Роман за българската 1576-а
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ДИМОВ ГРОБ
от Анани Ананиев
Годината е 1576-а. Една легенда за загубен жанр ще вдигне България на битка за независимост.
Очаквайте „ Димов гроб “ на 14 април!
За книгата
Не може да е елементарно да си българин. Това е купа, горделивост, реликва и религия в нашия непреклонен и вечен народ. Трябва да ги пазиш, да си на пост, на оръжие. В пердах или миром. Защото ние сме фамозни не със мощ, не със злато или диаманти, а със своята правдивост. Българите са най-справедливите хора на света…
Годината е 1576-а. Младият писар Методий идва в Радомир с турския кадия, с цел да вършат описи на джелепкешаните. Когато поробителите го принуждават да записва и момчетата, взети за кръвен налог, той се среща с Димо – негов връстник с избухлив манталитет и самоуверено сърце, и Шуна – егълнишката магьосница, почитаща старите богове. Тримата би трябвало да намерят наследника на последния български цар, който е предназначен да вдигне България на оръжие след двеста години робство и да върне предходната ѝ популярност.
Но речено е, че цар без корона не трябва, а най-подходяща за възкресението на Отечеството е изгубената първа корона на рода Дуло. Легендата гласи, че мистичният венец е изкован от паднал небесен камък. Не изпъква с хубост и скъпоценности, само че сияе и дава на притежателя си неземна мощ, разсъдък и власт над индивидите, в подмяна на което постепенно го убива…
Интервю с създателя
Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. За него тази просвета е пристрастеност, на която служи с публицистичните си писания по противоречиви въпроси от предишното на България и краеведските си изследвания.
Стара легенда, записана от Симеон Мильов, споделя, че сред селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, който турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж поради безредици в селото от Радомир пристигнал Асан ага с бойци. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не умъртвил Асан, а единствено нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите приятели напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко челник от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го умъртвили.
Днес легендата оживява в романа „ Димов гроб “, кръстен на мястото, където е заровен. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък съгласно легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.
Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има изявления в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му изследвания.
С него беседваме освен за романа, само че и за българското ни схващане, предадено в дълбочина в „ Димов гроб “.
– Анани, от всички съществуващи български митове за какво те плени точно тази за Димо?
На първо място, тя ми е своя, родна. Аз безусловно съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на изследвания за друга книга, имах подготвени познания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се усещах задължен да употребявам.
Друго доста значимо нещо: тази легенда има всички качества на храбър епос и стои паралелно до най-хубавите мостри – като се стартира от крал Артур, та се стигне до „ Междузвездни войни “. Има неправда, борби, изменничества, храброст, непредвиден и разтърсващ край. Едно момче няма по какъв начин да не бъде очаровано.
И най-после – във всяка обвързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави благополучен.
– Всъщност романът споделя за подготовката, повдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и прекарванията на тримата основни герои – смелия водач Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става очевидец и хроникьор на целия развой. Какво можем да научим от всеки един от тях?
Първото търновско въстание (1598 г.) е плодородна тематика за исторически разказ, тъй като за него не се знае съвсем нищо. И това разрешава на създателя да се потопи в най-дълбоките пластове на креативното схващане, да съпреживее и да възвърне изгубеното минало. Или най-малко да опита. За Априлското въстание да вземем за пример това не е разрешено. За него знаем задоволително. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са завладяли Пещера, а след това, дружно с панагюрци – Пазарджик, което, апропо, е трябвало да създадат, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.
После, имаме и листата на джелепкешаните от 1576-а, който не е небивалица, а действителен документ и дирек на цялата книга.
Що се отнася до тримата основни герои – от тях най-много можем да научим що за човек е създателят, тъй като те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той съставлява в действителност, Димо е всичко, което би желал да бъде, а Шуна – всичко, което би желал да обича…
– В него очевидно се съчетават исторически данни с фентъзи детайли и художествена небивалица. Изключително сполучлива и любопитна симбиоза.
Надявам се симбиозата да е сполучлива, само че в случай че е по този начин – заслугата не е моя. Дължи се на метода ми на работа, който е малко чудноват и плашещ ненапълно. Когато сядах пред компютъра, аз в никакъв случай не знаех какво ще бъде написано. Нямах проект, нямах упования. Но посредством персонални, мои си способи се докарвах до едно изключително положение на самохипноза, в което можех не да пиша, а да протоколирам неща, до които някой чужд и незачитан господ ми разрешава да се допирам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, само че това е истината. Съвсем инцидентно неотдавна научих, че има дума за такова положение и тя е „ дуенде “. Нещо като креативен възторг.
След това ми оставаше единствено да шлайфам, приглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и още веднъж. С години. Като вода речен камък. Като ария. Песен би трябвало да е книгата за Димов гроб. Затова – в случай че намерите нещо неспособно и тромаво – моя е виновността! Ако ли пък нещо ви хареса – не е поради мене, а от остарялото и същинското, което някак е съумяло да възкръсне из пепелищата на предишното.
– Съпоставят ли се християнството с езичеството в „ Димов гроб “, или се допълват?
Те са дружно. Винаги дружно. Истината е, че българинът по този начин и не одобри християнството по канон, както се поставя. Непокорен и твърдоглав е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен персонално остарели дами са ми „ гасили вода “, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас дъртак дедо Боже, който не можеш да излъжеш, само че с който можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, с цел да ти елементарни.
Истинският знак на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят дружно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!
– Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото по отношение на в този момент, а и в теб самия?
Петнайсет години… Много са… Какво ли не се случи… Нека да го кажа по този начин: най-малко по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, тъй като бях млад, възхитен и малоумен. Сега не бих могъл да напиша началото, тъй като съм печален, изтощен и малоумен. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак вярно, постоянно. Стареех, старееше с мене и книгата, с цел да се получи всичко добре. Помни ли изобщо някой през днешния ден какво е да си постоянен – не вайръл, не вирусен, а постоянен? Да си подобен, какъвто би трябвало да бъдеш?
И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална свирепост. Защото бях дете, само че то си отиде и го няма към този момент, колкото и да ми липсва. Знам, че доста хора ще се ужасят и ще ме намразят поради тия подиуми. Нека! Но годините ме научиха най-малко на едно: злото не трябва да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него би трябвало да се крещи. За да не се не помни и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е злобен, той по какъв начин ще го разбере? Никой самичък за себе си не мисли такова нещо…
– Ти си историк, имаш директни наблюдения в сферата. Българите не помнят ли своите корени?
Отношението на българите към корените, към родната земя, е извънредно умно, здравословно и почтено. Ние обичаме земята си, както се обича майка – безшумно, ненатрапчиво и неотменно. Няма ненавист към „ врага “, няма маршируване, няма факелни шествия, няма пердашене по гърдите и „ България на три морета “.
Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна подигравка с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не с цел да стачкуват, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А с цел да пеят и да играят хоро. Тия фрагменти са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са не запомнили своите корени.
И още нещо от тоя обред в Панагюрище – няма различен народ по света, който да е кадърен да играе хоро и да се радостни на „ Даваш ли, даваш, Балканджи Йово “. Това нито е християнско, нито дори българско, а спомен и завет от траките, които „ безсмъртствуват “ и трансформират в господ падналия воин тъкмо по този начин – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.
– Как да си възвърнем този интерес към предишното ни във времена, в които светът е толкоз необятен и имаме достъп до всевъзможни култури, традиции и митологии?
Интересът към този момент се връща. Това дори не е въпрос на история или на журналистика, а на елементарна физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата мощ. Доста време към този момент ни обясняваха какъв брой сме незначителни, какъв брой сме калпави, че България е „ дребна страна “. От мен в случай че зависи, тази фраза бих я направил закононарушение. Защото България НЕ Е дребна страна. Защото България е приблизително огромна европейска страна, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изброявам. И българите все по-ясно осъзнават истината и схващат, че ги лъжат ония, които нашите офицери преди време назоваха „ юди на българщината “. Доскоро „ селяндур “ беше най-обидната дума. Но от ден на ден хора изпитват неукротим блян да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето великолепие. България не е била велика с мечове, а с мотики.
п редставя
ДИМОВ ГРОБ
от Анани Ананиев
Годината е 1576-а. Една легенда за загубен жанр ще вдигне България на битка за независимост.
Очаквайте „ Димов гроб “ на 14 април!
За книгата
Не може да е елементарно да си българин. Това е купа, горделивост, реликва и религия в нашия непреклонен и вечен народ. Трябва да ги пазиш, да си на пост, на оръжие. В пердах или миром. Защото ние сме фамозни не със мощ, не със злато или диаманти, а със своята правдивост. Българите са най-справедливите хора на света…
Годината е 1576-а. Младият писар Методий идва в Радомир с турския кадия, с цел да вършат описи на джелепкешаните. Когато поробителите го принуждават да записва и момчетата, взети за кръвен налог, той се среща с Димо – негов връстник с избухлив манталитет и самоуверено сърце, и Шуна – егълнишката магьосница, почитаща старите богове. Тримата би трябвало да намерят наследника на последния български цар, който е предназначен да вдигне България на оръжие след двеста години робство и да върне предходната ѝ популярност.
Но речено е, че цар без корона не трябва, а най-подходяща за възкресението на Отечеството е изгубената първа корона на рода Дуло. Легендата гласи, че мистичният венец е изкован от паднал небесен камък. Не изпъква с хубост и скъпоценности, само че сияе и дава на притежателя си неземна мощ, разсъдък и власт над индивидите, в подмяна на което постепенно го убива…
Интервю с създателя
Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. За него тази просвета е пристрастеност, на която служи с публицистичните си писания по противоречиви въпроси от предишното на България и краеведските си изследвания.
Стара легенда, записана от Симеон Мильов, споделя, че сред селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, който турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж поради безредици в селото от Радомир пристигнал Асан ага с бойци. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не умъртвил Асан, а единствено нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите приятели напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко челник от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го умъртвили.
Днес легендата оживява в романа „ Димов гроб “, кръстен на мястото, където е заровен. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък съгласно легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.
Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има изявления в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му изследвания.
С него беседваме освен за романа, само че и за българското ни схващане, предадено в дълбочина в „ Димов гроб “.
– Анани, от всички съществуващи български митове за какво те плени точно тази за Димо?
На първо място, тя ми е своя, родна. Аз безусловно съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на изследвания за друга книга, имах подготвени познания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се усещах задължен да употребявам.
Друго доста значимо нещо: тази легенда има всички качества на храбър епос и стои паралелно до най-хубавите мостри – като се стартира от крал Артур, та се стигне до „ Междузвездни войни “. Има неправда, борби, изменничества, храброст, непредвиден и разтърсващ край. Едно момче няма по какъв начин да не бъде очаровано.
И най-после – във всяка обвързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави благополучен.
– Всъщност романът споделя за подготовката, повдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и прекарванията на тримата основни герои – смелия водач Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става очевидец и хроникьор на целия развой. Какво можем да научим от всеки един от тях?
Първото търновско въстание (1598 г.) е плодородна тематика за исторически разказ, тъй като за него не се знае съвсем нищо. И това разрешава на създателя да се потопи в най-дълбоките пластове на креативното схващане, да съпреживее и да възвърне изгубеното минало. Или най-малко да опита. За Априлското въстание да вземем за пример това не е разрешено. За него знаем задоволително. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са завладяли Пещера, а след това, дружно с панагюрци – Пазарджик, което, апропо, е трябвало да създадат, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.
После, имаме и листата на джелепкешаните от 1576-а, който не е небивалица, а действителен документ и дирек на цялата книга.
Що се отнася до тримата основни герои – от тях най-много можем да научим що за човек е създателят, тъй като те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той съставлява в действителност, Димо е всичко, което би желал да бъде, а Шуна – всичко, което би желал да обича…
– В него очевидно се съчетават исторически данни с фентъзи детайли и художествена небивалица. Изключително сполучлива и любопитна симбиоза.
Надявам се симбиозата да е сполучлива, само че в случай че е по този начин – заслугата не е моя. Дължи се на метода ми на работа, който е малко чудноват и плашещ ненапълно. Когато сядах пред компютъра, аз в никакъв случай не знаех какво ще бъде написано. Нямах проект, нямах упования. Но посредством персонални, мои си способи се докарвах до едно изключително положение на самохипноза, в което можех не да пиша, а да протоколирам неща, до които някой чужд и незачитан господ ми разрешава да се допирам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, само че това е истината. Съвсем инцидентно неотдавна научих, че има дума за такова положение и тя е „ дуенде “. Нещо като креативен възторг.
След това ми оставаше единствено да шлайфам, приглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и още веднъж. С години. Като вода речен камък. Като ария. Песен би трябвало да е книгата за Димов гроб. Затова – в случай че намерите нещо неспособно и тромаво – моя е виновността! Ако ли пък нещо ви хареса – не е поради мене, а от остарялото и същинското, което някак е съумяло да възкръсне из пепелищата на предишното.
– Съпоставят ли се християнството с езичеството в „ Димов гроб “, или се допълват?
Те са дружно. Винаги дружно. Истината е, че българинът по този начин и не одобри християнството по канон, както се поставя. Непокорен и твърдоглав е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен персонално остарели дами са ми „ гасили вода “, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас дъртак дедо Боже, който не можеш да излъжеш, само че с който можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, с цел да ти елементарни.
Истинският знак на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят дружно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!
– Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото по отношение на в този момент, а и в теб самия?
Петнайсет години… Много са… Какво ли не се случи… Нека да го кажа по този начин: най-малко по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, тъй като бях млад, възхитен и малоумен. Сега не бих могъл да напиша началото, тъй като съм печален, изтощен и малоумен. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак вярно, постоянно. Стареех, старееше с мене и книгата, с цел да се получи всичко добре. Помни ли изобщо някой през днешния ден какво е да си постоянен – не вайръл, не вирусен, а постоянен? Да си подобен, какъвто би трябвало да бъдеш?
И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална свирепост. Защото бях дете, само че то си отиде и го няма към този момент, колкото и да ми липсва. Знам, че доста хора ще се ужасят и ще ме намразят поради тия подиуми. Нека! Но годините ме научиха най-малко на едно: злото не трябва да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него би трябвало да се крещи. За да не се не помни и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е злобен, той по какъв начин ще го разбере? Никой самичък за себе си не мисли такова нещо…
– Ти си историк, имаш директни наблюдения в сферата. Българите не помнят ли своите корени?
Отношението на българите към корените, към родната земя, е извънредно умно, здравословно и почтено. Ние обичаме земята си, както се обича майка – безшумно, ненатрапчиво и неотменно. Няма ненавист към „ врага “, няма маршируване, няма факелни шествия, няма пердашене по гърдите и „ България на три морета “.
Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна подигравка с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не с цел да стачкуват, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А с цел да пеят и да играят хоро. Тия фрагменти са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са не запомнили своите корени.
И още нещо от тоя обред в Панагюрище – няма различен народ по света, който да е кадърен да играе хоро и да се радостни на „ Даваш ли, даваш, Балканджи Йово “. Това нито е християнско, нито дори българско, а спомен и завет от траките, които „ безсмъртствуват “ и трансформират в господ падналия воин тъкмо по този начин – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.
– Как да си възвърнем този интерес към предишното ни във времена, в които светът е толкоз необятен и имаме достъп до всевъзможни култури, традиции и митологии?
Интересът към този момент се връща. Това дори не е въпрос на история или на журналистика, а на елементарна физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата мощ. Доста време към този момент ни обясняваха какъв брой сме незначителни, какъв брой сме калпави, че България е „ дребна страна “. От мен в случай че зависи, тази фраза бих я направил закононарушение. Защото България НЕ Е дребна страна. Защото България е приблизително огромна европейска страна, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изброявам. И българите все по-ясно осъзнават истината и схващат, че ги лъжат ония, които нашите офицери преди време назоваха „ юди на българщината “. Доскоро „ селяндур “ беше най-обидната дума. Но от ден на ден хора изпитват неукротим блян да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето великолепие. България не е била велика с мечове, а с мотики.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ