Ново издание на „Хълмът“ от Димитър Кирков
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ХЪЛМЪТ
от Димитър Кирков
размер: 392 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2191-8
Библиотека „ Седемте хълма “ събира историческата памет на Пловдив, с цел да я запази и съобщи на идните генерации. Избраните книги са художествена хроника на Града под тепетата, роман за оня несравним дух, който се усеща и през днешния ден.
Очаквайте „ Хълмът “ от Димитър Кирков на 29 август!
За книгата
Времето бе събрало на Хълма разнообразни пространства, а в едно пространство се бяха събрали разнообразни времена. И когато някой дойдеше тук, постоянно оставяше нещо от себе си и в случай че това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си изменена душа.
Когато следовател Павел Гринов е извикан да проверява гибелта на собствен някогашен познайник в къща в Стария град на Пловдив, той не подозира какъв брой забравени секрети ще излязат на повърхността. Както лъкатушат калдъръмените улички на Хълма, по този начин и орисите на жителите му се пресичат, разделят и водят в непредвидени направления.
Междувременно брачната половинка на Павел, Елена, се пробва да убеди обществеността, че на Хълма би трябвало да стартират археологически разкопки. Тя е уверена, че под къщите и пръстта, под слой от наслоено време, е затрупано нещо значимо.
Няколко века по-рано Юсеф паша идва във Филибе, с цел да вкара ред в санджака. Той е ужасѐн, когато вижда каменното туловище, отхапало част от Хълма – същинска засегнатост към Аллах. Фанатизмът му не знае граници и той подрежда Античният спектакъл да бъде покрит.
За създателя
Димитър Кирков е роден на 4 октомври 1945 година в Пловдив. Детството му минава в бащината къща в Стария град, измежду руините от разнообразни столетия, измежду пъстрия живот на многоезичните му жители и мощното подстрекателство за достоверност. Духът на тези години възкръсва в първия му и трансформирал се в знаков разказ „ Хълмът “.
През 1966 година е признат в СУ „ Климент Охридски “, в мечтаната от него компетентност Българска лингвистика. Още като студент стартира да печата къси литературнокритически и други публицистични материали в централния щемпел. След като се дипломира, стартира работа във в. „ Народна юноша “, а скоро е поканен за редактор в отдел „ Критика “ на в. „ Литературен фронт “ – позиция, доста по-близка до тогавашните му литературни ползи.
През годините работи най-вече като редактор в разнообразни издателства и списания. Доктор на филологическите науки е от 1982 година Автор е на повече от 200 публикации и студии в региона на литературната история, доктрина и рецензия. Като преводач от съветски език Димитър Кирков показва на българския четец голям брой белетристични, публицистични и метафизичен текстове.
Постепенно креативните му ползи се изместват към художествената прозаичност. За своите белетристични творби той е почетен с голям брой национални литературни награди.
Димитър Кирков умира през 2017 година в София.
Откъс
***
Идваха хората тук и когато им дойдеше срокът, отминаваха, изтърканият древен калдъръм бе познал милиони човешки нозе, надълбоко под него бяха зарити крясъци, очаквания и пристрастености отпреди хилядолетия. Те от време на време пробиваха дебелите пластове на преходността и не беше чудно, че някои ги дочуваха, долитаха от дълбините въздишки на несбъднати стремежи, стоновете на прахосан живот, на пречупена обич, долавяха се горди думи на мъртви езици, като бумтене излизаше отдолу под земята ревът на многогласа навалица. Някъде от дъното скърцаше със зъби рухнала и незадоволена власт, горчив мирис на възмездие, боязън и прикрито злато лъхаха от влажните пукнатини, основите пропукваха, като че някой ги надигаше с тил изпод, с цел да види небето. По тесните улички на античния Хълм нямаше осветяване, само че в тъмните нощи от руините изскачаха искри от неизтлели пожари, доста нежелани огньове бяха горели тук и задоволително бе да копнеш някъде, с цел да намериш стопено стъкло към ръждясал пирон, което опарваше ръката ни, и ние не знаехме дали е нагрято от южното слънце, или още не е изстинало от пламъците. Като влизахме в подземията, пред нас побягваха сенки – може би бяха единствено нашите, а може би бяхме нарушили нечий покой, тъй като знаците над гробовете бяха изчезнали и ние не подозирахме по кое време стъпваме по човешки кости. А купища кости лежаха изпод. Като се случеше да копаят някъде, лопатите ги изхвърляха дружно с пръстта и те се трупаха пред краката ни, смесваха се далечни генерации и непознати хора, съединяваше се това, което животът не би могъл да съедини, само че което беше безразлично на гибелта.
Фантастичен свят лежеше под нас, а от горната страна, под слънцето, не по-малко фантастично бе смешението на растения, здания и хора.
Ако пък някой погледнеше Хълма отвисоко и отдалеко, щеше да види по какъв начин измежду успокоената простор на равнината е изникнала ненадейно тази сиенитна камара, тъй като тук се бяха сблъскали и смесили разнообразни геологически пластове, чийто генезис е разграничен от милиони години. Сякаш още в праисторически времена недрата на земята бяха предопределили това нагорнище от пръст и камък да бъде място на смешението и първи бяха съчетали несъчетаемото.
А историята го бе сложила измежду оная най-стара земя на Стария континент, измежду оня блажен и кървясъл пай от родината на човечеството, от който в Древността тръгваха пътеките на племена, хрумвания и войни.
В центъра на Балканите, на юг от разделящата ги планинска верига, той бе сърце, цел и кей на враждебни нации, които се бяха сблъсквали, изтребвали и сливали, с цел да правят отстъпка мястото си на други и да се резервира веригата на човешкото семе и смесване. Хилядолетия Хълмът бе съблазнявал да бъде владян и бе заривал с черната пръст в подножието си пристрастеностите на властолюбието, бе давал заслон на нови и нови очаквания и незабелязано ги бе превръщал в омерзение и цинизъм, бе познал тиранство и независимост, аскетизъм и необузданост, религия и осквернение.
Историята бе сложила Хълма на кръстопътя на човешкото придвижване и на човешките мисли, с цел да го веят стихии и обитават хора от изток и запад, от север и юг, да чува радостна шум на разнообразни езици и идентични вопли на страдалчество, да ражда от лоното си разнообразни градежи и да ги покрива в гроба с еднообразно тление.
Времето бе събрало на това място разнообразни пространства, а в едно пространство се бяха събрали разнообразни времена. И когато някой дойдеше тук, постоянно оставяше нещо от себе си и в случай че това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си изменена душа.
Отвисоко и отдалеко Хълмът приличаше на транспортен съд със зелени платна, който се носеше по безстрастната простор на времето – и кой можеше да каже каква е посоката му? Всичко е могло да се случи в миналото на него и всичко се случваше тогава, въпреки че ние бяхме единствено краткотраен екипаж, преходни хора с пай живот и уязвими сърца, въпреки че мозъците ни постоянно се бореха с дреболии, а насладите и тъгите ни се намираха на повърхността на битието. Като дребни черни букви ние пъплехме по каменната книга на Хълма и незнайно бе дали от дистанцията на времето други щяха да ни видят по нейните страници даже и като най-нищожен знак. Запетая ли щяхме да бъдем само – къс мирис сред два интервала, знак на безвремие, на отдих за мозъка и словото; или единствено точка, завършваща нещо дълготрайно и значимо и неподозираща какво ще пристигна след нея; или глух въпрос, или учудване, или чертица някаква; или мрачен писмен знак, изпълнен с секрети, за които никой нехае.
Над Хълма, над старите къщи, над руините и хората нехаеше пронизващо синьото южно небе. То като че ли беше по-високо тук, а долу ние бяхме къс мирис сред живота и гибелта и страхът за бързотечното ни надзираваше строго, оставяйки ни рядко време да мислим за безконечното. Но от време на време виждахме по какъв начин страхът се трансформира в позор, а срамът – в съвест. И по какъв начин от положителното пониква зло, а от омразата – обич. И по какъв начин силата се не помни, а слабостта надвива. И по какъв начин обидата ражда горделивост, а унизеното достолепие – себелюбие. И в случай че някой се изкачеше на Хълма и заживееше на него, щеше да усети, че по смешението в душата си наподобява на своето обиталище.
п редставя
ХЪЛМЪТ
от Димитър Кирков
размер: 392 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2191-8
Библиотека „ Седемте хълма “ събира историческата памет на Пловдив, с цел да я запази и съобщи на идните генерации. Избраните книги са художествена хроника на Града под тепетата, роман за оня несравним дух, който се усеща и през днешния ден.
Очаквайте „ Хълмът “ от Димитър Кирков на 29 август!
За книгата
Времето бе събрало на Хълма разнообразни пространства, а в едно пространство се бяха събрали разнообразни времена. И когато някой дойдеше тук, постоянно оставяше нещо от себе си и в случай че това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си изменена душа.
Когато следовател Павел Гринов е извикан да проверява гибелта на собствен някогашен познайник в къща в Стария град на Пловдив, той не подозира какъв брой забравени секрети ще излязат на повърхността. Както лъкатушат калдъръмените улички на Хълма, по този начин и орисите на жителите му се пресичат, разделят и водят в непредвидени направления.
Междувременно брачната половинка на Павел, Елена, се пробва да убеди обществеността, че на Хълма би трябвало да стартират археологически разкопки. Тя е уверена, че под къщите и пръстта, под слой от наслоено време, е затрупано нещо значимо.
Няколко века по-рано Юсеф паша идва във Филибе, с цел да вкара ред в санджака. Той е ужасѐн, когато вижда каменното туловище, отхапало част от Хълма – същинска засегнатост към Аллах. Фанатизмът му не знае граници и той подрежда Античният спектакъл да бъде покрит.
За създателя
Димитър Кирков е роден на 4 октомври 1945 година в Пловдив. Детството му минава в бащината къща в Стария град, измежду руините от разнообразни столетия, измежду пъстрия живот на многоезичните му жители и мощното подстрекателство за достоверност. Духът на тези години възкръсва в първия му и трансформирал се в знаков разказ „ Хълмът “.
През 1966 година е признат в СУ „ Климент Охридски “, в мечтаната от него компетентност Българска лингвистика. Още като студент стартира да печата къси литературнокритически и други публицистични материали в централния щемпел. След като се дипломира, стартира работа във в. „ Народна юноша “, а скоро е поканен за редактор в отдел „ Критика “ на в. „ Литературен фронт “ – позиция, доста по-близка до тогавашните му литературни ползи.
През годините работи най-вече като редактор в разнообразни издателства и списания. Доктор на филологическите науки е от 1982 година Автор е на повече от 200 публикации и студии в региона на литературната история, доктрина и рецензия. Като преводач от съветски език Димитър Кирков показва на българския четец голям брой белетристични, публицистични и метафизичен текстове.
Постепенно креативните му ползи се изместват към художествената прозаичност. За своите белетристични творби той е почетен с голям брой национални литературни награди.
Димитър Кирков умира през 2017 година в София.
Откъс
***
Идваха хората тук и когато им дойдеше срокът, отминаваха, изтърканият древен калдъръм бе познал милиони човешки нозе, надълбоко под него бяха зарити крясъци, очаквания и пристрастености отпреди хилядолетия. Те от време на време пробиваха дебелите пластове на преходността и не беше чудно, че някои ги дочуваха, долитаха от дълбините въздишки на несбъднати стремежи, стоновете на прахосан живот, на пречупена обич, долавяха се горди думи на мъртви езици, като бумтене излизаше отдолу под земята ревът на многогласа навалица. Някъде от дъното скърцаше със зъби рухнала и незадоволена власт, горчив мирис на възмездие, боязън и прикрито злато лъхаха от влажните пукнатини, основите пропукваха, като че някой ги надигаше с тил изпод, с цел да види небето. По тесните улички на античния Хълм нямаше осветяване, само че в тъмните нощи от руините изскачаха искри от неизтлели пожари, доста нежелани огньове бяха горели тук и задоволително бе да копнеш някъде, с цел да намериш стопено стъкло към ръждясал пирон, което опарваше ръката ни, и ние не знаехме дали е нагрято от южното слънце, или още не е изстинало от пламъците. Като влизахме в подземията, пред нас побягваха сенки – може би бяха единствено нашите, а може би бяхме нарушили нечий покой, тъй като знаците над гробовете бяха изчезнали и ние не подозирахме по кое време стъпваме по човешки кости. А купища кости лежаха изпод. Като се случеше да копаят някъде, лопатите ги изхвърляха дружно с пръстта и те се трупаха пред краката ни, смесваха се далечни генерации и непознати хора, съединяваше се това, което животът не би могъл да съедини, само че което беше безразлично на гибелта.
Фантастичен свят лежеше под нас, а от горната страна, под слънцето, не по-малко фантастично бе смешението на растения, здания и хора.
Ако пък някой погледнеше Хълма отвисоко и отдалеко, щеше да види по какъв начин измежду успокоената простор на равнината е изникнала ненадейно тази сиенитна камара, тъй като тук се бяха сблъскали и смесили разнообразни геологически пластове, чийто генезис е разграничен от милиони години. Сякаш още в праисторически времена недрата на земята бяха предопределили това нагорнище от пръст и камък да бъде място на смешението и първи бяха съчетали несъчетаемото.
А историята го бе сложила измежду оная най-стара земя на Стария континент, измежду оня блажен и кървясъл пай от родината на човечеството, от който в Древността тръгваха пътеките на племена, хрумвания и войни.
В центъра на Балканите, на юг от разделящата ги планинска верига, той бе сърце, цел и кей на враждебни нации, които се бяха сблъсквали, изтребвали и сливали, с цел да правят отстъпка мястото си на други и да се резервира веригата на човешкото семе и смесване. Хилядолетия Хълмът бе съблазнявал да бъде владян и бе заривал с черната пръст в подножието си пристрастеностите на властолюбието, бе давал заслон на нови и нови очаквания и незабелязано ги бе превръщал в омерзение и цинизъм, бе познал тиранство и независимост, аскетизъм и необузданост, религия и осквернение.
Историята бе сложила Хълма на кръстопътя на човешкото придвижване и на човешките мисли, с цел да го веят стихии и обитават хора от изток и запад, от север и юг, да чува радостна шум на разнообразни езици и идентични вопли на страдалчество, да ражда от лоното си разнообразни градежи и да ги покрива в гроба с еднообразно тление.
Времето бе събрало на това място разнообразни пространства, а в едно пространство се бяха събрали разнообразни времена. И когато някой дойдеше тук, постоянно оставяше нещо от себе си и в случай че това не бяха костите му, заминавайки, той отнасяше със себе си изменена душа.
Отвисоко и отдалеко Хълмът приличаше на транспортен съд със зелени платна, който се носеше по безстрастната простор на времето – и кой можеше да каже каква е посоката му? Всичко е могло да се случи в миналото на него и всичко се случваше тогава, въпреки че ние бяхме единствено краткотраен екипаж, преходни хора с пай живот и уязвими сърца, въпреки че мозъците ни постоянно се бореха с дреболии, а насладите и тъгите ни се намираха на повърхността на битието. Като дребни черни букви ние пъплехме по каменната книга на Хълма и незнайно бе дали от дистанцията на времето други щяха да ни видят по нейните страници даже и като най-нищожен знак. Запетая ли щяхме да бъдем само – къс мирис сред два интервала, знак на безвремие, на отдих за мозъка и словото; или единствено точка, завършваща нещо дълготрайно и значимо и неподозираща какво ще пристигна след нея; или глух въпрос, или учудване, или чертица някаква; или мрачен писмен знак, изпълнен с секрети, за които никой нехае.
Над Хълма, над старите къщи, над руините и хората нехаеше пронизващо синьото южно небе. То като че ли беше по-високо тук, а долу ние бяхме къс мирис сред живота и гибелта и страхът за бързотечното ни надзираваше строго, оставяйки ни рядко време да мислим за безконечното. Но от време на време виждахме по какъв начин страхът се трансформира в позор, а срамът – в съвест. И по какъв начин от положителното пониква зло, а от омразата – обич. И по какъв начин силата се не помни, а слабостта надвива. И по какъв начин обидата ражда горделивост, а унизеното достолепие – себелюбие. И в случай че някой се изкачеше на Хълма и заживееше на него, щеше да усети, че по смешението в душата си наподобява на своето обиталище.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ