Нов роман от Франсис Мейс
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
МЯСТО ПОД СЛЪНЦЕТО
от Франсис Мейс
размер: 288 стр.
цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2269-7
Превод: Стоянка Сербезова – Леви
Написана с типичния за Франсис Мейс богат лиричен език, „ Място под слънцето “ търси смисъла на понятието „ дом “ в другите точки на света.
Очаквайте на 18 юли!
Франсис Мейс
Франсис Мейс е известна поетеса, познавач на изисканата кухня и създател на пътеписи. Особено известна става с книгата си „ Под небето на Тоскана “, която още с излизането си се трансформира в бестселър и остава в класациите на „ Ню Йорк Таймс “ в продължение на повече от 2 години. По нея е изработен и едноименният филм „ Под небето на Тоскана “ с присъединяване на номинираната за „ Оскар “ актриса Даян Лейн.
Наред с автобиографичните мемоари, събрани в „ Под небето на Тоскана “, „ Красивата Тоскана “ и „ Всеки ден в Тоскана “, Франсис Мейс е авторка и на пътническите записки „ Една година в света “, илюстрираните справочници „ В Тоскана “ и „ Отнесете Тоскана у дома “, както и на пет стихосбирки. Неслучайно я назовават „ бардът на Тоскана “. На огромен интерес се радват и „ Жени в слънчева светлина “ и „ Ще се забележим на пиацата “.
Книгите й са преведени на повече от 40 езика.
Сега „ Хермес “ показва „ Място под слънцето “.
За книгата
Макар Франсис Мейс да е световноизвестна най-много с пътеписите си, тя не стопира да търси смисъла на понятието „ дом “, където и да отиде. „ Място под слънцето “ изследва пристрастеността й към къщите и нещата, които ги запълват: остарели книги, вкусна храна, обичани другари, изкуство и фамилни полезности. След като е живяла в шест американски щата, Италия и значително краткотрайни жилища – общо шестнайсет къщи, авторката стига до извода, че мястото, на което се намираш, значително дефинира същността ти.
Дали визията за дома е неизменима, или се трансформира с времето? Как тези четири стени, които са практични и комфортни, одухотворени и прочувствени, се свързват с нашата психика и пораждат чувството, че сме си вкъщи? Или домът е блян към сигурност, който ни свързва с предишното и ни тласка към бъдещето?
Написана в типичния за Франсис Мейс жанр и с богат лиричен език, „ Място под слънцето “ потвърждава, че човек може да е непрекъснато в придвижване и по едно и също време с това да търси и да намира разтуха в крайъгълния камък за всички ни – своя дом.
Откъс
***
ОТПЕЧАТЪЦИ
Като дете във Фицджералд, Джорджия, надалеч обратно в средата на предишния век (звучи архаично), бях омагьосана от дивата природа. Усещах първичната мощ под черните си обувки „ Мери Джейн “ (лъснати с вазелин). Плаващите пясъци можеха да всмучат куче. Торнадото можеше да отнесе всяка каравана и колиба в небето. Свличащите се варовикови пластове можеха да обхванат цяла къща и в образувалата се ненадейно пропаст да стърчи само наклоненият встрани комин. Когато реката прииждаше и излизаше от крайбрежията си, можеше да повлече някоя колиба – с нещастното семейство, качено на покрива й. Маранята, която се образуваше над напечените асфалтови пътища, превръщаше колите, които се движеха по тях, в трептящи миражи. Светкавиците проблясваха като ленти от станиол. Тръпчивата наслада на сливите край селските пътища, наситеният мирис на памуковите ниви след дъжд, огнените залези, мокасиновите водни змии, дебели колкото крайници ми, бълбукащите ледени извори и хиляди други неща, в които усещах вътрешната сила на мястото и интуитивно се отъждествявах с нашето кътче земя. Южняшкият инстинкт за принадлежност към несъмнено място е явен като очертанията на цветовете на магнолията.
После идва ред на локалните писатели. Марджъри Кинан Ролингс – в никакъв случай няма да не помни „ Сърничката “ и обичаната й плантация с крекерска къща измежду портокаловите горички на Северна Флорида. На дванайсетгодишна възраст, до момента в който седях в леглото, подпряна на възглавниците, и четях „ Отнесени от вихъра “, вместо от сюжета, от Гражданската война, от Скарлет и от Рет бях впечатлена най-много от емблематичната „ Тара “. Попих посланието: домът е по-голям от всичко. После открих Фланъри О’Конър, крепко обвързвана със земята, елегичния и поетичен Томас Улф, израснал в интернат в Ашвил, Едгар Алан По, толкоз заплашителен и печален, Карсън Маккълърс, която има смелостта да стартира една от книгите си с думите: „ В града имаше двама глухонеми и те постоянно бяха дружно “. Зора Нийл Хърстън, която изследва магьосничеството, заклинанията и фолклора, и нейната философия „ прекомерно съм заета да си наточвам ножа за стриди, с цел да ме занимава това, което другите считат, че би трябвало да ме занимава “. Франк Йърби! Библиотекарят не одобряваше ненаситното ми предпочитание да чета книги, в които се разказваше за предаване на ключове на любовници за тайните им срещи и за изпълнени със пристрастеност връзки. Препрочитах книгите на Юдора Уелти, тази земна писателка, живееща със своята майка; обожавах нейната домашна магия и големия й гений.
Джеймс Ейджи, моята сродна душа. Усетът му да види хубост във всяка цепнатина в скалите, трагичната му обич към родния край и дарбата да ни води в него. И извисяващият се над всички нас с растеж метър и шейсет и три – прекръстете се, до момента в който произнасяте името му – Уилям Фокнър, епически основоположник и уединен домосед.
Вече носех чувството в себе си, само че когато тези писатели пристигнаха в живота ми в гимназията и колежа, те му дадоха име и ме приковаха към страниците на книгите си. Дом. Място под слънцето. Дом, увенчан с тръни, населяван от Христос, от живи и мъртви. Място, което ме е подслонило.
Домът: нечие тяло, живеещо под друга форма. Доморасъл. Идеята се запечатва в гънките на мозъка ми. Роден дом. До ден сегашен мога да докосна всеки сантиметър от къщата, в която съм израснала – с мраволъвите, които се крият под хортензиите, жълтите купи на майка ми, разнищените въжета за отваряне на прозорците, катерещите се по предната веранда стъбла на сладкия грах, желязната малка врата от външната страна на комина, през която се сипеше пепел, двете бели дървени кревати в стаята ми с розовите ленени покривки с фестонирани ръбове, кутиите с патрони и ловните пушки в задната част на дрешника. Тези мемоари са свързани с визиите ми за това далечно време и може да наподобяват съмнителни, в случай че бъдат погледнати през дългофокусен обектив, изключително от хората, които са предубедени към Юга. Никой не е по-наясно с следствията от расовото напрежение в предишното от здравомислещите южняци. За хората, които оспорват обективността на спомените, ще изтъквам Федерико Гарсия Лорка: „ До всяка цифра в статистиката има капка патешка кръв “. Където и да пребивавам, чувствам къщата като живо създание. Дори до момента в който подготвях магистратурата си – бях омъжена неотдавна и ми липсваше опит като стопанка – започнах да закупувам антики на търговете и си представях сантименталното ателие в предоставения ни от университета апартамент. Стремежът на майка ми да открие идеалната къща, въпреки че нямаше никакъв късмет да живее в нея, се беше настанил трайно в съзнанието ми.
След това, пораснала и женена, живях в къщата „ солница “ в Масачусетс, селската къща от 1743 година в Ню Йорк, ниската L-образна къща в Пало Алто с японските мушмули и портокаловите дървета, чиито клони се допираха до стъклата на прозорците. Източното крайбрежие, Западното крайбрежие – първо поради образованието ми, по-късно поради работата и метода ни на живот. Местенето опонираше на инстинкта за „ вкореняване “, който се предава на идващото потомство, само че ние се местехме. Съпротивлявах се. Примирявах се. И още веднъж се местехме. Заради работата на брачна половинка ми. През тези бурни и вълнуващи бездомнически години, до момента в който щерка ми беше дребна, пишех стихове. Боядисвах и лепях тапети, сменях тапетите и пребоядисвах стените. Готвех. Обичах да сготвям – в действителност нямах различен избор, тъй като се прехранвахме със стипендиите си на магистранти – и по този метод задоволявах потребността си да бъда обвързвана с дома, която бях наследила от Юга.
След като се установявахме, обиквах Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско и всяко място, където живеехме, само че това, което разширяваше кръгозора ми, бе пътуването. Лондон, Париж, Рим, Венеция. Влюбих се в Централна Америка и Мексико. Тъй като се бях откъснала от Юга, си фантазирах, че във всяка страна бих могла да трансформира живота си и да остана вечно в нея. Написах шест книги с лирика и учебника за студенти „ Откриването на поезията “.
Когато бракът ми с превъзходния ми другар от университета завърши, с няколко мои другари наехме през юли една къща в Тоскана. Бях омагьосана от живота измежду античните хълмове. След като прекарах още няколко лета в окъпани от слънцето села, похарчих всичките си спестявания за покупката на една от дълго време изоставена къща. Животът, който започнах да повеждам, наподобяваше тектонично разбъркване в персонален проект. Мястото сигурно е формирало жителите като в приказките за сътворението, съгласно които хората са били изваяни от тиня. Бях запленена от италианското време – дългите синусоиди на художниците, фермите, историята, площадите, лозята, кухнята – само че това, което харесвах най-вече, бе мощната връзка на хората с мястото. Прекрасно завръщане вкъщи.
В Италия, до момента в който изучавах езика и се потапях в живота на площадите, до момента в който ремонтирах къщата и се срещах с хора от целия свят, поезията ми отхвърляше да се оформи в редове и всяка stanza закупи директното си значение – „ стая “. Купих си огромна тетрадка. Концепцията ми за времето се разшири и стана кубическа. Фатализмът ми се усмири. Преминах към записките, когато усетих, че мястото беше почнало да ме трансформира. Щастието, което изпълваше дните ми в Тоскана, движеше писалката. Исках да уловя с мрежата си нежното, изплъзващото се благополучие и да го превъплътя в облици. Бях си вкъщи в Тоскана. У дома и свободна. Докато мислех върху това, се впуснах в пътешественически записки, които смятах да озаглавя „ У дома в света “. Когато разбрах, че към този момент има книга с това заглавие, го трансформирах на „ Една година в света “. Изследвах живота в други страни. Някои от тях не познавах, а други ме бяха очаровали по време на предходните ми визити – Франция, Англия, Уелс, Гърция, Португалия, Испания, Мароко, Турция. Пътуването се трансформира в избор на живот по нов модел. Научих се да виждам мястото от вътрешната страна на открито, а не като човек, който минава около него. Наемането на къщи, жилища, даже на лодка пораждаше въпроса: какво е домът тук? Какви са тези хора и по какъв метод мястото ги е направило такива, каквито са? Прости истини. Открих, че бих могла да се усещам добре в арабския квартал в Лисабон, в някогашната учебна постройка в Котсуолдс и във варосаната къща на остров Крит с бугенвилии, чийто мирис изпълваше вестибюла, когато входната врата беше отворена.
Въпреки че моите корени ме караха да мисля за дома като за открито място, той се трансформира в портативна страст. Възможно ли е това да е генетично? Вложено в ДНК като миграционния инстинкт при птиците? Или не. Карсън Маккълърс написа:
Носталгията е необичайно възприятие. При американците това е национална линия, толкоз присъща, колкото са влакчето на ужасите и джубоксът. Носталгията не е просто блян по родния град или родната страна. Чувството е като двуликия Янус: ние се раздираме сред носталгията по познатото и устрема към непознатото и странното. В множеството случаи изпитваме носталгия по местата, които не познаваме.
Поетът Пабло Неруда твърди, че има единствено единайсет тематики, за които си заслужава да се написа. Той не споделя кои са, само че евентуално една от тях, най-трудната, е щастието. Друга тематика евентуално е домът. И двете тематики са сложни за следване; постоянно търсенията се преплитат. Щастието: по какъв начин да напиша книга, в която липсва напрегнатият сюжет, непредвидимата развръзка и даже претекстът за оцеляването? Когато започнах да пиша за Италия, взех решение да потегли против течението. Престанах да се безпокоя за условията във връзка с разрешаването на споровете и развиването на облиците. Ще се опитам, споделих си, просто да пресъздам мястото с осезаеми, прочувствени думи. Писането беше непринудено. Когато си влюбен, всичко е осветено от вътрешната страна. Когато си влюбен, си неутолим и великодушен, разпростираш неутолимия си блян върху всичко, което срещаш.
След като написах „ Всеки ден в Тоскана “, третата ми мемоарна книга, взех решение да напусна дома си в Сан Франциско и да се върна към корените си – Юга. (Семейството ми твърди, че съм се качила на първия аероплан, който е изхвърчал от пистата, забравяйки, че тогава нямаше писта. Имах инстинктивното чувство, че като жена постоянно мога да бъда спряна от някого, който се промъква в профил с думите: „ Може ли да почерпя дамата с едно пиво? “ или от някое от положителните остарели момчета, изпълнени с положителни планове, които се нуждаят от бижу до себе си в клуба.) Съпругът ми Ед беше вдъхновен от концепцията за преместването. Той беше приключил магистратура във Вирджиния и усещаше мощна връзка с меките сезони на Юга. Харесваше му и по-голямата непосредственост до Италия.
В Северна Каролина не намерихме незабавно уместно жилище. В началото живеехме в къща с колони и красива панорама към едно игрище за голф. Не без подигравка нарекохме къщата „ Магнолия Хол “. Веднъж приятелката ми, с която се разхождах, ми сподели една плантация край река Ино и ми сподели, че притежателите й имат намерение да я продадат. Казах на смешка:
– Ще я купя.
След няколко месеца приятелката ми се обади:
– Те се местят в Калифорния.
Двамата с Ед обиколихме региона и останахме очаровани. Купихме остарялата плантация с голямата градина в Хилсбъро. Мислех си, че към този момент одъртявам и е добре да разполагам със собствен свят, който няма да ми се постанова да напущам, в случай че ориста ми е подготвила неприятни изненади. (Дом за отмора.) Брокерът наричаше фермата „ непрекъснат дом “, което ме караше да се усещам като прибрано от улицата куче. Селската къща стартира да гълтам любовта, времето и напъните ми. Разбрах, че ще й числя се (вместо тя да ми принадлежи).
Как бихме могли да си разбираем тази честа промяна на кожата? „ Презадомяване “, каква странна дума. Какво съставлява домът? Живяла съм в осем американски щата, в Италия и краткотрайно на безчет места. В безсънните нощи минавам през всички шестнайсет къщи. (Да ги разтребя?) Всяка от тях е същински дом и е обвързвана с някаква смяна. (Мястото, където е домът ти и където протича огромна част от живота ти.) Домът, който напускаш. (Разрушаване на дома.) Най-тежкото тестване. Там, където се вписваш. (Домашна конюнктура.) Домът като място за видоизменение.
В пролетните нощи, преди да са се появили комарите, аз експортирам чашата си с вино в задния двор и виждам нагоре към звездите. Спомнете си какво ни споделя Земята: „ Вие сте пътешественици. Гледайте нагоре известно време и ще разберете “. Ние се носим върху нашето синьо кълбо към светлината, а след това се отдалечаваме от нея. Нашият прогрес няма имена, няма гари по пътя, единствено сезонните маркери на Земята – прекосяване от пролет към лято, от лято към есен и от есен към зима. Дните се удължават, нощите се скъсяват; следва превръщане. Това е изумително – ние не осъзнаваме невероятното странствуване, в което участваме във всеки миг от живота си.
Излезте на открито някоя майска нощ и гледайте нагоре към небето задоволително дълго, с цел да можете да видите смяната в някое от съзвездията. Уловете блясъка на звезда, паднала преди епохи – дъгата от светлина доближава до очите ви. Опрели тил във влажната трева, вие се носите към незнайното. Колкото да е необичайно, вие се чувствате вкъщи си.
п редставя
МЯСТО ПОД СЛЪНЦЕТО
от Франсис Мейс
размер: 288 стр.
цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2269-7
Превод: Стоянка Сербезова – Леви
Написана с типичния за Франсис Мейс богат лиричен език, „ Място под слънцето “ търси смисъла на понятието „ дом “ в другите точки на света.
Очаквайте на 18 юли!
Франсис Мейс
Франсис Мейс е известна поетеса, познавач на изисканата кухня и създател на пътеписи. Особено известна става с книгата си „ Под небето на Тоскана “, която още с излизането си се трансформира в бестселър и остава в класациите на „ Ню Йорк Таймс “ в продължение на повече от 2 години. По нея е изработен и едноименният филм „ Под небето на Тоскана “ с присъединяване на номинираната за „ Оскар “ актриса Даян Лейн.
Наред с автобиографичните мемоари, събрани в „ Под небето на Тоскана “, „ Красивата Тоскана “ и „ Всеки ден в Тоскана “, Франсис Мейс е авторка и на пътническите записки „ Една година в света “, илюстрираните справочници „ В Тоскана “ и „ Отнесете Тоскана у дома “, както и на пет стихосбирки. Неслучайно я назовават „ бардът на Тоскана “. На огромен интерес се радват и „ Жени в слънчева светлина “ и „ Ще се забележим на пиацата “.
Книгите й са преведени на повече от 40 езика.
Сега „ Хермес “ показва „ Място под слънцето “.
За книгата
Макар Франсис Мейс да е световноизвестна най-много с пътеписите си, тя не стопира да търси смисъла на понятието „ дом “, където и да отиде. „ Място под слънцето “ изследва пристрастеността й към къщите и нещата, които ги запълват: остарели книги, вкусна храна, обичани другари, изкуство и фамилни полезности. След като е живяла в шест американски щата, Италия и значително краткотрайни жилища – общо шестнайсет къщи, авторката стига до извода, че мястото, на което се намираш, значително дефинира същността ти.
Дали визията за дома е неизменима, или се трансформира с времето? Как тези четири стени, които са практични и комфортни, одухотворени и прочувствени, се свързват с нашата психика и пораждат чувството, че сме си вкъщи? Или домът е блян към сигурност, който ни свързва с предишното и ни тласка към бъдещето?
Написана в типичния за Франсис Мейс жанр и с богат лиричен език, „ Място под слънцето “ потвърждава, че човек може да е непрекъснато в придвижване и по едно и също време с това да търси и да намира разтуха в крайъгълния камък за всички ни – своя дом.
Откъс
***
ОТПЕЧАТЪЦИ
Като дете във Фицджералд, Джорджия, надалеч обратно в средата на предишния век (звучи архаично), бях омагьосана от дивата природа. Усещах първичната мощ под черните си обувки „ Мери Джейн “ (лъснати с вазелин). Плаващите пясъци можеха да всмучат куче. Торнадото можеше да отнесе всяка каравана и колиба в небето. Свличащите се варовикови пластове можеха да обхванат цяла къща и в образувалата се ненадейно пропаст да стърчи само наклоненият встрани комин. Когато реката прииждаше и излизаше от крайбрежията си, можеше да повлече някоя колиба – с нещастното семейство, качено на покрива й. Маранята, която се образуваше над напечените асфалтови пътища, превръщаше колите, които се движеха по тях, в трептящи миражи. Светкавиците проблясваха като ленти от станиол. Тръпчивата наслада на сливите край селските пътища, наситеният мирис на памуковите ниви след дъжд, огнените залези, мокасиновите водни змии, дебели колкото крайници ми, бълбукащите ледени извори и хиляди други неща, в които усещах вътрешната сила на мястото и интуитивно се отъждествявах с нашето кътче земя. Южняшкият инстинкт за принадлежност към несъмнено място е явен като очертанията на цветовете на магнолията.
После идва ред на локалните писатели. Марджъри Кинан Ролингс – в никакъв случай няма да не помни „ Сърничката “ и обичаната й плантация с крекерска къща измежду портокаловите горички на Северна Флорида. На дванайсетгодишна възраст, до момента в който седях в леглото, подпряна на възглавниците, и четях „ Отнесени от вихъра “, вместо от сюжета, от Гражданската война, от Скарлет и от Рет бях впечатлена най-много от емблематичната „ Тара “. Попих посланието: домът е по-голям от всичко. После открих Фланъри О’Конър, крепко обвързвана със земята, елегичния и поетичен Томас Улф, израснал в интернат в Ашвил, Едгар Алан По, толкоз заплашителен и печален, Карсън Маккълърс, която има смелостта да стартира една от книгите си с думите: „ В града имаше двама глухонеми и те постоянно бяха дружно “. Зора Нийл Хърстън, която изследва магьосничеството, заклинанията и фолклора, и нейната философия „ прекомерно съм заета да си наточвам ножа за стриди, с цел да ме занимава това, което другите считат, че би трябвало да ме занимава “. Франк Йърби! Библиотекарят не одобряваше ненаситното ми предпочитание да чета книги, в които се разказваше за предаване на ключове на любовници за тайните им срещи и за изпълнени със пристрастеност връзки. Препрочитах книгите на Юдора Уелти, тази земна писателка, живееща със своята майка; обожавах нейната домашна магия и големия й гений.
Джеймс Ейджи, моята сродна душа. Усетът му да види хубост във всяка цепнатина в скалите, трагичната му обич към родния край и дарбата да ни води в него. И извисяващият се над всички нас с растеж метър и шейсет и три – прекръстете се, до момента в който произнасяте името му – Уилям Фокнър, епически основоположник и уединен домосед.
Вече носех чувството в себе си, само че когато тези писатели пристигнаха в живота ми в гимназията и колежа, те му дадоха име и ме приковаха към страниците на книгите си. Дом. Място под слънцето. Дом, увенчан с тръни, населяван от Христос, от живи и мъртви. Място, което ме е подслонило.
Домът: нечие тяло, живеещо под друга форма. Доморасъл. Идеята се запечатва в гънките на мозъка ми. Роден дом. До ден сегашен мога да докосна всеки сантиметър от къщата, в която съм израснала – с мраволъвите, които се крият под хортензиите, жълтите купи на майка ми, разнищените въжета за отваряне на прозорците, катерещите се по предната веранда стъбла на сладкия грах, желязната малка врата от външната страна на комина, през която се сипеше пепел, двете бели дървени кревати в стаята ми с розовите ленени покривки с фестонирани ръбове, кутиите с патрони и ловните пушки в задната част на дрешника. Тези мемоари са свързани с визиите ми за това далечно време и може да наподобяват съмнителни, в случай че бъдат погледнати през дългофокусен обектив, изключително от хората, които са предубедени към Юга. Никой не е по-наясно с следствията от расовото напрежение в предишното от здравомислещите южняци. За хората, които оспорват обективността на спомените, ще изтъквам Федерико Гарсия Лорка: „ До всяка цифра в статистиката има капка патешка кръв “. Където и да пребивавам, чувствам къщата като живо създание. Дори до момента в който подготвях магистратурата си – бях омъжена неотдавна и ми липсваше опит като стопанка – започнах да закупувам антики на търговете и си представях сантименталното ателие в предоставения ни от университета апартамент. Стремежът на майка ми да открие идеалната къща, въпреки че нямаше никакъв късмет да живее в нея, се беше настанил трайно в съзнанието ми.
След това, пораснала и женена, живях в къщата „ солница “ в Масачусетс, селската къща от 1743 година в Ню Йорк, ниската L-образна къща в Пало Алто с японските мушмули и портокаловите дървета, чиито клони се допираха до стъклата на прозорците. Източното крайбрежие, Западното крайбрежие – първо поради образованието ми, по-късно поради работата и метода ни на живот. Местенето опонираше на инстинкта за „ вкореняване “, който се предава на идващото потомство, само че ние се местехме. Съпротивлявах се. Примирявах се. И още веднъж се местехме. Заради работата на брачна половинка ми. През тези бурни и вълнуващи бездомнически години, до момента в който щерка ми беше дребна, пишех стихове. Боядисвах и лепях тапети, сменях тапетите и пребоядисвах стените. Готвех. Обичах да сготвям – в действителност нямах различен избор, тъй като се прехранвахме със стипендиите си на магистранти – и по този метод задоволявах потребността си да бъда обвързвана с дома, която бях наследила от Юга.
След като се установявахме, обиквах Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско и всяко място, където живеехме, само че това, което разширяваше кръгозора ми, бе пътуването. Лондон, Париж, Рим, Венеция. Влюбих се в Централна Америка и Мексико. Тъй като се бях откъснала от Юга, си фантазирах, че във всяка страна бих могла да трансформира живота си и да остана вечно в нея. Написах шест книги с лирика и учебника за студенти „ Откриването на поезията “.
Когато бракът ми с превъзходния ми другар от университета завърши, с няколко мои другари наехме през юли една къща в Тоскана. Бях омагьосана от живота измежду античните хълмове. След като прекарах още няколко лета в окъпани от слънцето села, похарчих всичките си спестявания за покупката на една от дълго време изоставена къща. Животът, който започнах да повеждам, наподобяваше тектонично разбъркване в персонален проект. Мястото сигурно е формирало жителите като в приказките за сътворението, съгласно които хората са били изваяни от тиня. Бях запленена от италианското време – дългите синусоиди на художниците, фермите, историята, площадите, лозята, кухнята – само че това, което харесвах най-вече, бе мощната връзка на хората с мястото. Прекрасно завръщане вкъщи.
В Италия, до момента в който изучавах езика и се потапях в живота на площадите, до момента в който ремонтирах къщата и се срещах с хора от целия свят, поезията ми отхвърляше да се оформи в редове и всяка stanza закупи директното си значение – „ стая “. Купих си огромна тетрадка. Концепцията ми за времето се разшири и стана кубическа. Фатализмът ми се усмири. Преминах към записките, когато усетих, че мястото беше почнало да ме трансформира. Щастието, което изпълваше дните ми в Тоскана, движеше писалката. Исках да уловя с мрежата си нежното, изплъзващото се благополучие и да го превъплътя в облици. Бях си вкъщи в Тоскана. У дома и свободна. Докато мислех върху това, се впуснах в пътешественически записки, които смятах да озаглавя „ У дома в света “. Когато разбрах, че към този момент има книга с това заглавие, го трансформирах на „ Една година в света “. Изследвах живота в други страни. Някои от тях не познавах, а други ме бяха очаровали по време на предходните ми визити – Франция, Англия, Уелс, Гърция, Португалия, Испания, Мароко, Турция. Пътуването се трансформира в избор на живот по нов модел. Научих се да виждам мястото от вътрешната страна на открито, а не като човек, който минава около него. Наемането на къщи, жилища, даже на лодка пораждаше въпроса: какво е домът тук? Какви са тези хора и по какъв метод мястото ги е направило такива, каквито са? Прости истини. Открих, че бих могла да се усещам добре в арабския квартал в Лисабон, в някогашната учебна постройка в Котсуолдс и във варосаната къща на остров Крит с бугенвилии, чийто мирис изпълваше вестибюла, когато входната врата беше отворена.
Въпреки че моите корени ме караха да мисля за дома като за открито място, той се трансформира в портативна страст. Възможно ли е това да е генетично? Вложено в ДНК като миграционния инстинкт при птиците? Или не. Карсън Маккълърс написа:
Носталгията е необичайно възприятие. При американците това е национална линия, толкоз присъща, колкото са влакчето на ужасите и джубоксът. Носталгията не е просто блян по родния град или родната страна. Чувството е като двуликия Янус: ние се раздираме сред носталгията по познатото и устрема към непознатото и странното. В множеството случаи изпитваме носталгия по местата, които не познаваме.
Поетът Пабло Неруда твърди, че има единствено единайсет тематики, за които си заслужава да се написа. Той не споделя кои са, само че евентуално една от тях, най-трудната, е щастието. Друга тематика евентуално е домът. И двете тематики са сложни за следване; постоянно търсенията се преплитат. Щастието: по какъв начин да напиша книга, в която липсва напрегнатият сюжет, непредвидимата развръзка и даже претекстът за оцеляването? Когато започнах да пиша за Италия, взех решение да потегли против течението. Престанах да се безпокоя за условията във връзка с разрешаването на споровете и развиването на облиците. Ще се опитам, споделих си, просто да пресъздам мястото с осезаеми, прочувствени думи. Писането беше непринудено. Когато си влюбен, всичко е осветено от вътрешната страна. Когато си влюбен, си неутолим и великодушен, разпростираш неутолимия си блян върху всичко, което срещаш.
След като написах „ Всеки ден в Тоскана “, третата ми мемоарна книга, взех решение да напусна дома си в Сан Франциско и да се върна към корените си – Юга. (Семейството ми твърди, че съм се качила на първия аероплан, който е изхвърчал от пистата, забравяйки, че тогава нямаше писта. Имах инстинктивното чувство, че като жена постоянно мога да бъда спряна от някого, който се промъква в профил с думите: „ Може ли да почерпя дамата с едно пиво? “ или от някое от положителните остарели момчета, изпълнени с положителни планове, които се нуждаят от бижу до себе си в клуба.) Съпругът ми Ед беше вдъхновен от концепцията за преместването. Той беше приключил магистратура във Вирджиния и усещаше мощна връзка с меките сезони на Юга. Харесваше му и по-голямата непосредственост до Италия.
В Северна Каролина не намерихме незабавно уместно жилище. В началото живеехме в къща с колони и красива панорама към едно игрище за голф. Не без подигравка нарекохме къщата „ Магнолия Хол “. Веднъж приятелката ми, с която се разхождах, ми сподели една плантация край река Ино и ми сподели, че притежателите й имат намерение да я продадат. Казах на смешка:
– Ще я купя.
След няколко месеца приятелката ми се обади:
– Те се местят в Калифорния.
Двамата с Ед обиколихме региона и останахме очаровани. Купихме остарялата плантация с голямата градина в Хилсбъро. Мислех си, че към този момент одъртявам и е добре да разполагам със собствен свят, който няма да ми се постанова да напущам, в случай че ориста ми е подготвила неприятни изненади. (Дом за отмора.) Брокерът наричаше фермата „ непрекъснат дом “, което ме караше да се усещам като прибрано от улицата куче. Селската къща стартира да гълтам любовта, времето и напъните ми. Разбрах, че ще й числя се (вместо тя да ми принадлежи).
Как бихме могли да си разбираем тази честа промяна на кожата? „ Презадомяване “, каква странна дума. Какво съставлява домът? Живяла съм в осем американски щата, в Италия и краткотрайно на безчет места. В безсънните нощи минавам през всички шестнайсет къщи. (Да ги разтребя?) Всяка от тях е същински дом и е обвързвана с някаква смяна. (Мястото, където е домът ти и където протича огромна част от живота ти.) Домът, който напускаш. (Разрушаване на дома.) Най-тежкото тестване. Там, където се вписваш. (Домашна конюнктура.) Домът като място за видоизменение.
В пролетните нощи, преди да са се появили комарите, аз експортирам чашата си с вино в задния двор и виждам нагоре към звездите. Спомнете си какво ни споделя Земята: „ Вие сте пътешественици. Гледайте нагоре известно време и ще разберете “. Ние се носим върху нашето синьо кълбо към светлината, а след това се отдалечаваме от нея. Нашият прогрес няма имена, няма гари по пътя, единствено сезонните маркери на Земята – прекосяване от пролет към лято, от лято към есен и от есен към зима. Дните се удължават, нощите се скъсяват; следва превръщане. Това е изумително – ние не осъзнаваме невероятното странствуване, в което участваме във всеки миг от живота си.
Излезте на открито някоя майска нощ и гледайте нагоре към небето задоволително дълго, с цел да можете да видите смяната в някое от съзвездията. Уловете блясъка на звезда, паднала преди епохи – дъгата от светлина доближава до очите ви. Опрели тил във влажната трева, вие се носите към незнайното. Колкото да е необичайно, вие се чувствате вкъщи си.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ