Джо Спейн пак стреля в сърцето
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ГОЛЕМИЯТ ТЕСТ
от Джо Спейн
Обем: 368 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN 978–954–26–2399–1
Превод: Юрий Лучев
Зад стените на първокласен дъблински лицей са скрити секрети, които могат да спасят хиляди животи. Или да ги унищожат.
Очаквайте „ Големият тест “ на 2 4 септември!
За книгата
2014 година, колежът „ Свети Едмънд “, Дъблин. Двайсетгодишният студент във факултета по медицински проучвания Тео, на който преподавателите вещаят блестящо бъдеще, прекарва нощта в стаята на приятелката си Дани. На сутринта от него няма и диря. Дани отхвърля да одобри, че обичаният ѝ си е тръгнал, без даже да се сбогува, по тази причина го афишира за търсене. Това е най-тежката загуба в живота ѝ след гибелта на нейния татко при трудова акцидент преди години. Но когато майка ѝ е диагностицирана с деменция, тя е унищожена. Прекъсва следването си, с цел да се грижи за нея, тъй като положението ѝ се утежнява с всеки минал ден.
2024 година Дани се завръща в „ Свети Едмънд “ като учител по история, само че в действителност е служител на реда под прикритие. Изпратена е там, с цел да разкрие хипотетична скица за подправяне на данни за клинично изпитване на революционно лекарство срещу деменция. Ами в случай че то в действителност работи и помогне на хиляди хора, в това число и на майка ѝ?
Докато е там, Дани се надява да разбере и какво се е случило с Тео, само че нищо зад стените на елитния лицей не е такова, каквото изглежда…
Интервю с авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ.
На българските читатели е позната с книгите „ Перфектната неистина “ и „ Последната изчезнала “.
Джо, не знам по какъв начин намираш време да п ромотираш книгите си – четири дребни деца са си работа на цялостен работен ден за множеството дами, а в добавка към тях и дузината романи, които си написала, работиш и по значително телевизионни сюжети. Ще ни споделиш ли по какъв начин го правиш? Каква е тайната ти?
Ежедневието ми несъмнено е много натоварено, само че съм добра в организирането на времето, което считам за много скъпо умеене. Съпругът ми също се включва интензивно в развъждането на децата, което е от голямо значение. Също по този начин пиша много бързо, а и опитът оказва въздействие. Признавам си, че от време на време жонглирането с толкоз доста топки ме стресира, само че нуждая се да пиша и до момента в който хората четат книгите ми, не имам намерение да спирам да го върша.
Бил а с и журналис т, а знаем, че там стилът на писане е много друг . Защо реши да се насочи ш към художествената литература и оказа помощ ли ти журналистическият опит ?
Едно от нещата, на които ме научи публицистиката, е по какъв начин да правя впечатление на читателя още с първите няколко реда. И даже когато пишеш текстове, основаващи се на обстоятелства, както е при вестникарските публикации или речите, то ти въпреки всичко разказваш история. Но постоянно съм си задавала въпроси и представяла безумни сюжети, тъй че беше неизбежно да се насоча към писането на художествена литература.
Въображението ти постоянно ли е раждало истории или това умеене се появи на по-късен стадий от живота ти?
Винаги, откогато се помня. Още от дребна пишех разкази, стихотворения и текстове на песни в тетрадките си с допустимо най-грозния и неразбираем почерк. Но и през разум не ми е минавало, че мога да трансформира писането в специалност, по тази причина следвах политология в колежа „ Тринити “ в Дъблин. Започнах работа в журналистическата сфера, а по-късно в „ Лейнстър Хаус “ (ирландския парламент), където пишех речи и закони. Написах първия си разказ чак през 2014 година, две години по-късно станах публицист на цялостен работен ден.
Разкажи ни повече за най-новия си разказ „ Големият тест “?
Написването на тази книга несъмнено ме затрудни. Може би заради тази причина съм толкоз сюрпризирана от позитивните мнения на читателите, които споделят какъв брой мощно ги е докоснала и развълнувала. Главната героиня Дани се завръща в колежа, в който е учила, 10 години откакто приятелят й Тео е липсващ безследно при мистериозни условия. Майката на Дани е болна от Алцхаймер и създаването на лекарство за лекуването на заболяването заема централно място в сюжета, както и каква е връзката му с изгубването на Тео. Много читатели се обърнаха към мен, с цел да споделят личния си опит с това подло заболяване. И двете ми баби страдаха от Алцхаймер, тъй че изцяло осъзнавам какъв брой деликатна е тематиката и се пробвах да подходя с схващане и угриженост, а не търсейки сензацията. Другата съществена тематика в романа е доколко фармацевтичните колоси са корумпирани и по какъв начин това въздейства на здравето и живота на всеки един от нас. Защото в последна сметка става дума за бизнес и то бизнес за милиарди. Надявам се, че романът ще се хареса на феновете на психически трилъри и в добавка към мистерията, ще им сервира забавна научна информация и изцяло непредвиден (или най-малко по този начин се надявам) край!
Източници за изявлението: Irishexaminer.com; promotingcrime.blogspot.com
Откъс от „ Големият тест “
2014 година
Тео се облича допустимо най-тихо, стараейки се да не разсъни Дани.
Оставя няколко свои персонални движимости в стаята ѝ. Тениски, с които спи. Резервни боксерки; четка за зъби, макар че тя няма нищо срещу той да употребява нейната. Няколко компактдиска. Неговия Джеф Бъкли, който тя слуша до погнуса, въпреки да е ясно, че по-големият почитател е той. Един от учебниците от курса му, тежък том, който знае наизуст от кора до кора.
Нищо от това към този момент няма значение за него.
Събуди се през нощта, изцяло сигурен какво би трябвало да направи.
Но в този момент, гледайки спящата Дани, той се колебае.
Изглежда спокойна. Косата ѝ е разпиляна по възглавницата на единичното легло, което споделят, когато той остава да пренощува при нея. Едната ѝ ръка е пъхната под бузата, другата е обхванала брадичката. Винаги спи свита в ембрионална поза. Това е едно от нещата, които обича в нея. Той е с една глава по-висок и лежащ зад нея, може да обгърне цялото ѝ тяло. Харесва му гъделичкането на косата ѝ по брадичката му и повдигането и спускането на гърдите ѝ под ръката му. Обича миризмата на кожата ѝ и постоянно топлото ѝ тяло, като се изключи непроменяемо студените крака.
Тео обожава Дани. Така е още от първия път, когато я срещна.
Той би трябвало да продължи напред. Не може да спре, не може да се откаже от идващите стъпки.
Светлината от лампите в двора на колежа се разлива в стаята през голите стъкла на прозорците, помагайки му да откри обувките си – едната на пода, другата ритната под леглото. Бързаха да вършат любов; тя беше леко пийнала и възбудена и той трябваше да успокои мислите си и да се изгуби в нея.
Беше заречен да огледа счупената релса на завесата, в случай че от поддръжката не изпратеха някого. Не има кой знае какви механически умения. Всъщност е много неумел. Но му се стори, че е мъжкарско да го каже. На двадесет години Тео трябваше да се е научил най-малко да си служи с отвертка, нали по този начин? Но за какво му е, откакто е израснал заобиколен от служащи по поддръжката, които постоянно са разполагаем за всевъзможни поправки?
Дани се размърдва и Тео би трябвало да устои на желанието да се върне в леглото при нея, да я обгърне с ръце и да я изчака да се разсъни.
Можеше да ѝ опише всичко.
Но това би означавало да я въвлече в паниките си, а той не може да го направи. По доста аргументи.
Споделената болежка не понижава на половина. Това е просто разпределена болежка. Така споделяше татко му.
На Тео му е писано да бъде мощният.
Вече е изцяло облечен, а Дани стартира леко да похърква с полуотворена уста.
На двадесет човек е прекомерно млад, с цел да бъде толкоз влюбен. И двамата са го казвали. И са се съгласили, че това няма значение. Не могат да се наситят един на различен. И е по този начин от осемнадесет месеца, от момента, в който погледите им за пръв път се кръстосаха в барчето на колежа.
Позволява си единствено едно. Навежда се над нея, безмълвен като гроб, и вдишва въздуха, който тя издишва. Дъхът ѝ към момента е ментов от пастата за зъби, която е употребила преди лягане, само че в него се долавя и някаква наслада. Сайдер. Най-малко обичаната ѝ напитка, само че толкоз може да си разреши, а тя постоянно упорства да заплаща сметката си. Би могъл да ѝ поръча шампанско, само че в барчето на колежа не оферират. Заслужава го. Заслужава всички хубави неща. Но Дани не би му разрешила.
Поглежда я за финален път и запечатва облика ѝ в паметта си. Дългата ѝ кестенява коса, тъмните вежди и мигли, дребната издутина на ръба на носа, скулите ѝ, трапчинката на лявата буза, дребното красиво петънце покрай устните ѝ.
„ Обичам те, Дани Маклохлан “, мисли си той.
После отива до вратата. С ръка на дръжката, Тео още веднъж се разколебава. Страхът се завръща, възприятието, че може би това не е най-правилното решение, даже и да си мисли, че е единственият метод.
Разумът надвива. Просто е неуместно прочувствен.
Завърта топката.
Рано или късно тя ще разбере, споделя си той.
Затваря вратата безшумно зад себе си.
Тео няма визия, че ще минат 10 години, преди Дани да го види още веднъж.
………………………….
Септември 2024 година
Преди да отиде в колежа, Дани Маклохлан се насочва към езерото в Дъблинските планини.
Тихо е. Септемврийски покой. Училището е почнало, родителите към този момент не би трябвало да забавляват децата си по през целия ден.
Езерото, което постоянно гъмжи от излетници, е безлюдно.
Дани застава на ръба, покрай скалите, където животът, който си е мислела, че познава, свършва и стартира още веднъж.
Тя съзерцава водата и се пита какво ли се крие под неподвижната ѝ повърхнина.
„ Не знам дали мога да го направя “, споделя си Дани.
Но до момента в който си го мисли, знае, че ще го направи.
Знае, че може.
Винаги е била мощна.
Понякога е уморително да си този, който постоянно се оправя.
Тя се навежда, взима едно камъче и го поставя в джоба си.
„ За шанс “, споделя си.
Колежът в миналото е бил семинария за свещеници.
Преди триста години Орденът на свети Едмънд стартира да гради своя обител в покрайнините на дребното пазарно градче Ратлоу в графство Килдеър, Ирландия.
През най-малко двеста от тези години парцелът се състоял единствено от главната постройка, а останалата част от земята се употребила за земеделие. Самата семинария представлявала внушителна четириетажна постройка от сив камък, обграждаща огромен двор. Дворът бил засаден с дъбови фиданки, които с течение на времето щели да се трансфорат в дърветата, с които колежът беше прочут.
Семинарията съществувала в естетика с Ратлоу. Макар и в доста връзки да била самодостатъчна – младите свещеници отглеждали лични зеленчуци и изхранвали и колели лични животни, – се открил взаимносвързан метод на живот. Жителите на града се обръщали към семинарията за търговия и духовни упътвания. Семинарията купувала от града всичко, което не можела да отгледа или създаде сама.
Когато семинарията станала постоянен лицей през 1905 година, се формирало религиозно и мирянско настоятелство. Нови здания изникнали на земята до „ Свети Едмънд “, помещаващи модерни научни, спортни и механически уреди.
Само на трийсетина километра от Дъблин, в миналото провинциалният лицей се трансформирал в първокласен учебен център. Търсенето на висше обучение означавало увеличение на таксите, а произлизащият от това финансов напредък означавал повишение на качеството на преподаване.
„ Свети Едмънд “ се трансформира в един от най-предпочитаните университети в Ирландия.
А истинската постройка на семинарията с аспект към красивия двор е мястото, където всеки студент и учител желае да бъде настанен по време на престоя си.
С изключение на Дани Маклохлан.
В момента тя стои пред ядосана жена в административния офис на личния състав. Твърдо решена е да не отстъпва.
– Не споделям, че не съм признателна за предлагането – споделя Дани.
– Имате ли визия какъв брой търсени са западните стаи? – дава отговор дамата.
Дани взема решение, че името ѝ е Бриджит, в случай че чашата с надпис „ Чашата на Бриджит “ на бюрото е нейна. Тя е трансферирала четиридесетте и е една от тези красиви дами, които наподобяват добре от мига, в който станат от леглото. За разлика от Дани, чиято жилетка непрестанно се изплъзва от раменете, а един непослушен кичур не желае да стои спретнат в конската ѝ опашка, тъй че косата ѝ наподобява постоянно несресана.
– Знам, че западните стаи са търсени – споделя Дани. – Но аз не желая да пребивавам в една и съща постройка с моите студенти. Не желая да им давам опция да съкратяват дистанцията.
– Персоналът е на напълно друг етаж. И студентите тук знаят, че свободното време си е свободно време. Няма потребност да се притеснявате за тях…
– Има ли свободни стаи отвън главната постройка? – Дани държи на своето. – Няма ли нови студия до спортните и научните блокове?
Бриджит, или може би просто актуалният собственик на чашата на Бриджит, хвърля взор към екрана на компютъра си. След продължителна минута на неудобно безмълвие тя вижда нещо, което, наподобява, я въодушевява.
– Имам допустимо решение – споделя тя. – В главната постройка е, само че от другата страна на двора. Източното крило…
– Там не са ли настанени деканите?
– Да. Покойният завеждащ катедра „ Хуманитарни науки “ живя там и помещението се нуждае от сериозен ремонт. Мислехме да наемем работници…
– Ще го взема – споделя Дани.
Стая надали не на двора въобще не е добре, само че източното крило е нещо, с което тя може да се оправи.
– Сигурна ли сте? – пита Бриджит. – Помещението е доста старомодно. Той не ни пускаше вътре, с цел да свършим каквото и да било, и аз видях по какъв начин наподобява едвам когато изнесохме движимостите му…
– Честно казано, не съм придирчива – споделя Дани.
Тя и Бриджит се споглеждат, като и двете се пробват да не обръщат внимание на иронията в това изказване.
Дани излиза от административния офис удовлетворена.
Нямаше по какъв начин да се остави да бъде настанена в западните стаи.
Тя знае, че там нормално отсядат младшите преподаватели. На етажа от горната страна – студентите. Това ѝ е известно още от времето, когато самата тя учеше в този лицей.
Но не. Да бъде покрай тогавашната си стая би било прекалено много за нея.
Тя е тук с задача. Не може да се концентрира върху работата си, в случай че всеки момент ѝ се припомня за предишното.
Дани подскача, когато камбаната на колежа стартира да бие за началото на следващия час. Беше не запомнила какъв брой е шумна.
Сърдечният ѝ темп се забавя, когато звъненето свършва.
Дворът е относително празен. Няколко подранили вървят по диагоналната пътека и около тревните площи. Те са най-вече преподаватели, ръководители или административни чиновници, които ще образуват оперативното ядро на колежа след няколко дни, когато стартират лекциите и студентското тяло дойде.
Никой не вижда Дани, до момента в който тя оглежда постройката, в която можеше да е настанена. Погледът ѝ стига до втория етаж и настрана, до прозореца, който е най-близо до ъгъла.
Дани потръпва, преди да преметне яркосинята си раница през рамо и да издърпа дръжката на куфара си на колелца.
Тръгва към противоположния завършек на двора, към източното крило, където ще остане, до момента в който чете лекции в „ Свети Едмънд “.
Старата ѝ алма-матер, място, където се бе заклела, че в никакъв случай няма да се върне.
Апартаментът е тъкмо подобен, какъвто Бриджит я е предизвестила, че ще бъде.
Дани влиза и се стопира, с цел да огледа новия си дом.
Килимът е мощно изхабен, само че по-запазени места разкриват, че в миналото е бил в противен оранжево-кафяв цвят. Централно място във всекидневната заема остаряла, грозна газова печка, поместена в камина с декорация от тъмни, тежки орнаменти и древен часовник. Тапетите като че ли са взети напряко от декорите на филм на ужасите от 60-те години. А осветлението… Дани завъртя ключа няколко пъти, с цел да се увери, че не е подложен в състояние на полуосветление. Не е. Наистина е мрачно.
Тя отива в кухнята, която е толкоз препълнена с движимости, че плотовете не се виждат; след това в банята – извънредно отровносиньо помещение – и най-после в спалнята – популярност богу, най-малко с ново легло, нещо, което да се опълчи на странния жълт колорит на стените.
Връща се във всекидневната, с цел да обмисли житейския си избор.
Има и някои позитивни неща.
В ъгъла е поместено хубаво солидно бюро, а рафтовете с книги са нещо, което Дани сама би избрала.
Може да помоли админа да накара екипа по поддръжката да оправи осветлението и да постеле порядъчен килим на пода. Може даже да ги накара да махнат газовата печка – в камината ще има открит огън както във всички останали пространства в тази остаряла постройка.
Тя отива до прозореца. Гледката от някои жилища от тази страна на двора е закривана от дърветата извън. Но не и от този.
Дани вижда остарялата си стая в западното крило.
Тя дръпва завесите.
Не може да понесе гледката към мястото, където сърцето ѝ беше разрушено.
п редставя
ГОЛЕМИЯТ ТЕСТ
от Джо Спейн
Обем: 368 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN 978–954–26–2399–1
Превод: Юрий Лучев
Зад стените на първокласен дъблински лицей са скрити секрети, които могат да спасят хиляди животи. Или да ги унищожат.
Очаквайте „ Големият тест “ на 2 4 септември!
За книгата
2014 година, колежът „ Свети Едмънд “, Дъблин. Двайсетгодишният студент във факултета по медицински проучвания Тео, на който преподавателите вещаят блестящо бъдеще, прекарва нощта в стаята на приятелката си Дани. На сутринта от него няма и диря. Дани отхвърля да одобри, че обичаният ѝ си е тръгнал, без даже да се сбогува, по тази причина го афишира за търсене. Това е най-тежката загуба в живота ѝ след гибелта на нейния татко при трудова акцидент преди години. Но когато майка ѝ е диагностицирана с деменция, тя е унищожена. Прекъсва следването си, с цел да се грижи за нея, тъй като положението ѝ се утежнява с всеки минал ден.
2024 година Дани се завръща в „ Свети Едмънд “ като учител по история, само че в действителност е служител на реда под прикритие. Изпратена е там, с цел да разкрие хипотетична скица за подправяне на данни за клинично изпитване на революционно лекарство срещу деменция. Ами в случай че то в действителност работи и помогне на хиляди хора, в това число и на майка ѝ?
Докато е там, Дани се надява да разбере и какво се е случило с Тео, само че нищо зад стените на елитния лицей не е такова, каквото изглежда…
Интервю с авторката
Джо Спейн e сценаристка на телевизионни излъчвания и сериали (включително и по личните си книги) и авторка на бестселърови независими съспенс романи и една престъпна поредност. Завършва колежа „ Тринити “ в Дъблин и реализира триумф още с дебютния си разказ, който попада в топ 10 на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия.
Джо живее в Дъблин със брачна половинка си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако изобщо има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред обичаните ѝ създатели са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, до момента в който тича в гората, само че признава, че най-голямото ентусиазъм идва от брачна половинка ѝ, който е неразделно до нея и ѝ оказва помощ.
На българските читатели е позната с книгите „ Перфектната неистина “ и „ Последната изчезнала “.
Джо, не знам по какъв начин намираш време да п ромотираш книгите си – четири дребни деца са си работа на цялостен работен ден за множеството дами, а в добавка към тях и дузината романи, които си написала, работиш и по значително телевизионни сюжети. Ще ни споделиш ли по какъв начин го правиш? Каква е тайната ти?
Ежедневието ми несъмнено е много натоварено, само че съм добра в организирането на времето, което считам за много скъпо умеене. Съпругът ми също се включва интензивно в развъждането на децата, което е от голямо значение. Също по този начин пиша много бързо, а и опитът оказва въздействие. Признавам си, че от време на време жонглирането с толкоз доста топки ме стресира, само че нуждая се да пиша и до момента в който хората четат книгите ми, не имам намерение да спирам да го върша.
Бил а с и журналис т, а знаем, че там стилът на писане е много друг . Защо реши да се насочи ш към художествената литература и оказа помощ ли ти журналистическият опит ?
Едно от нещата, на които ме научи публицистиката, е по какъв начин да правя впечатление на читателя още с първите няколко реда. И даже когато пишеш текстове, основаващи се на обстоятелства, както е при вестникарските публикации или речите, то ти въпреки всичко разказваш история. Но постоянно съм си задавала въпроси и представяла безумни сюжети, тъй че беше неизбежно да се насоча към писането на художествена литература.
Въображението ти постоянно ли е раждало истории или това умеене се появи на по-късен стадий от живота ти?
Винаги, откогато се помня. Още от дребна пишех разкази, стихотворения и текстове на песни в тетрадките си с допустимо най-грозния и неразбираем почерк. Но и през разум не ми е минавало, че мога да трансформира писането в специалност, по тази причина следвах политология в колежа „ Тринити “ в Дъблин. Започнах работа в журналистическата сфера, а по-късно в „ Лейнстър Хаус “ (ирландския парламент), където пишех речи и закони. Написах първия си разказ чак през 2014 година, две години по-късно станах публицист на цялостен работен ден.
Разкажи ни повече за най-новия си разказ „ Големият тест “?
Написването на тази книга несъмнено ме затрудни. Може би заради тази причина съм толкоз сюрпризирана от позитивните мнения на читателите, които споделят какъв брой мощно ги е докоснала и развълнувала. Главната героиня Дани се завръща в колежа, в който е учила, 10 години откакто приятелят й Тео е липсващ безследно при мистериозни условия. Майката на Дани е болна от Алцхаймер и създаването на лекарство за лекуването на заболяването заема централно място в сюжета, както и каква е връзката му с изгубването на Тео. Много читатели се обърнаха към мен, с цел да споделят личния си опит с това подло заболяване. И двете ми баби страдаха от Алцхаймер, тъй че изцяло осъзнавам какъв брой деликатна е тематиката и се пробвах да подходя с схващане и угриженост, а не търсейки сензацията. Другата съществена тематика в романа е доколко фармацевтичните колоси са корумпирани и по какъв начин това въздейства на здравето и живота на всеки един от нас. Защото в последна сметка става дума за бизнес и то бизнес за милиарди. Надявам се, че романът ще се хареса на феновете на психически трилъри и в добавка към мистерията, ще им сервира забавна научна информация и изцяло непредвиден (или най-малко по този начин се надявам) край!
Източници за изявлението: Irishexaminer.com; promotingcrime.blogspot.com
Откъс от „ Големият тест “
2014 година
Тео се облича допустимо най-тихо, стараейки се да не разсъни Дани.
Оставя няколко свои персонални движимости в стаята ѝ. Тениски, с които спи. Резервни боксерки; четка за зъби, макар че тя няма нищо срещу той да употребява нейната. Няколко компактдиска. Неговия Джеф Бъкли, който тя слуша до погнуса, въпреки да е ясно, че по-големият почитател е той. Един от учебниците от курса му, тежък том, който знае наизуст от кора до кора.
Нищо от това към този момент няма значение за него.
Събуди се през нощта, изцяло сигурен какво би трябвало да направи.
Но в този момент, гледайки спящата Дани, той се колебае.
Изглежда спокойна. Косата ѝ е разпиляна по възглавницата на единичното легло, което споделят, когато той остава да пренощува при нея. Едната ѝ ръка е пъхната под бузата, другата е обхванала брадичката. Винаги спи свита в ембрионална поза. Това е едно от нещата, които обича в нея. Той е с една глава по-висок и лежащ зад нея, може да обгърне цялото ѝ тяло. Харесва му гъделичкането на косата ѝ по брадичката му и повдигането и спускането на гърдите ѝ под ръката му. Обича миризмата на кожата ѝ и постоянно топлото ѝ тяло, като се изключи непроменяемо студените крака.
Тео обожава Дани. Така е още от първия път, когато я срещна.
Той би трябвало да продължи напред. Не може да спре, не може да се откаже от идващите стъпки.
Светлината от лампите в двора на колежа се разлива в стаята през голите стъкла на прозорците, помагайки му да откри обувките си – едната на пода, другата ритната под леглото. Бързаха да вършат любов; тя беше леко пийнала и възбудена и той трябваше да успокои мислите си и да се изгуби в нея.
Беше заречен да огледа счупената релса на завесата, в случай че от поддръжката не изпратеха някого. Не има кой знае какви механически умения. Всъщност е много неумел. Но му се стори, че е мъжкарско да го каже. На двадесет години Тео трябваше да се е научил най-малко да си служи с отвертка, нали по този начин? Но за какво му е, откакто е израснал заобиколен от служащи по поддръжката, които постоянно са разполагаем за всевъзможни поправки?
Дани се размърдва и Тео би трябвало да устои на желанието да се върне в леглото при нея, да я обгърне с ръце и да я изчака да се разсъни.
Можеше да ѝ опише всичко.
Но това би означавало да я въвлече в паниките си, а той не може да го направи. По доста аргументи.
Споделената болежка не понижава на половина. Това е просто разпределена болежка. Така споделяше татко му.
На Тео му е писано да бъде мощният.
Вече е изцяло облечен, а Дани стартира леко да похърква с полуотворена уста.
На двадесет човек е прекомерно млад, с цел да бъде толкоз влюбен. И двамата са го казвали. И са се съгласили, че това няма значение. Не могат да се наситят един на различен. И е по този начин от осемнадесет месеца, от момента, в който погледите им за пръв път се кръстосаха в барчето на колежа.
Позволява си единствено едно. Навежда се над нея, безмълвен като гроб, и вдишва въздуха, който тя издишва. Дъхът ѝ към момента е ментов от пастата за зъби, която е употребила преди лягане, само че в него се долавя и някаква наслада. Сайдер. Най-малко обичаната ѝ напитка, само че толкоз може да си разреши, а тя постоянно упорства да заплаща сметката си. Би могъл да ѝ поръча шампанско, само че в барчето на колежа не оферират. Заслужава го. Заслужава всички хубави неща. Но Дани не би му разрешила.
Поглежда я за финален път и запечатва облика ѝ в паметта си. Дългата ѝ кестенява коса, тъмните вежди и мигли, дребната издутина на ръба на носа, скулите ѝ, трапчинката на лявата буза, дребното красиво петънце покрай устните ѝ.
„ Обичам те, Дани Маклохлан “, мисли си той.
После отива до вратата. С ръка на дръжката, Тео още веднъж се разколебава. Страхът се завръща, възприятието, че може би това не е най-правилното решение, даже и да си мисли, че е единственият метод.
Разумът надвива. Просто е неуместно прочувствен.
Завърта топката.
Рано или късно тя ще разбере, споделя си той.
Затваря вратата безшумно зад себе си.
Тео няма визия, че ще минат 10 години, преди Дани да го види още веднъж.
………………………….
Септември 2024 година
Преди да отиде в колежа, Дани Маклохлан се насочва към езерото в Дъблинските планини.
Тихо е. Септемврийски покой. Училището е почнало, родителите към този момент не би трябвало да забавляват децата си по през целия ден.
Езерото, което постоянно гъмжи от излетници, е безлюдно.
Дани застава на ръба, покрай скалите, където животът, който си е мислела, че познава, свършва и стартира още веднъж.
Тя съзерцава водата и се пита какво ли се крие под неподвижната ѝ повърхнина.
„ Не знам дали мога да го направя “, споделя си Дани.
Но до момента в който си го мисли, знае, че ще го направи.
Знае, че може.
Винаги е била мощна.
Понякога е уморително да си този, който постоянно се оправя.
Тя се навежда, взима едно камъче и го поставя в джоба си.
„ За шанс “, споделя си.
Колежът в миналото е бил семинария за свещеници.
Преди триста години Орденът на свети Едмънд стартира да гради своя обител в покрайнините на дребното пазарно градче Ратлоу в графство Килдеър, Ирландия.
През най-малко двеста от тези години парцелът се състоял единствено от главната постройка, а останалата част от земята се употребила за земеделие. Самата семинария представлявала внушителна четириетажна постройка от сив камък, обграждаща огромен двор. Дворът бил засаден с дъбови фиданки, които с течение на времето щели да се трансфорат в дърветата, с които колежът беше прочут.
Семинарията съществувала в естетика с Ратлоу. Макар и в доста връзки да била самодостатъчна – младите свещеници отглеждали лични зеленчуци и изхранвали и колели лични животни, – се открил взаимносвързан метод на живот. Жителите на града се обръщали към семинарията за търговия и духовни упътвания. Семинарията купувала от града всичко, което не можела да отгледа или създаде сама.
Когато семинарията станала постоянен лицей през 1905 година, се формирало религиозно и мирянско настоятелство. Нови здания изникнали на земята до „ Свети Едмънд “, помещаващи модерни научни, спортни и механически уреди.
Само на трийсетина километра от Дъблин, в миналото провинциалният лицей се трансформирал в първокласен учебен център. Търсенето на висше обучение означавало увеличение на таксите, а произлизащият от това финансов напредък означавал повишение на качеството на преподаване.
„ Свети Едмънд “ се трансформира в един от най-предпочитаните университети в Ирландия.
А истинската постройка на семинарията с аспект към красивия двор е мястото, където всеки студент и учител желае да бъде настанен по време на престоя си.
С изключение на Дани Маклохлан.
В момента тя стои пред ядосана жена в административния офис на личния състав. Твърдо решена е да не отстъпва.
– Не споделям, че не съм признателна за предлагането – споделя Дани.
– Имате ли визия какъв брой търсени са западните стаи? – дава отговор дамата.
Дани взема решение, че името ѝ е Бриджит, в случай че чашата с надпис „ Чашата на Бриджит “ на бюрото е нейна. Тя е трансферирала четиридесетте и е една от тези красиви дами, които наподобяват добре от мига, в който станат от леглото. За разлика от Дани, чиято жилетка непрестанно се изплъзва от раменете, а един непослушен кичур не желае да стои спретнат в конската ѝ опашка, тъй че косата ѝ наподобява постоянно несресана.
– Знам, че западните стаи са търсени – споделя Дани. – Но аз не желая да пребивавам в една и съща постройка с моите студенти. Не желая да им давам опция да съкратяват дистанцията.
– Персоналът е на напълно друг етаж. И студентите тук знаят, че свободното време си е свободно време. Няма потребност да се притеснявате за тях…
– Има ли свободни стаи отвън главната постройка? – Дани държи на своето. – Няма ли нови студия до спортните и научните блокове?
Бриджит, или може би просто актуалният собственик на чашата на Бриджит, хвърля взор към екрана на компютъра си. След продължителна минута на неудобно безмълвие тя вижда нещо, което, наподобява, я въодушевява.
– Имам допустимо решение – споделя тя. – В главната постройка е, само че от другата страна на двора. Източното крило…
– Там не са ли настанени деканите?
– Да. Покойният завеждащ катедра „ Хуманитарни науки “ живя там и помещението се нуждае от сериозен ремонт. Мислехме да наемем работници…
– Ще го взема – споделя Дани.
Стая надали не на двора въобще не е добре, само че източното крило е нещо, с което тя може да се оправи.
– Сигурна ли сте? – пита Бриджит. – Помещението е доста старомодно. Той не ни пускаше вътре, с цел да свършим каквото и да било, и аз видях по какъв начин наподобява едвам когато изнесохме движимостите му…
– Честно казано, не съм придирчива – споделя Дани.
Тя и Бриджит се споглеждат, като и двете се пробват да не обръщат внимание на иронията в това изказване.
Дани излиза от административния офис удовлетворена.
Нямаше по какъв начин да се остави да бъде настанена в западните стаи.
Тя знае, че там нормално отсядат младшите преподаватели. На етажа от горната страна – студентите. Това ѝ е известно още от времето, когато самата тя учеше в този лицей.
Но не. Да бъде покрай тогавашната си стая би било прекалено много за нея.
Тя е тук с задача. Не може да се концентрира върху работата си, в случай че всеки момент ѝ се припомня за предишното.
Дани подскача, когато камбаната на колежа стартира да бие за началото на следващия час. Беше не запомнила какъв брой е шумна.
Сърдечният ѝ темп се забавя, когато звъненето свършва.
Дворът е относително празен. Няколко подранили вървят по диагоналната пътека и около тревните площи. Те са най-вече преподаватели, ръководители или административни чиновници, които ще образуват оперативното ядро на колежа след няколко дни, когато стартират лекциите и студентското тяло дойде.
Никой не вижда Дани, до момента в който тя оглежда постройката, в която можеше да е настанена. Погледът ѝ стига до втория етаж и настрана, до прозореца, който е най-близо до ъгъла.
Дани потръпва, преди да преметне яркосинята си раница през рамо и да издърпа дръжката на куфара си на колелца.
Тръгва към противоположния завършек на двора, към източното крило, където ще остане, до момента в който чете лекции в „ Свети Едмънд “.
Старата ѝ алма-матер, място, където се бе заклела, че в никакъв случай няма да се върне.
Апартаментът е тъкмо подобен, какъвто Бриджит я е предизвестила, че ще бъде.
Дани влиза и се стопира, с цел да огледа новия си дом.
Килимът е мощно изхабен, само че по-запазени места разкриват, че в миналото е бил в противен оранжево-кафяв цвят. Централно място във всекидневната заема остаряла, грозна газова печка, поместена в камина с декорация от тъмни, тежки орнаменти и древен часовник. Тапетите като че ли са взети напряко от декорите на филм на ужасите от 60-те години. А осветлението… Дани завъртя ключа няколко пъти, с цел да се увери, че не е подложен в състояние на полуосветление. Не е. Наистина е мрачно.
Тя отива в кухнята, която е толкоз препълнена с движимости, че плотовете не се виждат; след това в банята – извънредно отровносиньо помещение – и най-после в спалнята – популярност богу, най-малко с ново легло, нещо, което да се опълчи на странния жълт колорит на стените.
Връща се във всекидневната, с цел да обмисли житейския си избор.
Има и някои позитивни неща.
В ъгъла е поместено хубаво солидно бюро, а рафтовете с книги са нещо, което Дани сама би избрала.
Може да помоли админа да накара екипа по поддръжката да оправи осветлението и да постеле порядъчен килим на пода. Може даже да ги накара да махнат газовата печка – в камината ще има открит огън както във всички останали пространства в тази остаряла постройка.
Тя отива до прозореца. Гледката от някои жилища от тази страна на двора е закривана от дърветата извън. Но не и от този.
Дани вижда остарялата си стая в западното крило.
Тя дръпва завесите.
Не може да понесе гледката към мястото, където сърцето ѝ беше разрушено.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ