Нова книга от Иван Станков
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
НА ДВА ГЛАСА
от Иван Станков
Обем: 112 стр.
Цена: 14,95 лева
ISBN: 978-954-26-2393-9
На 24 септември излиза новата книга на Иван Станков – „ На два гласа “.
Всеки роман в нея споделя за любов сред едно животно и един човек.
За създателя
Иван Станков е публицист и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 година в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска лингвистика през 1982 година Автор на монографични проучвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други
Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други
Автор на книгите „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017), „ Имена под снега. А7 “ (2019), „ Вечерна женитба “ (2020) и „ Късна гибел “ (2022).
Носител е на Националната литературна премия „ Елиас Канети “, на литературните награди на Портал „ Култура “, „ Стоян Михайловски “ и „ Хеликон “.
За книгата
Не единствено хората имат обичани животни.
Животните също имат обичани хора.
Особено тези, които живеят покрай индивида.
Всеки роман в тази книга споделя за любов сред едно животно и един човек.
Разбират се между тях с думи и без думи.
В литературата това е правено от дълго време.
Всичко в литературата е остаряла ария на нов глас.
Тук гласовете са по два във всеки роман.
Единият да тегли към минор, другият – към мажор.
Действието се развива в наши дни, на брега на Дунава,
който продължава усърдно да отмерва човешките времена.
Авторът
Откъс
ПРЕДГОВОР С ДЯДО ПЕТКО
Когато назовем някой човек животно, би трябвало да внимаваме кого от двамата желаеме да уязвим. То под небето всички сме божии твари, но животинките са останали правилни на Бога, та по тази причина няма пъкъл за тях. Грациозни или недодялани, красиви или грозни, кротки тревопасни или хищници – всички те са почтени. Не им е обещано да знаят по какъв начин могат да бъдат нарушавани божиите закони. А на индивида е било обещано. И той горе-долу непрекъснато се е възползвал. Затова учителят на Александър Македонски благоволил да признае и индивида за животно, само че незабавно се е застраховал – кръстил го обществено животно.
Относно началото на близостта сред животното и индивида остават неизяснени много въпроси. Когато преди петнайсет хиляди години в Евразия бил питомен първият сив вълк и бил трансфорат той на домашно куче, кой в действителност е направил избора за доближаване? Човекът или вълкът? Много е евентуално вълкът първи да се е завъртял към това необичайно двуного животно и като разпознал у него личната си самотия, сприятелил се с него.
Малко по-късно, по този начин настояват учените глави, била опитомена и първата коза. Но не можем ли най-малко за момент да допуснем, че точно козата е избрала оня неизвестен човек за собствен другар? Тя му предложила мляко и козлета, а от него се желало единствено малко трева да ѝ събере за през зимата. Човекът се съгласил и по този начин козата го опитомила.
В легендите продължава и до през днешния ден да се твърди, че кошутата и Божата майка по този начин са се опитомили взаимно, че когато на Богородица ѝ се налагало да се яви незабавно на хората в някое далечно село, пращала кошутата. Но да допуснем, че легендите са измислени. Ами дебелите книги? Я да седнем и да помислим дали пък Белчо и Сивушка не са си избрали Боне Крайненеца за собствен домакински любим и не са го опитомили те дотам, че да знае във всеки миг по какъв начин да им помогне? Да не приказваме пък какъв брой доста животни са опитомили чичо Митуш в оня чифлик, дано споменем единствено Балан, Чивга, Текеш, Комур и какъв брой още…
Но хайде, да речем, че животните те гледат с човешки очи, имат и уши да слушат, и глас да ти приказват. Но растенията сякаш нито виждат, нито чуват, пък – нали и те са живи същества – и те си отглеждат по един домакински любим. Нищо и никакъв филиз домат, забоден в земята, незабавно си опитомява човек. Доматът си избира най-вече хора от село – да го връзват, да го колтучат, да го пръскат, да го поливат и да го берат. И най-после, напълно питомен, сяда индивидът пред купата със салата и чашката домашна ракия и цяла вечер премлясква предостатъчно и благославя домата.
То и в града процесът е разполагаем. Що теменужки и мушката красяха терасите на панелните блокове. Това – в миналото. Сега излязоха на белия български свят и камелии, и циклами, и бегонии. Всяко саксийно цвете има собствен домакински любим, освен това определен по сексуален белег. Опитомените дами тичат преди и след работа да огледат цветния си стопанин, да му поднесат вода, да му се поклонят, да го похвалят пред колежките и да покажат фотосите му на смарт телефоните си.
Понеже по-нататък не ще стане дума, дано единствено пътьом да отбележим, че освен живите твари има свои любимци. Преди години да вземем за пример съвсем всеки москвич и всяка жигула си имаха собствен любим от света на хората. Въртеше се индивидът към москвича при всяка свободна минута – с кофичката с вода, с огромната дунапренова гъба и препарата „ Веро “, сапунисваше, търкаше и отмиваше. Накрая оправяше буланата на задното стъкло и тигърчето с клатеща се глава, което демонстрираше гордо на всички участници в придвижването, че водачът е домакински любим на колата си.
Докато се стигне до тази висока фаза на еволюцията, минало ужасно доста време. През всичките стадии несъмнено се е следила някаква особена любов от двете страни на опитомяването. И тази любов се проявявала на първо място като грижа. Грижата, грижата е началото на всичко. И тъй като множеството хора са грижовни към нещо отвън децата и родителите, по тази причина са и податливи на опитомяване.
Но с цел да стане кадърен за опитомяване от някое животно или растение, индивидът трябвало да опитоми първо самия себе си. Преди да произлезе от маймуната, за която от двеста години насам се твърди, че е директният му родител, индивидът бавно се е промушвал през телата на доста животни. Додето се снабди с днешния си тип, той е бил много непълен. По някое време да вземем за пример мъжът е бил на половина човек, на половина кон, или пък на половина човек, на половина бик. И до ден сегашен, изключително през лятото, намирисва той на конска или на бича пот. Жените пък били на половина риби и от ония времена им е останала любовта към водата и желанието непрекъснато да вървят на море.
За отбелязване е, че при цялата тая безрезултатност човешката половина постоянно е била от кръста нагоре, а животинската – от кръста надолу. Явно там долу се е криело родството сред индивида и животните, та и през днешния ден в учените книги читателят може да срещне понятието „ телесна долница “. Тези половинчати времена траяли много дълго и от това време се пазят голям брой изображения на такива хора по стените на пещерите и на гробниците.
В послешните времена индивидът таман станал и той като хората, само че се обогатил езикът и пристигнала епохата на сравненията с животни за да се дефинира небрежно характерът на индивида – еди-кой си работел като вол, не знам си коя жена била като пчеличка (но една друга пък била пеперудка!), един се бил напил като свиня, различен бил инатлив като магаре, трети захапвал като куче, четвърти скачал като лъв. Една жена била привидяна като змия, с два езика, друга била хитра като лисица. Това последното е неправдоподобно съпоставяне, защото лисицата, в случай че в действителност беше толкоз хитра, то в първите години след експлоадирането на демокрацията по нашите земи нямаше половината дами да носят убити лисици по вратовете си. А едно от най-старите оприличавания е сравнението с гълъбица – за жена хубава, кротка и уважителна.
За засегнатост на животните сравненията процъфтявали, а някои от тях прераснали в етиологични разкази за началото. Така да вземем за пример на нелепостта придали овчи генезис. И до през днешния ден от уста на уста към момента се споделя историята за оня пастир експериментатор. Докато овцете пладнували в тополовите сенки край Дунава, решил той да опита да убеди една от овцете си да се удави сама. Оная на втората минута скочила на крайници, влезнала уверено в реката дружно с всичката си вълна и в действителност се удавила, а индивидът не могъл да избави останалите, тъй като всичките тръгнали след нея и се издавили до една. Затова – така се приказва в това крайдунавско село, – когато седнеш да убеждаваш в нещо някоя овца, би трябвало доста да внимаваш в какво точно искаш да я убедиш.
Много рядко ще оприличат някого на птица. Обикновено сравненията са я с орел, я със сокол, все героичен съпоставения. И никой от историческите ни герои не е оприличаван на врабче. Нищо че цяла книга има за тях, врабчетата. Врабчето може да е дребно и неугледно, нито цвят по него, нито глас някакъв, но за нищо на света няма да изостави родното си място. Щото всичко що е щъркел, лястовица, кукувица и какво ли още не, за да избягат от студа, прелитат една камара морета да стигнат до Африка. И когато в родината им се позатопли, отново прелитат същия брой морета на назад, с цел да си народят тук деца и след това отново дружно да отлетят, както вършат през днешния ден и хората. А врабецът не потегля на никое място, стои тук в сняг и мраз и като Гюро Михайлов пази снеговете да не избягат, та да измръзнат житата. И въпреки всичко никой воин не е оприличаван на врабец!
Ако някой човек е доста нагъл, него незабавно го съпоставят с муха. По-остроумните го назовават конска муха и по този метод означават изключителната величина на нахалството му. Но за мухата е писано много, и то доста от дълго време, още Исаия в Стария завет пророкува: „ И ето, в него ден Господ ще даде знак на мухата, която е при устието на Египетската река, и на пчелата, която е в Асирийската земя, и ще долетят и ще заседнат те всички по запустели долини и по скални пещери, и по всички трънаци, и по всички дървета “. Оттогава и до през днешния ден мухата и пчелата си живеят другарски по тези земи и по нашите и опрашват де що цвят им попадне. Преди стотина години в едно стихотворение можело да се прочете, че мухите били оплюли стъклата на някаква мрачна болница. Е, случва се! А в друга още по-нова книга е разказана мухата по най-естествен метод, с всичките ѝ недостатъци и добродетели!
Но индивидът би трябвало да внимава със сравненията, тъй като в никакъв случай не би могъл да знае какво е това да си животно. Та може ли някой да каже какво е това да си муха? То е елементарно да изтърсиш, че мухата е летящо насекомо с фасетъчни очи, което се храни с мръсотии. Ама в случай че тя ненадейно се окаже освен това от това, което знаем за нея? Ами в случай че зад мухата, както и зад кучето, както и зад магарето, както зад всяка животинска гад се крие човек, какъвто се оказа казусът с мухата Дядо Петко? Нищо на този свят не е нито дефинитивно, нито еднопосочно – ето все към това се въртяха диалозите ни с писателя Е. А. Той е доста наясно с тези неща, тъй като – както ще бъде показано – бе питомен и трансфорат в домакински любим от една муха.
В началото на днешния век вестници към момента се печатаха и там прочетох, че писателят живеел като аскет в планината, в къща без ток и без вода, и единствено пустота в близост. Тогава взех решение да се отзова на следващата му покана и да видя с очите си голата истина.
Тя, естествено, се оказа облечена. Е. А. си произвеждаше ток с великолепен бензинов генератор „ Хонда “, беше си направил и дребен каптаж, тъй че в къщата имаше вода по-редовно, в сравнение с в половината български градове.
Успях да установя също, че не беше нито толкоз уединен, нито толкоз самичък в къщата си. При това, без изобщо да броя двете му кучета – едрия и окосмен Дио, кръстен на рок легендата поради сходството в гласовете и в дължината на косите, и дребничката му майка Кери, за която се учудих от кое място е взела сили да роди сина си. А посетители в къщата му всред индивидите – колкото искаш.
В стаята, в която щяхме да работим дружно, имаше няколко мухи и аз се втурнах да ги преследвам. Тогава Е. А. ми сподели да не ги пъдя, тъй като едната от тях е Дядо Петко. Какъв Дядо Петко, запитвам. Ами дядо Петко, неговият дядо. Много добър човек бил преди време, починал преди петнайсетина години и се преродил в муха, нали индийците имат вяра непоколебимо в тия работи.
„ Ето виж в този момент – сподели Е. А., – виж по какъв начин ще пристигна на отворената книга. Ако е Дядо Петко, ще кацне на лявата страница, в случай че е Баба Милка, ще кацне на дясната. “ Една от мухите правилно се завъртя над страниците, ориентира се небрежно в написаното и кацна отляво. Явно бе Дядо Петко. Чете няколко секунди, поразтърка с ръце фасетъчните си очи и мина напряко на идващия абзац. Явно страницата не беше от най-интересните, тъй като стигна небрежно до долния край и отлетя.
Побъбрихме за дядовците си още някое време. „ Ще сядам да пиша “, разгласи Е. А. и разтвори преносимия компютър. Но не стартира да трака по клавиатурата, ами се заозърта из стаята и като спря погледа си в една точка, сподели: „ Дядо Петко, ела и застани тук! “. И уточни с пръст крайното ляво копче от най-горния ред. Дядо Петко пристигна, за момент се задържа над копчето като хеликоптер, додето се увери, че в действителност на него написа Escape, кацна решително и подвигна фасетъчните си очи към Е. А., който, към този момент укротен, стартира да лови думите из главата си и да ги трансферира върху екрана.
Следобедът напредна, Е. А. беше написал повече от две страници, изправи кръста си и преди да стане да се поразкърши, предложения Дядо Петко да се поразтъпче и той. Мухата се дигна и потегли добродушно по въздуха, изчака стопанина на къщата да отвори прозореца и чевръсто се промуши на открито.
В паузата изпушихме по една цигара пред къщата и се върнахме – Е. А. да написа, аз да се върша, че чета, а в действителност да се дивя като дивак на небесно знамение. Още с влизането Е. А. сподели: „ Виж го, чука на прозореца “. Погледнах натам и като не видях ни човек, ни демон, а единствено една муха, взех решение, че евентуално това е още веднъж Дядо Петко. Точно по този начин се оказа, писателят Е. А. отиде до прозореца, разтвори малко, колкото Дядо Петко да се прибере, затвори още веднъж и се върна умерено на масата да си написа. Помъчих се да проследя мухата, само че ми се зави свят и се отхвърлих. След десетина минути Дядо Петко кацна на прозореца и отново изиска да се разтъпче, писателят Е. А. стана, отвори и затвори след него.
Насилих се и аз да прочета най-малко една страница, само че още на първия абзац се потропа отново, този път на вратата, по човешки. Понеже бях по-близо, излязох в антрето, отворих и единствено що не си глътнах езика. Пред мен стоеше възрастен мъж, кажи го дъртак, прошарен и с достойнство на светец, с нос и очи същите като на моя хазаин. Да го кажа напряко – Е. А. на остарели години. Попита напълно безшумно у дома ли е писателят. Кимнах толкоз несигурно, та старецът намигна, с цел да ми даде кураж, и прошепна: „ Кажи, че дядо му Петко е пристигнал, да излезе за малко “. Обърнах се, преди да се обърне светът, дотътрих се назад в стаята и предадох на Е. А., че дядо му Петко го търси на вратата. Писателят изобщо не се впечатли от известието, стана умерено от стола и се запъти дългокрако към вратата.
Когато се посвестих, заслушах се. Дядо Петко разказваше извън по какъв начин докарал дърва за огрев с катърите си, а за Е. А. оставало единствено да си ги нареже и да си ги нацепи. Говореше отдалеч, постепенно и някак неземно, само че го чувах ясно. Долових даже по какъв начин премлясква възпитано понякога, очевидно бяха седнали извън на масата и писателят Е. А., весел от срещата, бе сипал една ракия на дядо си Петко.
показва
НА ДВА ГЛАСА
от Иван Станков
Обем: 112 стр.
Цена: 14,95 лева
ISBN: 978-954-26-2393-9
На 24 септември излиза новата книга на Иван Станков – „ На два гласа “.
Всеки роман в нея споделя за любов сред едно животно и един човек.
За създателя
Иван Станков е публицист и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 година в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска лингвистика през 1982 година Автор на монографични проучвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други
Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други
Автор на книгите „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017), „ Имена под снега. А7 “ (2019), „ Вечерна женитба “ (2020) и „ Късна гибел “ (2022).
Носител е на Националната литературна премия „ Елиас Канети “, на литературните награди на Портал „ Култура “, „ Стоян Михайловски “ и „ Хеликон “.
За книгата
Не единствено хората имат обичани животни.
Животните също имат обичани хора.
Особено тези, които живеят покрай индивида.
Всеки роман в тази книга споделя за любов сред едно животно и един човек.
Разбират се между тях с думи и без думи.
В литературата това е правено от дълго време.
Всичко в литературата е остаряла ария на нов глас.
Тук гласовете са по два във всеки роман.
Единият да тегли към минор, другият – към мажор.
Действието се развива в наши дни, на брега на Дунава,
който продължава усърдно да отмерва човешките времена.
Авторът
Откъс
ПРЕДГОВОР С ДЯДО ПЕТКО
Когато назовем някой човек животно, би трябвало да внимаваме кого от двамата желаеме да уязвим. То под небето всички сме божии твари, но животинките са останали правилни на Бога, та по тази причина няма пъкъл за тях. Грациозни или недодялани, красиви или грозни, кротки тревопасни или хищници – всички те са почтени. Не им е обещано да знаят по какъв начин могат да бъдат нарушавани божиите закони. А на индивида е било обещано. И той горе-долу непрекъснато се е възползвал. Затова учителят на Александър Македонски благоволил да признае и индивида за животно, само че незабавно се е застраховал – кръстил го обществено животно.
Относно началото на близостта сред животното и индивида остават неизяснени много въпроси. Когато преди петнайсет хиляди години в Евразия бил питомен първият сив вълк и бил трансфорат той на домашно куче, кой в действителност е направил избора за доближаване? Човекът или вълкът? Много е евентуално вълкът първи да се е завъртял към това необичайно двуного животно и като разпознал у него личната си самотия, сприятелил се с него.
Малко по-късно, по този начин настояват учените глави, била опитомена и първата коза. Но не можем ли най-малко за момент да допуснем, че точно козата е избрала оня неизвестен човек за собствен другар? Тя му предложила мляко и козлета, а от него се желало единствено малко трева да ѝ събере за през зимата. Човекът се съгласил и по този начин козата го опитомила.
В легендите продължава и до през днешния ден да се твърди, че кошутата и Божата майка по този начин са се опитомили взаимно, че когато на Богородица ѝ се налагало да се яви незабавно на хората в някое далечно село, пращала кошутата. Но да допуснем, че легендите са измислени. Ами дебелите книги? Я да седнем и да помислим дали пък Белчо и Сивушка не са си избрали Боне Крайненеца за собствен домакински любим и не са го опитомили те дотам, че да знае във всеки миг по какъв начин да им помогне? Да не приказваме пък какъв брой доста животни са опитомили чичо Митуш в оня чифлик, дано споменем единствено Балан, Чивга, Текеш, Комур и какъв брой още…
Но хайде, да речем, че животните те гледат с човешки очи, имат и уши да слушат, и глас да ти приказват. Но растенията сякаш нито виждат, нито чуват, пък – нали и те са живи същества – и те си отглеждат по един домакински любим. Нищо и никакъв филиз домат, забоден в земята, незабавно си опитомява човек. Доматът си избира най-вече хора от село – да го връзват, да го колтучат, да го пръскат, да го поливат и да го берат. И най-после, напълно питомен, сяда индивидът пред купата със салата и чашката домашна ракия и цяла вечер премлясква предостатъчно и благославя домата.
То и в града процесът е разполагаем. Що теменужки и мушката красяха терасите на панелните блокове. Това – в миналото. Сега излязоха на белия български свят и камелии, и циклами, и бегонии. Всяко саксийно цвете има собствен домакински любим, освен това определен по сексуален белег. Опитомените дами тичат преди и след работа да огледат цветния си стопанин, да му поднесат вода, да му се поклонят, да го похвалят пред колежките и да покажат фотосите му на смарт телефоните си.
Понеже по-нататък не ще стане дума, дано единствено пътьом да отбележим, че освен живите твари има свои любимци. Преди години да вземем за пример съвсем всеки москвич и всяка жигула си имаха собствен любим от света на хората. Въртеше се индивидът към москвича при всяка свободна минута – с кофичката с вода, с огромната дунапренова гъба и препарата „ Веро “, сапунисваше, търкаше и отмиваше. Накрая оправяше буланата на задното стъкло и тигърчето с клатеща се глава, което демонстрираше гордо на всички участници в придвижването, че водачът е домакински любим на колата си.
Докато се стигне до тази висока фаза на еволюцията, минало ужасно доста време. През всичките стадии несъмнено се е следила някаква особена любов от двете страни на опитомяването. И тази любов се проявявала на първо място като грижа. Грижата, грижата е началото на всичко. И тъй като множеството хора са грижовни към нещо отвън децата и родителите, по тази причина са и податливи на опитомяване.
Но с цел да стане кадърен за опитомяване от някое животно или растение, индивидът трябвало да опитоми първо самия себе си. Преди да произлезе от маймуната, за която от двеста години насам се твърди, че е директният му родител, индивидът бавно се е промушвал през телата на доста животни. Додето се снабди с днешния си тип, той е бил много непълен. По някое време да вземем за пример мъжът е бил на половина човек, на половина кон, или пък на половина човек, на половина бик. И до ден сегашен, изключително през лятото, намирисва той на конска или на бича пот. Жените пък били на половина риби и от ония времена им е останала любовта към водата и желанието непрекъснато да вървят на море.
За отбелязване е, че при цялата тая безрезултатност човешката половина постоянно е била от кръста нагоре, а животинската – от кръста надолу. Явно там долу се е криело родството сред индивида и животните, та и през днешния ден в учените книги читателят може да срещне понятието „ телесна долница “. Тези половинчати времена траяли много дълго и от това време се пазят голям брой изображения на такива хора по стените на пещерите и на гробниците.
В послешните времена индивидът таман станал и той като хората, само че се обогатил езикът и пристигнала епохата на сравненията с животни за да се дефинира небрежно характерът на индивида – еди-кой си работел като вол, не знам си коя жена била като пчеличка (но една друга пък била пеперудка!), един се бил напил като свиня, различен бил инатлив като магаре, трети захапвал като куче, четвърти скачал като лъв. Една жена била привидяна като змия, с два езика, друга била хитра като лисица. Това последното е неправдоподобно съпоставяне, защото лисицата, в случай че в действителност беше толкоз хитра, то в първите години след експлоадирането на демокрацията по нашите земи нямаше половината дами да носят убити лисици по вратовете си. А едно от най-старите оприличавания е сравнението с гълъбица – за жена хубава, кротка и уважителна.
За засегнатост на животните сравненията процъфтявали, а някои от тях прераснали в етиологични разкази за началото. Така да вземем за пример на нелепостта придали овчи генезис. И до през днешния ден от уста на уста към момента се споделя историята за оня пастир експериментатор. Докато овцете пладнували в тополовите сенки край Дунава, решил той да опита да убеди една от овцете си да се удави сама. Оная на втората минута скочила на крайници, влезнала уверено в реката дружно с всичката си вълна и в действителност се удавила, а индивидът не могъл да избави останалите, тъй като всичките тръгнали след нея и се издавили до една. Затова – така се приказва в това крайдунавско село, – когато седнеш да убеждаваш в нещо някоя овца, би трябвало доста да внимаваш в какво точно искаш да я убедиш.
Много рядко ще оприличат някого на птица. Обикновено сравненията са я с орел, я със сокол, все героичен съпоставения. И никой от историческите ни герои не е оприличаван на врабче. Нищо че цяла книга има за тях, врабчетата. Врабчето може да е дребно и неугледно, нито цвят по него, нито глас някакъв, но за нищо на света няма да изостави родното си място. Щото всичко що е щъркел, лястовица, кукувица и какво ли още не, за да избягат от студа, прелитат една камара морета да стигнат до Африка. И когато в родината им се позатопли, отново прелитат същия брой морета на назад, с цел да си народят тук деца и след това отново дружно да отлетят, както вършат през днешния ден и хората. А врабецът не потегля на никое място, стои тук в сняг и мраз и като Гюро Михайлов пази снеговете да не избягат, та да измръзнат житата. И въпреки всичко никой воин не е оприличаван на врабец!
Ако някой човек е доста нагъл, него незабавно го съпоставят с муха. По-остроумните го назовават конска муха и по този метод означават изключителната величина на нахалството му. Но за мухата е писано много, и то доста от дълго време, още Исаия в Стария завет пророкува: „ И ето, в него ден Господ ще даде знак на мухата, която е при устието на Египетската река, и на пчелата, която е в Асирийската земя, и ще долетят и ще заседнат те всички по запустели долини и по скални пещери, и по всички трънаци, и по всички дървета “. Оттогава и до през днешния ден мухата и пчелата си живеят другарски по тези земи и по нашите и опрашват де що цвят им попадне. Преди стотина години в едно стихотворение можело да се прочете, че мухите били оплюли стъклата на някаква мрачна болница. Е, случва се! А в друга още по-нова книга е разказана мухата по най-естествен метод, с всичките ѝ недостатъци и добродетели!
Но индивидът би трябвало да внимава със сравненията, тъй като в никакъв случай не би могъл да знае какво е това да си животно. Та може ли някой да каже какво е това да си муха? То е елементарно да изтърсиш, че мухата е летящо насекомо с фасетъчни очи, което се храни с мръсотии. Ама в случай че тя ненадейно се окаже освен това от това, което знаем за нея? Ами в случай че зад мухата, както и зад кучето, както и зад магарето, както зад всяка животинска гад се крие човек, какъвто се оказа казусът с мухата Дядо Петко? Нищо на този свят не е нито дефинитивно, нито еднопосочно – ето все към това се въртяха диалозите ни с писателя Е. А. Той е доста наясно с тези неща, тъй като – както ще бъде показано – бе питомен и трансфорат в домакински любим от една муха.
В началото на днешния век вестници към момента се печатаха и там прочетох, че писателят живеел като аскет в планината, в къща без ток и без вода, и единствено пустота в близост. Тогава взех решение да се отзова на следващата му покана и да видя с очите си голата истина.
Тя, естествено, се оказа облечена. Е. А. си произвеждаше ток с великолепен бензинов генератор „ Хонда “, беше си направил и дребен каптаж, тъй че в къщата имаше вода по-редовно, в сравнение с в половината български градове.
Успях да установя също, че не беше нито толкоз уединен, нито толкоз самичък в къщата си. При това, без изобщо да броя двете му кучета – едрия и окосмен Дио, кръстен на рок легендата поради сходството в гласовете и в дължината на косите, и дребничката му майка Кери, за която се учудих от кое място е взела сили да роди сина си. А посетители в къщата му всред индивидите – колкото искаш.
В стаята, в която щяхме да работим дружно, имаше няколко мухи и аз се втурнах да ги преследвам. Тогава Е. А. ми сподели да не ги пъдя, тъй като едната от тях е Дядо Петко. Какъв Дядо Петко, запитвам. Ами дядо Петко, неговият дядо. Много добър човек бил преди време, починал преди петнайсетина години и се преродил в муха, нали индийците имат вяра непоколебимо в тия работи.
„ Ето виж в този момент – сподели Е. А., – виж по какъв начин ще пристигна на отворената книга. Ако е Дядо Петко, ще кацне на лявата страница, в случай че е Баба Милка, ще кацне на дясната. “ Една от мухите правилно се завъртя над страниците, ориентира се небрежно в написаното и кацна отляво. Явно бе Дядо Петко. Чете няколко секунди, поразтърка с ръце фасетъчните си очи и мина напряко на идващия абзац. Явно страницата не беше от най-интересните, тъй като стигна небрежно до долния край и отлетя.
Побъбрихме за дядовците си още някое време. „ Ще сядам да пиша “, разгласи Е. А. и разтвори преносимия компютър. Но не стартира да трака по клавиатурата, ами се заозърта из стаята и като спря погледа си в една точка, сподели: „ Дядо Петко, ела и застани тук! “. И уточни с пръст крайното ляво копче от най-горния ред. Дядо Петко пристигна, за момент се задържа над копчето като хеликоптер, додето се увери, че в действителност на него написа Escape, кацна решително и подвигна фасетъчните си очи към Е. А., който, към този момент укротен, стартира да лови думите из главата си и да ги трансферира върху екрана.
Следобедът напредна, Е. А. беше написал повече от две страници, изправи кръста си и преди да стане да се поразкърши, предложения Дядо Петко да се поразтъпче и той. Мухата се дигна и потегли добродушно по въздуха, изчака стопанина на къщата да отвори прозореца и чевръсто се промуши на открито.
В паузата изпушихме по една цигара пред къщата и се върнахме – Е. А. да написа, аз да се върша, че чета, а в действителност да се дивя като дивак на небесно знамение. Още с влизането Е. А. сподели: „ Виж го, чука на прозореца “. Погледнах натам и като не видях ни човек, ни демон, а единствено една муха, взех решение, че евентуално това е още веднъж Дядо Петко. Точно по този начин се оказа, писателят Е. А. отиде до прозореца, разтвори малко, колкото Дядо Петко да се прибере, затвори още веднъж и се върна умерено на масата да си написа. Помъчих се да проследя мухата, само че ми се зави свят и се отхвърлих. След десетина минути Дядо Петко кацна на прозореца и отново изиска да се разтъпче, писателят Е. А. стана, отвори и затвори след него.
Насилих се и аз да прочета най-малко една страница, само че още на първия абзац се потропа отново, този път на вратата, по човешки. Понеже бях по-близо, излязох в антрето, отворих и единствено що не си глътнах езика. Пред мен стоеше възрастен мъж, кажи го дъртак, прошарен и с достойнство на светец, с нос и очи същите като на моя хазаин. Да го кажа напряко – Е. А. на остарели години. Попита напълно безшумно у дома ли е писателят. Кимнах толкоз несигурно, та старецът намигна, с цел да ми даде кураж, и прошепна: „ Кажи, че дядо му Петко е пристигнал, да излезе за малко “. Обърнах се, преди да се обърне светът, дотътрих се назад в стаята и предадох на Е. А., че дядо му Петко го търси на вратата. Писателят изобщо не се впечатли от известието, стана умерено от стола и се запъти дългокрако към вратата.
Когато се посвестих, заслушах се. Дядо Петко разказваше извън по какъв начин докарал дърва за огрев с катърите си, а за Е. А. оставало единствено да си ги нареже и да си ги нацепи. Говореше отдалеч, постепенно и някак неземно, само че го чувах ясно. Долових даже по какъв начин премлясква възпитано понякога, очевидно бяха седнали извън на масата и писателят Е. А., весел от срещата, бе сипал една ракия на дядо си Петко.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ