„Огнената Грейс“ от Джули Гаруд
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ОГНЕНАТА ГРЕЙС
от
Джули Гаруд
размер: 448 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2248-2
Превод Пепа Стоилова
Една история за популярност, пристрастеност и ненадейно завещание, което трансформира ориси.
Очаквайте на 4 април!
За книгата
Грейс Изабел Маккена има безчет задания за извършване. Отнемането на човешки живот обаче не е една от тях. Тя възнамерява да посети небрежно празненството за годишнината на семейство Бюканън. След като се е настанила в хотела, излиза на разходка, само че се изгубва и вижда ранен мъж. Той се свлича в обятията ѝ, дава ѝ револвер и секунда по-късно някой стреля по нея и я ранява. Тя се прицелва в нападателя и го убива, след което е отведена в полицейското ръководство за разпит. Адвокатът Майкъл Бюканън, който е брат на зетя на Изабел, ѝ оказва помощ да се успокои и да опише какво се е случило. Той я следва неразделно, с цел да се увери, че е в сигурност, а и тъй като се усеща необяснимо притеглен от нея. Изабел обаче не е не запомнила грубото му държание на сватбата на сестра ѝ и към момента изпитва злост към него. Но в този момент той ѝ се коства изменен. А може би и тя самата към този момент не е същата.
Майкъл я съпровожда до Шотландия, с цел да вземе ненадейно завещание от чичо си. Там обаче Изабел получава смъртни закани и осъзнава, че преди да прави проекти за бъдещето, двамата би трябвало да оцелеят.
За създателя
Когато става въпрос за приковаващи вниманието романи с безмилостно напрежение, Джули Гаруд е неповторима. С всяка книга тя усъвършенства умеенето си да основава герои, които оживяват на страниците и непроменяемо изненадват читателя с развръзката. Според многочислените й фенове, тя съумява да реализира идеалното равновесие сред вълнуващи интриги и проникновено прозрение в човешката душа, сред ескалиращо деяние и завладяващи пориви на сърцето.
Първият й разказ в жанра на актуалния сантиментален съспенс излиза през юли 2000 година, прекарва 6 седмици в класацията на Ню Йорк Таймс за издания в твърди корици. Днес романите на Джули Гаруд са продадени в над 40 милиона екземпляра в международен мащаб. Писателката има 17 бестселъра в влиятелната ранглиста на Ню Йорк Таймс и голям брой 1-ви места в класацията. Превеждана е в над 25 страни от огромни локални издатели.
За книгите си Гаруд споделя: Искам моите читатели да се смеят, да плачат, да се влюбят… Искам за известно време да избягат в различен свят и по-късно да се усещат като че ли са били част от огромно премеждие.
Откъс
Започна разходката си в хубав регион с тротоари от червени тухли и елегантни остарели къщи, редуващи се с съвременни здания, и пое из града, изминавайки улица след улица. Чувстваше се добре на открито. Мразеше да бъде затворена в тясното пространство на самолета. Докато вървеше, стартира да си тананика някаква мелодия. Не след дълго музиката надви и в главата ѝ се роди нова ария. Искаше ѝ се да си бе взела бележника, с цел да я запише. Акордите нямаше да ѝ избягат, само че трябваше да нахвърли думите, с цел да не ги не помни.
Скоро влагата стана непоносима. Тениската като че ли залепна за кожата ѝ. Въздухът стана тежък и компактен. Погледна към небето и ниско надвисналите тъмни облаци. Струваше ѝ се, че в случай че се повдигне на пръсти и протегне ръка, би могла да пробие някой от тях като голям воден балон, от който щеше да се излее проливен дъжд. Спря и погледна часовника си. Нищо чудно, че ѝ беше горещо. Беше вървяла бързо повече от час. Освен това се беше изгубила. Огледа се в близост и видя, че се е озовала в регион, който се реставрира. Някои от постройките бяха подготвени, други към момента се ремонтираха. Приключили за деня, служащите бяха оставили след себе си скелета, купчини тухли и други присъщи атрибути на занаята си. Докато местеше взор от една реновирана къща към друга, нямаше по какъв начин да не оцени напъните, вложени в запазването на истинската им хубост. Вместо да бъдат съборени, те бяха ремонтирани и актуализирани, само че в това време бяха съхранили своята история и сексапил.
Продължи да върви, пробвайки да се ориентира, с цел да може да се върне в хотела. Стори ѝ се, че чува стъпки зад себе си и се обърна, с цел да попита за посоката, само че не видя никого. Две пресечки по-нататък мина около неотдавна отворено кафене, в случай че се съдеше по надписа на прозореца. Вътре нямаше никого. Къде, за бога, беше попаднала? Както постоянно, не бе обърнала никакво внимание на уличните табели. Главата ѝ се рееше в облаците, както постоянно споделяше майка ѝ. Беше се изгубила, тъй като се бе откъснала от действителността. Стихове прелитаха в главата ѝ и едвам когато мелодията се запечата в мозъка ѝ, тя видя това, което я заобикаляше.
На ъгъла спря и потегли назад. Отново ѝ се стори, че някой върви след нея и се обърна да попита за посоката, само че още веднъж не видя никого. След три пресечки спря и се огледа. Всичко ѝ се струваше непознато. Беше ли минавала по тази улица?
Мълния раздра небето и бе последвана от пронизителен гръм. Изабел облече якето и таман смъкваше циповете на джобовете, с цел да откри телефона си и да получи точни указания по какъв начин да се върне в хотела, когато чу мощен гърмеж, който подсещаше възпламенена петарда. После още една, и още една, и още… Погледна към небето, съвсем очаквайки да види ослепителни фойерверки.
Не… не. Това бяха изстрели и идваха тъкмо иззад ъгъла.
Всичко се случи доста бързо. Нямаше време да избяга. Изабел беше сама на улицата. Обърна се и видя няколко мъже и дами да надничат от прозорците на жилищната постройка насреща. Тя стоеше, затаила мирис, когато някакъв мъж излезе, залитайки, иззад ъгъла. Ризата му беше окървавена и крачолът на панталона на десния му крайник беше подгизнал от кръв. В ръката си държеше револвер, на колана му висеше значка. Преди да успее да реагира, мъжът се люшна напред и протегна ръка към нея. Опитваше се да ѝ каже нещо, само че не можеше да разбере думите му. Гласът му беше спокоен, изстрадал шепот. Повтаряше една и съща дума още веднъж, още веднъж и още веднъж. Беше толкоз шокирана, че замръзна на мястото си. Той се хвърли в ръцете ѝ, вкопчвайки се в якето. Тя обви ръце към кръста му, залитна обратно, след това се свлече на колене в опит да му попречи да рухне на земята.
Беше наедрял и тежък мъж. Опита се да го постави леко на тротоара, само че тежестта му я повлече напред. Преди да се стовари по тил, главата му се удари в паважа. Изабел се приземи в цялостен растеж върху него. Той към момента стискаше обезверено якето ѝ и пъхаше револвера сред тях. Дали искаше да го вземе от него? Продължи да избутва револвера към нея, до момента в който не се озова в ръката ѝ.
Оръжието лепнеше от кръв. Стисна го крепко и постави пръст на спусъка. Вдигна го в мига, в който видя различен мъж да изскача зад ъгъла и да тича бързо към тях. Не видя револвера му, до момента в който не стреля в нея. Два изстрела. Първият патрон профуча около нея, само че вторият я улучи в горната част на ръката и като че ли я обгори с пламък.
Тя реагира, без да се замисли.
Простреля го сред очите.
Непознатият политна обратно и се стовари на улицата. Все още държейки револвера в изпънатата си ръка, като придържаше дясната с лявата, тя се стегна и зачака да види дали няма да се появят и други стрелци.
Без да откъсва очи от ъгъла, Изабел внимателно се отдръпна от ранения мъж и постави револвера до себе си. Когато се осмели да огледа надолу, видя, че не помръдва. Притисна ръка към гърдите му, с цел да ревизира дали към момента диша. Обезумяла, тя се огледа във всички направления за помощ, само че улицата изглеждаше злокобно притихнала.
Раната на рамото му едвам сълзеше, само че крачолът му беше пропит с кръв. Господи, толкоз доста кръв. Трябваше да направи нещо. Куршумът евентуално беше засегнал артерия. Кръвта бликаше толкоз бързо, че образуваше локва на тротоара и се стичаше по бордюра към улицата. Притисна дланите си една върху друга върху отвора с вярата да спре кръвоизлива. Вдигна взор и видя мъж, застанал на ъгъла на прилежащата пресечка. Беше наедрял, с удивително алена коса. Започна да вика за помощ, само че той ненадейно изчезна. Дали не си бе въобразила? О, боже, имаше потребност някой да ѝ помогне.
Времето като че ли за миг спря, след това като в мъгла към нея се развихри същински безпорядък. Всичко се случваше със скоростта на светлината и тя нямаше опция да реагира. Хора пищяха, сирени виеха, мъже и дами тичаха към нея. Полицията и колата за спешна помощ дойдоха съвсем по едно и също време. Три полицейски коли блокираха улицата, медицински екип спря зад тях. Нямаше визия какъв брой униформени дойдоха, само че ѝ се струваше, че цяла рота тича към нея. Един доста млад офицер беше извадил револвера си и ѝ крещеше нещо. Беше толкоз шумно, че не можеше да разбере какво желае да ѝ каже. В този миг усети гадене. От металната миризма на кръв ѝ прилошаваше. Затвори очи, като продължаваше да притиска раната, и си пое надълбоко въздух, с цел да не повърне.
Точно когато парамедиците стигнаха до ранения, младият служител на реда прибра револвера в кобура и извика нещо. Дали ѝ четеше правата? Толкова хора крещяха в близост, че нямаше по какъв начин да е сигурна.
Един от парамедиците покри с длан ръцете на Изабел.
– Е, добре, чудесна работа – сподели мъжът. – Сега можете да го пуснете. Ние го поемаме. – Когато тя се отдръпна, той я погледна изпитателно: – Ранена ли сте?
Тя поклати глава.
– Цялата сте в кръв.
– Негова е. – Думите отекнаха в главата ѝ, като че ли идваха от бездънен тунел.
– Познавате ли този човек?
Отново поклати глава.
– Той е от полицията – сподели тя, шокирана от изтънелия си глас. Знаеше, че никой не я бе чул, по тази причина опита още веднъж: – Има значка.
Младият офицер явно си направи преждевременно и неправилно умозаключение, тъй като я улови за рамото и я издърпа жестоко. Хватката му беше здрава и мъчителна. После извади белезниците и пъкълът се отвори.
п редставя
ОГНЕНАТА ГРЕЙС
от
Джули Гаруд
размер: 448 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2248-2
Превод Пепа Стоилова
Една история за популярност, пристрастеност и ненадейно завещание, което трансформира ориси.
Очаквайте на 4 април!
За книгата
Грейс Изабел Маккена има безчет задания за извършване. Отнемането на човешки живот обаче не е една от тях. Тя възнамерява да посети небрежно празненството за годишнината на семейство Бюканън. След като се е настанила в хотела, излиза на разходка, само че се изгубва и вижда ранен мъж. Той се свлича в обятията ѝ, дава ѝ револвер и секунда по-късно някой стреля по нея и я ранява. Тя се прицелва в нападателя и го убива, след което е отведена в полицейското ръководство за разпит. Адвокатът Майкъл Бюканън, който е брат на зетя на Изабел, ѝ оказва помощ да се успокои и да опише какво се е случило. Той я следва неразделно, с цел да се увери, че е в сигурност, а и тъй като се усеща необяснимо притеглен от нея. Изабел обаче не е не запомнила грубото му държание на сватбата на сестра ѝ и към момента изпитва злост към него. Но в този момент той ѝ се коства изменен. А може би и тя самата към този момент не е същата.
Майкъл я съпровожда до Шотландия, с цел да вземе ненадейно завещание от чичо си. Там обаче Изабел получава смъртни закани и осъзнава, че преди да прави проекти за бъдещето, двамата би трябвало да оцелеят.
За създателя
Когато става въпрос за приковаващи вниманието романи с безмилостно напрежение, Джули Гаруд е неповторима. С всяка книга тя усъвършенства умеенето си да основава герои, които оживяват на страниците и непроменяемо изненадват читателя с развръзката. Според многочислените й фенове, тя съумява да реализира идеалното равновесие сред вълнуващи интриги и проникновено прозрение в човешката душа, сред ескалиращо деяние и завладяващи пориви на сърцето.
Първият й разказ в жанра на актуалния сантиментален съспенс излиза през юли 2000 година, прекарва 6 седмици в класацията на Ню Йорк Таймс за издания в твърди корици. Днес романите на Джули Гаруд са продадени в над 40 милиона екземпляра в международен мащаб. Писателката има 17 бестселъра в влиятелната ранглиста на Ню Йорк Таймс и голям брой 1-ви места в класацията. Превеждана е в над 25 страни от огромни локални издатели.
За книгите си Гаруд споделя: Искам моите читатели да се смеят, да плачат, да се влюбят… Искам за известно време да избягат в различен свят и по-късно да се усещат като че ли са били част от огромно премеждие.
Откъс
Започна разходката си в хубав регион с тротоари от червени тухли и елегантни остарели къщи, редуващи се с съвременни здания, и пое из града, изминавайки улица след улица. Чувстваше се добре на открито. Мразеше да бъде затворена в тясното пространство на самолета. Докато вървеше, стартира да си тананика някаква мелодия. Не след дълго музиката надви и в главата ѝ се роди нова ария. Искаше ѝ се да си бе взела бележника, с цел да я запише. Акордите нямаше да ѝ избягат, само че трябваше да нахвърли думите, с цел да не ги не помни.
Скоро влагата стана непоносима. Тениската като че ли залепна за кожата ѝ. Въздухът стана тежък и компактен. Погледна към небето и ниско надвисналите тъмни облаци. Струваше ѝ се, че в случай че се повдигне на пръсти и протегне ръка, би могла да пробие някой от тях като голям воден балон, от който щеше да се излее проливен дъжд. Спря и погледна часовника си. Нищо чудно, че ѝ беше горещо. Беше вървяла бързо повече от час. Освен това се беше изгубила. Огледа се в близост и видя, че се е озовала в регион, който се реставрира. Някои от постройките бяха подготвени, други към момента се ремонтираха. Приключили за деня, служащите бяха оставили след себе си скелета, купчини тухли и други присъщи атрибути на занаята си. Докато местеше взор от една реновирана къща към друга, нямаше по какъв начин да не оцени напъните, вложени в запазването на истинската им хубост. Вместо да бъдат съборени, те бяха ремонтирани и актуализирани, само че в това време бяха съхранили своята история и сексапил.
Продължи да върви, пробвайки да се ориентира, с цел да може да се върне в хотела. Стори ѝ се, че чува стъпки зад себе си и се обърна, с цел да попита за посоката, само че не видя никого. Две пресечки по-нататък мина около неотдавна отворено кафене, в случай че се съдеше по надписа на прозореца. Вътре нямаше никого. Къде, за бога, беше попаднала? Както постоянно, не бе обърнала никакво внимание на уличните табели. Главата ѝ се рееше в облаците, както постоянно споделяше майка ѝ. Беше се изгубила, тъй като се бе откъснала от действителността. Стихове прелитаха в главата ѝ и едвам когато мелодията се запечата в мозъка ѝ, тя видя това, което я заобикаляше.
На ъгъла спря и потегли назад. Отново ѝ се стори, че някой върви след нея и се обърна да попита за посоката, само че още веднъж не видя никого. След три пресечки спря и се огледа. Всичко ѝ се струваше непознато. Беше ли минавала по тази улица?
Мълния раздра небето и бе последвана от пронизителен гръм. Изабел облече якето и таман смъкваше циповете на джобовете, с цел да откри телефона си и да получи точни указания по какъв начин да се върне в хотела, когато чу мощен гърмеж, който подсещаше възпламенена петарда. После още една, и още една, и още… Погледна към небето, съвсем очаквайки да види ослепителни фойерверки.
Не… не. Това бяха изстрели и идваха тъкмо иззад ъгъла.
Всичко се случи доста бързо. Нямаше време да избяга. Изабел беше сама на улицата. Обърна се и видя няколко мъже и дами да надничат от прозорците на жилищната постройка насреща. Тя стоеше, затаила мирис, когато някакъв мъж излезе, залитайки, иззад ъгъла. Ризата му беше окървавена и крачолът на панталона на десния му крайник беше подгизнал от кръв. В ръката си държеше револвер, на колана му висеше значка. Преди да успее да реагира, мъжът се люшна напред и протегна ръка към нея. Опитваше се да ѝ каже нещо, само че не можеше да разбере думите му. Гласът му беше спокоен, изстрадал шепот. Повтаряше една и съща дума още веднъж, още веднъж и още веднъж. Беше толкоз шокирана, че замръзна на мястото си. Той се хвърли в ръцете ѝ, вкопчвайки се в якето. Тя обви ръце към кръста му, залитна обратно, след това се свлече на колене в опит да му попречи да рухне на земята.
Беше наедрял и тежък мъж. Опита се да го постави леко на тротоара, само че тежестта му я повлече напред. Преди да се стовари по тил, главата му се удари в паважа. Изабел се приземи в цялостен растеж върху него. Той към момента стискаше обезверено якето ѝ и пъхаше револвера сред тях. Дали искаше да го вземе от него? Продължи да избутва револвера към нея, до момента в който не се озова в ръката ѝ.
Оръжието лепнеше от кръв. Стисна го крепко и постави пръст на спусъка. Вдигна го в мига, в който видя различен мъж да изскача зад ъгъла и да тича бързо към тях. Не видя револвера му, до момента в който не стреля в нея. Два изстрела. Първият патрон профуча около нея, само че вторият я улучи в горната част на ръката и като че ли я обгори с пламък.
Тя реагира, без да се замисли.
Простреля го сред очите.
Непознатият политна обратно и се стовари на улицата. Все още държейки револвера в изпънатата си ръка, като придържаше дясната с лявата, тя се стегна и зачака да види дали няма да се появят и други стрелци.
Без да откъсва очи от ъгъла, Изабел внимателно се отдръпна от ранения мъж и постави револвера до себе си. Когато се осмели да огледа надолу, видя, че не помръдва. Притисна ръка към гърдите му, с цел да ревизира дали към момента диша. Обезумяла, тя се огледа във всички направления за помощ, само че улицата изглеждаше злокобно притихнала.
Раната на рамото му едвам сълзеше, само че крачолът му беше пропит с кръв. Господи, толкоз доста кръв. Трябваше да направи нещо. Куршумът евентуално беше засегнал артерия. Кръвта бликаше толкоз бързо, че образуваше локва на тротоара и се стичаше по бордюра към улицата. Притисна дланите си една върху друга върху отвора с вярата да спре кръвоизлива. Вдигна взор и видя мъж, застанал на ъгъла на прилежащата пресечка. Беше наедрял, с удивително алена коса. Започна да вика за помощ, само че той ненадейно изчезна. Дали не си бе въобразила? О, боже, имаше потребност някой да ѝ помогне.
Времето като че ли за миг спря, след това като в мъгла към нея се развихри същински безпорядък. Всичко се случваше със скоростта на светлината и тя нямаше опция да реагира. Хора пищяха, сирени виеха, мъже и дами тичаха към нея. Полицията и колата за спешна помощ дойдоха съвсем по едно и също време. Три полицейски коли блокираха улицата, медицински екип спря зад тях. Нямаше визия какъв брой униформени дойдоха, само че ѝ се струваше, че цяла рота тича към нея. Един доста млад офицер беше извадил револвера си и ѝ крещеше нещо. Беше толкоз шумно, че не можеше да разбере какво желае да ѝ каже. В този миг усети гадене. От металната миризма на кръв ѝ прилошаваше. Затвори очи, като продължаваше да притиска раната, и си пое надълбоко въздух, с цел да не повърне.
Точно когато парамедиците стигнаха до ранения, младият служител на реда прибра револвера в кобура и извика нещо. Дали ѝ четеше правата? Толкова хора крещяха в близост, че нямаше по какъв начин да е сигурна.
Един от парамедиците покри с длан ръцете на Изабел.
– Е, добре, чудесна работа – сподели мъжът. – Сега можете да го пуснете. Ние го поемаме. – Когато тя се отдръпна, той я погледна изпитателно: – Ранена ли сте?
Тя поклати глава.
– Цялата сте в кръв.
– Негова е. – Думите отекнаха в главата ѝ, като че ли идваха от бездънен тунел.
– Познавате ли този човек?
Отново поклати глава.
– Той е от полицията – сподели тя, шокирана от изтънелия си глас. Знаеше, че никой не я бе чул, по тази причина опита още веднъж: – Има значка.
Младият офицер явно си направи преждевременно и неправилно умозаключение, тъй като я улови за рамото и я издърпа жестоко. Хватката му беше здрава и мъчителна. После извади белезниците и пъкълът се отвори.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ