ Препирах се с простаци “…
Когато изговаряше тези думи, Методий разбираше, че те няма в никакъв случай да му ги простят. И не остана сюрпризиран, когато го изпратиха в Швабско, надалеч от неговия диоцез и околните на сърцето му другари и възпитаници. И същите тези епископи не преставаха да го изтезават: държаха го на самун и вода, излагаха го на долни поругания, заливаха го с потока на своята злоба и завист. И макар високите стени на замъците и хладината на тъмните подземия, където постоянно го оставяха да съжителства с нарушители и люде, изгубили разсъдъка си, Методий усещаше непрекъснатото наличие на Сава. Какво правеше неуморимият негов съмишленик и възпитаник, Методий не знаеше, само че неговите секрети новини и знаци не преставаха да му припомнят, че има люде, които мислят за него. Методий единствено един път съумя да го зърне, и то в края на първата година от заточението, срещнаха се до крепостната врата, когато го извеждаха, с цел да го реалокират в прилежащ град. Неговите пазачи не подозираха за наличието му. Със Сава бе и един от по-младите възпитаници, Лазар. Лазар бе интелигентен и остроумен, кадърен с лекост да се добере до знатни и до низши. Тяхното невидимо наличие крепеше вярата му, че този плен няма да продължи дълго. И не се излъга. По гледище на новия папа Йоан VIII, заел мястото на Адриан II, той беше освободен. Легатът Павел Анконски бе донесъл папската наредба. С него яхаше и Сава, с цел да му уточни къде се намира заточеникът. И в случай че небесната светлина не беше по този начин чиста и радостна за Методий, дължеше се на вестта, че Лазар умрял от ръцете на немските духовници. Смъртта го настигнала след срещата му с Анастасий. Лазар го беше срещнал със ориста на Методий. След излизането му от Латеран бе липсващ, а след няколко дни го бяха намерили пренебрегнат в някаква гора. Злобата не беше се спряла даже пред гибелта. Тази завист му затвори пътя към панонското княжество: и Методий свърна към Моравско. Сега конят му стоеше на ниския рид и цвилеше призивно, почувствал края на умората. Полегатите лъчи блестяха в медните аплици на конската сбруя, а сенките на коня и на индивида се бяха опънали и разкривили. Там, в тяхната мрачевина, стоеше Сава и търпеливо чакаше своя преподавател и архиепископ да придърпа юздите на коня, с цел да продължат пътя си към града на тяхната вяра, където ги чакаха останалите ученици…
п редставя
ТРИЛОГИЯТА СОЛУНСКИТЕ БРАТЯ
от Слав Хр. Караславов
СВЕТЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО
книга 3
размер: 352 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2265-9
На 21 ноември излиза „ Светът на безсмъртието “ – последната част от трилогията „ Солунските братя “ на Слав Хр. Караславов, която наблюдава сложния път на светите братя Кирил и Методий в задачата им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата писменост и разпространяването на книжнината ги трансформира в небесните настойници на цялото славянство.
За „ Светът на безсмъртието “
След гибелта на Константин-Кирил Философ и Методий техните възпитаници са безутешни. Без силата и мъдростта на учителите им, които да разпръскват светлината на Божието слово, те се притесняват, че дългогодишният им труд ще бъде потиснат. И се оказват прави. Скоро папските наместници във Великоморавия ги афишират за еретици, а книгите, преведени на славянски език с новата писменост, са изгорени.
Междувременно княз Борис се изправя пред ново предизвикателство. Заедно с християнството константинополските духовници желаят да наложат също и гръцкия език и порядки в земите му. Българския народ го грози заплахата да бъде обезличен, да не помни корените си. Затова Борис задушевно приема почитателите на светите братя, които да посеят книжовността в душите на поданиците му и по този начин да обезсмъртят делото им.
За Слав Хр. Караславов
Слав Хр. Караславов (1932–2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път стартира като публицист, а след триумфа на първата му поетична книга се открива в София. През годините заема високи постове в разнообразни издателства и писателски организации.
Караславов към този момент е одобрен стихотворец, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 година отдолу под перото му излиза романът „ Хроника за Хаджи Димитър “. Високо оценена е и тетралогията му „ И се възвисиха Асеневци “, а считаната за най-хубавата му белетристична творба – „ Солунските братя “, се радва на голям читателски интерес.
Караславов е притежател на редица национални и интернационалните награди, негови творби са преведени на 27 езика.
Откъс
Предусетил края на пътя, конят се спря на хълма и дълго и призивно изцвили. В далечината, под полегатите лъчи на слънцето, блестеше моравската столица и пълнеше душата на Методий с тиха и неподозирана наслада. Светът още веднъж се връщаше при него с трепетите на съзиданието. Усещането за нещо извървяно и неприятно, останало някъде зад тила му, блестеше като изоставена змийска риза сред тясната междина на два камъка. Немските хладни затвори бяха подкосили здравето, само че калили духа му да не отстъпва пред нищо и никого в името на доброплодието. Двете години и половина, прекарани в суровата страна на Лудвиг Немски, локален от цитадела в цитадела, с цел да не го открият папските легати, бяха го създали още по-непримирим в неговата непреклонна религия да следва пътя на Константин-Кирил. Клетвата, която бе издумал пред смъртния одър на брат си, бе стожерът, който го крепеше при мъченията и издевателствата. И той се затвори в нейната ризница и остана неотстъпчив в упорството като самотно, само че жилаво дърво, предоставено на непрестанната неприязън на вихрите. И не угасна огънят на крилатото възприятие да подгрява сърцето и да му вдъхва увереността, че небесният съдник ще обърне своя взор към него – мъченика на истината, радетеля за повече светлина за народите. А с какво му отвръщаха тъмните сили на человеческия жанр: с мъчения, с ругатни, с глади с оная низка и безлика несправедливост, която подяждаше душата, както невидимата животинка корена на цветето или красивата червенина на ябълката. Много мрачевина попиха очите му измежду влажните и каменни килии, само че светлината, пристигнала посредством спомените, го опази за своите още по-мъдър и рафиниран като планинска вода, родена от хладината на снежната пряспа. И през тези безлики години на самотност той имаше прекалено много време да премисли случилото се. Смъртта на Константин го порази. Той, който бе привикнал постоянно да вижда своя зложелател и да излиза храбро на единоборство, проумя, че чистотата на усмивката не съществува във Вечния град. И колкото по-шумна и тържествена ставаше процесията при погребението на брат му, толкоз по-големи ставаха подозренията му в положителните намерения на обкръжаващите го папски легати и епископи. Рим го обърка с коварството си, с мнимата доброжелателност – папата оферираше своята гробница за брат му и в същото време не позволяваше да се извърши поръката на майка им: да го отнесат в земите на манастира „ Полихрон “. А може би папата не подозираше това, което ставаше към него. Самият той бе толкоз подтиснат от гибелта на своите близки, че надали разбираше какво вършат епископите, абатите и легатите, изпълнили Латеран. И вероятно бе по този начин, тъй като когато той, Методий, го замоли, казвайки: „ Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, другият да го придвижи в братовия му манастир и там да го погребе “, папа Адриан се съгласи да извърши молбата му. Дори подреди да заковат ковчега с тялото на Константин и да го подготвят за път. Седем дни го държаха по този начин, седем дни папските люде отказваха да му го предадат, седем дни папата беше увещаван от епископите и от Адалвин да не дават ковчега с тялото на Константин, „ тъй като, откакто е ходил по доста земи, Бог го довел тук и тук е приел душата му, тук прилича и да бъде заровен като всеки уважаван мъж “… И тогава той пожела да отковат ковчега, с цел да го види за последно, само че папските люде не си направиха труд да изпълнят най-малко тази му молба, а пуснаха мълвата, че по божие предписание ковчегът се бил сраснал и не могли да го отворят… Тогава в напрежението и горестта по мъртвия Методий нямаше време да мери думите, да ги огледа отвред, да ревизира тяхната тежест и звънтене. Но в самотата на своето пленничество при Лудвиг Немски той проумя жестоката истина за гибелта на Константин… Същата ръка, която отвлече него в подземията на град Елванген, бе прекъснала живота на брат му, с цел да угаси светилника на славянството – мозъка и мъдростта на тяхната упорита тайфа. И колкото повече немските духовници се мъчеха да го превият, да пречупят духа му с всякакви мъчения, толкоз тази убеденост натежаваше в него и се превръщаше в същинско просветление за гибелта на брат му. Те бяха помислили, че след кончината му учениците ще се разпилеят и посятото от него семе ще бъде изтъпкано и изкълвано от враните на времето, без да покара филиз за нова родитба, само че се излъгаха. Беше останал той, Методий, с цел да поведе Константиновите почитатели и продължи започнатото. Отначало пътят ги отнесе при Коцел. Всъщност папската благословия гласеше: „ И на всички тези славянски области аз го адресирам за преподавател от Бога и от свети деятел Петър, първопрестолника и ключедържеца на небесното царство “. И още веднъж започнаха митарствата по ръкополагането му с епископски ранг, и още веднъж трябваше да върви в Рим, с цел да го получи. Замина с двайсет възпитаници. Върна се, само че наместо да продължи умерено делото на брат си, бе извикан да дава пояснение. Всъщност причакаха го някакви незнайни люде и додето учениците схванат какво става, конниците налетяха като врани на сокол и го отвлякоха пред очите им. Методий в никакъв случай нямаше да не помни срещата си с Лудвиг Немски – студените му сиви очи, малко кривата му брадичка, покрита с остра козина, и дрезгавия му глас. От двете му страни бяха епископите Адалвин Залцбургски, Херменрих от Пасау, Анон Фрезингенски и Ландфрид Сабионски в това:
– Ти учиш в наша земя!…
Методий нямаше желание да отстъпва и по тази причина, като гледаше мрачните им лица, скроени по немски пример, гневът му нарастваше. Техните претенции не бяха правилни. Открай време моравските и панонски земи бяха подвластни на папата. И в случай че една част от диоцеза Илирикум бе станал притежание на Константинополската черква, това не даваше право на немските духовници да навлизат в земите на свети-Петровия трон в Западен Илирикум. Глупавата им убеденост го раздразни:
– Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил, само че тя е на свети Петър. И в действителност, в случай че вие от стръвност и от лакомия прекрачвате макар каноните старите граници и забравяте божието обучение, пазете се да не би, като желаете с костен череп да пробиете желязна планина, да си пръснете мозъка…
Тези думи накараха Херменрих от Пасау да процеди през едрите си зъби:
– Щом приказваш остро, зло има да патиш!…
Методий не остана задължен на опасността. Позовавайки се на свещените книги, рече:
– Казвам истината пред царете и не се срамя – и като подвигна длан, някак назидателно додаде: – а вие правете с мене каквото желаете. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината, посредством доста тъга са се освободили от тоя живот…
– За това, че не си по-добър – знаем! – опита се да му се надсмее Адалвин, само че Методий го пресече.
– Аз не знам вие какво знаете, само че аз какво знам за вас – не знаете.
– Какво ли можеш да знаеш? – подвигна плещи Анон Фрезингенски.
– Знам, че земният ви път към този момент е първоначален. Това не е клетва, а мисъл, подсказана ми от небето – вашият път е към този момент първоначален! Твърде доста сте натежали от грехове, с цел да може земята още да ви носи върху себе си…
Думите му накараха епископите да се спогледат неудобно. И с цел да им вдъхне предходната убеденост, Лудвиг Немски подвигна вежди и като спря тежките си оловносиви очи върху опънатото, пророческо лице на Методий, рече:
– Не измъчвайте моя Методий, тъй като се е изпотил като при пещ…
В гласа му имаше зле прикриван подбив и Методий не му остана задължен:
– Тъй е, господарю. Веднъж някакви люде срещнали един изпотен мъдрец и му рекли: „ Защо си изпотен? “ Той дал отговор: „ Препирах се с простаци “…
Когато изговаряше тези думи, Методий разбираше, че те няма в никакъв случай да му ги простят. И не остана сюрпризиран, когато го изпратиха в Швабско, надалеч от неговия диоцез и околните на сърцето му другари и възпитаници. И същите тези епископи не преставаха да го изтезават: държаха го на самун и вода, излагаха го на долни поругания, заливаха го с потока на своята злоба и завист. И макар високите стени на замъците и хладината на тъмните подземия, където постоянно го оставяха да съжителства с нарушители и люде, изгубили разсъдъка си, Методий усещаше непрекъснатото наличие на Сава. Какво правеше неуморимият негов съмишленик и възпитаник, Методий не знаеше, само че неговите секрети новини и знаци не преставаха да му припомнят, че има люде, които мислят за него. Методий единствено един път съумя да го зърне, и то в края на първата година от заточението, срещнаха се до крепостната врата, когато го извеждаха, с цел да го реалокират в прилежащ град. Неговите пазачи не подозираха за наличието му. Със Сава бе и един от по-младите възпитаници, Лазар. Лазар бе интелигентен и остроумен, кадърен с лекост да се добере до знатни и до низши. Тяхното невидимо наличие крепеше вярата му, че този плен няма да продължи дълго. И не се излъга. По гледище на новия папа Йоан VIII, заел мястото на Адриан II, той беше освободен. Легатът Павел Анконски бе донесъл папската наредба. С него яхаше и Сава, с цел да му уточни къде се намира заточеникът. И в случай че небесната светлина не беше по този начин чиста и радостна за Методий, дължеше се на вестта, че Лазар умрял от ръцете на немските духовници. Смъртта го настигнала след срещата му с Анастасий. Лазар го беше срещнал със ориста на Методий. След излизането му от Латеран бе липсващ, а след няколко дни го бяха намерили пренебрегнат в някаква гора. Злобата не беше се спряла даже пред гибелта. Тази завист му затвори пътя към панонското княжество: и Методий свърна към Моравско. Сега конят му стоеше на ниския рид и цвилеше призивно, почувствал края на умората. Полегатите лъчи блестяха в медните аплици на конската сбруя, а сенките на коня и на индивида се бяха опънали и разкривили. Там, в тяхната мрачевина, стоеше Сава и търпеливо чакаше своя преподавател и архиепископ да придърпа юздите на коня, с цел да продължат пътя си към града на тяхната вяра, където ги чакаха останалите ученици…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ