Исторически роман за освобождението на Пловдив
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ЕСКАДРОНЪТ
от
Стефан Дичев
Обем: 160 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978–954–26–2315-1
Очаквайте „ Ескадронът “ на 9 януари!
Библиотека „ Седемте хълма “ събира историческата памет на Пловдив, с цел да я запази и съобщи на идните генерации. Избраните книги са художествена хроника на Града под тепетата, роман за оня несравним дух, който се усеща и през днешния ден.
За книгата
Разказ за дръзкия героизъм, освободил Пловдив
Двама другари – англичанинът Фред Барнаби и американецът Франк Милет, отразяват Освободителната руско-турска война, само че от разнообразни страни. Милет съпровожда хората на военачалник Гурко, а Барнаби се числи към войските на турския пълководец Сюлейман паша.
Месеци след края на войната двамата си напомнят трагичните събития към освобождението на Пловдив. На другарска вечеринка те описват за храбростта на капитан Бураго, който без кръвопролития и с помощта само на своя ескадрон от шейсет и трима драгуни завладява Града под тепетата и го афишира за свободен.
Откъс
– Беше началото на актуалната година. След кратковременно стопляне към първи януари мразовити дни се бяха заредили и Тракийската низина (област в Южна България) тънеше в снежни мъгли.
По това време крепостта Плевен бе към този момент паднала, Западният Балкан преминат от армията на Гурко и София, днешната столица на страната, освободена. Така се беше случило, та месеци по-рано аз се бях включил към тая победоносна войска. А събитието, че не чаках известията в тила, а избрах да видя сраженията със личните си очи, ми бе основало някаква блага известност. Наричаха ме: Нашият художник! Мъчно е в този момент да ви обясня какво означаваха тия думи за човек като мен, пристигнал през океани и морета в непозната страна. То е повече въпрос на нюх! Отдавна не се усещах чужденец. Офицерите, бойците, локалното население, за което беше войната, пък в случай че щете и съперникът, оня съперник, който стреляше настойчиво по нас, а след това се разбягваше или попадаше в плен, цялото това разнообразие на живота беше станало и мой живот. Не, може би единствено рисунките ми могат да ви дадат приблизителна визия. Мишел по-рано го сподели – това беше цялостен един свят и въпреки че го следих, аз принадлежах на него.
Споменах, че зимата се беше възобновила с нова мощ. А това затрудняваше придвижването на частите. Предния ден ние бяхме завзели Татар Пазарджик, цялата нощ бойците помагаха на локалното население да гаси пожарищата, завещание от Сюлеймановата войска, отстъпила към Пловдив…
– Имайте поради, че аз пък бях с тая войска! – вмеси се ненадейно Барнаби. Явно искаше да внуши съмнение.
– Как, и вие ли палихте?! – върна му незабавно годеницата Елизабет.
– Не, не прекъсвайте!… Не прекъсвайте описа! – запротестираха други.
Франк продължи:
– Излишно е да споделям, че хората бяха изтощени, премръзнали, недоспали. А на идващия или на по-следващия ден предстоеше уверено стълкновение. Петдесетхилядната войска на маршал Сюлейман паша заграждаше пътя ни към Пловдив, тоя максимален град на България, и ние трябваше…
– Момент, Франк! Извинявайте, че отново ви преустановявам. Но в полза на истината: четиресет и осем хиляди седемстотин деветдесет и трима!
– Вие ставате тесногръд, Фреди!
– Това са числа, обявени от Негово Високопревъзходителство на последния съвет. А той обичаше да борави с числа и аз не мога да подцени неговата точност.
– Добре, добре! Предстоеше ни да преодолеем бараж от четиресет и осем хиляди седемстотин и… и какъв брой бяха, да, деветдесет и трима бранители на Сюлеймановата тактика. Разбира се, включително не поставям британските инструктори. За тях, имам вяра, вие ще ни разкажете, Фреди, когато пристигна редът ви!… Както и да е, рано сутринта командирът на западната съветска войска генерал-адютант Гурко (той пък имаше табиет да става преди всички нас) заповяда авангардните елементи да се придвижат напред около левия бряг на Марица – Марица се назовава тамошната река, пълноводна и влачеща лед в ония дни. Самият Гурко също потегли с авангарда. А жаден да не изоставам от развоя на събитията, потеглих и аз.
Разсъмваше се, само че слънцето още не беше пробило. Само мъглата от ден на ден избледняваше. Сравнявам я в този момент с мастиката, за която вие споменахте по-рано, Фред – нали знаете какъв млечен цвят добива, щом се капне в нея вода. Да. Яздех и разговарях с княз Церетелев, един от Гурковите офицери за специфични поръчения. Макар относително млад, преди войната той е бил консул във вилаетския град Одрин, т.е. познаваше тукашните нрави и местата. При това Церетелев бе взел участие в анкетната комисия за следствие зверствата на турците при потушаване на огромното българско въстание в Пловдивско – анкета, която моят починал другар Макгахан с кореспонденциите си трансформира в вик към международната съвест. Сега таман това си припомняхме с княз Алексей. Защото най-накрая идеше ред и за тая Тракия, заслужила свободата си повече от всички други български земи. И тъй като някъде отсреща ни, оттатък мъглата, беше въпросният Пловдив.
– Учудвате ме, не, удивлявате ме! – извърна към мен глава Церетелев; говорехме на съветски, език, който към този момент добре владеех. – Мога да се закълна, че сте били в града! Тепето с часовника знаете, знаете моста, Джумая джамия, имената на църквите… Или може би сте чели някое изложение, да?
– Нито едното, нито другото, княже! Просто моят бай Никола по този начин ми е натъпкал в главата тоя Пловдив, та мога да ви изредя още и имената на всички пловдивчанки! Само че със задна дата – прибавих. – Той е избягал от града преди 10 години!
Казах това и несъзнателно се извърнах да подиря в мъглата прислужникът си. Наричам го прислужник, само че това никога не е точната дума, и щом го открих сред неговите сънародници, преводачи и водачи, аз още веднъж почувствах какъв брой погрешна е тя. Преди всичко изражението му – то нямаше нищо общо с изражението на човек, навикнал да слугува комуто и да било. Ето, тая схема дава донейде представа…
Милет подбра една от рисунките и ни я сподели. Видях прегърбен нос, гъсти вежди, корави мустаци. Груба дързост и твърдоглавие, даже самобитен дебелоглав имаше в това непретенциозно насмешливо лице, в тая голяма небръсната брада. Но имаше и някакъв възторг, някакво момчешко неспокойствие и развълнуваност.
– Да, това е той, моят Никола; аз го назовах по български: бай Никола. И освен тъй като беше доста по-възрастен от мен, а думичката „ бай “ подсказва на техния език и тая възрастова разлика. Но той бе човек с всестранна умелост, патилата му могат да се сравнят напряко с вашите невероятни завършения, Фред Барнаби, въпреки че те бяха злощастно смешни и от напълно различен порядък. Не, не му се е случвало да ловува в Африка, нито да язди на кон до Хива. Съвсем не му е било до това!… Както и да е, по-късно аз ще се върна още веднъж на него, а към този момент дано прибавя, че тоя чудноват българин доброволно се бе хванал да ми служи. Срещу възнаграждение, схваща се; и аз получавах заплата от моя вестник. Но той категорично ми бе декларирал, че ще бъде с мен единствено до Пловдив, т.е. до момента в който откри там своята изгора Теменуга, тогавашната си избраница.
Докато разговаряхме с княза, мъглата все по-силно редееше. После някак внезапно слънцето се втурна против ни и цялата местност затрептя. Вляво изникна разкривената ограда на пехотните батальони, отстранили се да ни сторят път. От другата ни страна, сред затрупани от снегове върбалаци, се откри реката, тъмна и единствено тук-таме проблясваща с влачения лед.
– Стой! Спрете! Стой! – зачуха се непредвидени крясъци.
Пред нас щабните офицери незабавно запряха конете си, след това бързо сториха някому път. И тогава видях командира на армията – Гурко, по-скоро изведнъж го разграничих по неговата руса раздвоена брада и по оная така присъща стойка върху седлото, доста изправена, надали не вдървена, с нозе, изпънали напред стремената, и с едно безмълвие, предхождащо внезапната заповед.
Но в този момент той изглеждаше заинтригуван, колебаеше се. Попита нещо адютантите си. Единият кимна; другите също закимаха. Той подвигна бинокъла и заразглежда отвъдния бряг.
Разстоянието сред нас и реката беше няколкостотин ярда. Пък и на това място тя се разливаше, обграждайки дребни островчета, тъй че когато взех своя бинокъл и вторачих натам очи и аз, в първия миг не открих нищо съмнително. Насрещният бряг беше по този начин равнинен и бял, обраснал в шубраци като отсамния, единствено дето мъглата не се бе вдигнала изцяло. Но щом се взрях по-внимателно, стори ми се, че тъмните горички, накацали тук и там, са преносими. Това е оптическа машинация, рекох си, от придвижването на реката е! Ала след това самичък разбрах, че сред дърветата и в дълбочина, по платното на железопътната линия се движат хора, неясно различими в действителност, само че цели колони се точеха паралелно на нас. Ариергардът на Сюлеймановата войска.
– Видяхте ли ги? – попитах аз княз Алексей. Той кимна. Ония очевидно се прибираха, само че нямаше за какво да бързат. Ледената река ги пазеше. Или преднамерено се бавят? Ако разполагат с лодки, което не е изключено, не държат ли те в шах нашето придвижване по левия бряг! Изведнъж си обясних необикновеното съмнение на дръзкия различен път военачалник Гурко. Главните му сили се намираха в димящия още Татар Пазарджик, та даже и по-назад; до момента в който в това време челните елементи на авангарда може би нападнаха към този момент от север Пловдив, защото от нея посока се чуваше оръдейна пукотевица. Прекъснеха ли турците пътя, по който се движехме, т.е. принудеха ли ни да дирим други пътища, да заобикаляме, пред нас щяха да се изпречат сковани от лед оризища, отделени едно от друго с високи заграждения. А това трудно би затруднило и пехотата, и конницата ни.
Да, съмнението му не търпя дълго и той в действителност се разпореждаше към този момент по своя внезапен, нетърпящ възражения метод. Любопитен да схвана какво се подхваща, аз подкарах коня си и приближих. Чух гласа на Гурко:
– Кой е полкът?
– Финландският, Ваше Превъзходителство! – отвърнаха заедно.
А Гурко към този момент издаваше нова заповед. Беше се извърнал донейде заднишком, гласът му се губеше и до мен доближи единствено:
– Колкото са, толкоз!
Сега най-младшият адютант, корнетът, препусна. Беше съвсем момче – и гласът му бе по момчешки прибързан, когато викна:
– Дежурният ескадрон! Драгунският ескадрон, връщай се!
Изглежда, лицето ми и в оня момент не е предписание изключение, тъй като Гурко, видял ме толкоз наоколо, незабавно кимна:
– Да, да, значимо е кой ще превари, драги господин Милет! – сподели той и се усмихна. А щом дребните зъби се мярнаха измежду буйната брада, щом доста светлите очи блеснаха, нормалната деловита суровост се смени с радостна подигравка.
– Самият факт, че са открити, трансформира ситуацията – кимнах и аз.
Моите думи почти нищо не означаваха – и в този момент го виждам. Виждам, че въобще не бях схванал защо ми загатва генералът. Но стратегическата фикс идея ме беше обхванала и аз бързах да давам препоръки.
– Ако конницата ви в действителност е стигнала Пловдив, тия тук единствено могат да закъснеят. Всяко закъснение е съдбовно за самите тях!
– Благодаря – сподели той. Явно диалогът го забавляваше, пък и нали трябваше да се чака. – Има заряд в думите ви, не мога да отрека. За страдание, това, че конницата може би е достигнала от север Пловдив, напълно не значи, че го е взела към този момент. Забравяте, петдесетхилядна войска брани града, драги мой! Прибавете и упоритостта на Сюлейман – тя коства също петдесет хиляди!
Щабните се разсмяха. Удобен мотив в действителност да проявят единодушие с началника. Но къде не е по този начин?!
– Казвате, упоритост. Аз бих го нарекъл отчаянието на Сюлейман, Ваше Превъзходителство!
– Защо не! Само че трансформира ли ситуацията?
– А вашата прогноза?
Всъщност още с прекосяването на Балкана за Гурко бе ясно, че на турското командване не остава нищо друго, с изключение на да отдръпна своите армии на новоизградената отбранителна линия към Одрин, последно прикритие за столицата. Най-многобройната от тия армии беше против него, Сюлеймановата. Но тежкоподвижна, по нужда тя водеше прикриващи боеве, стремейки се към железопътната линия, разрушена тук-таме от българите, събитие, което още повече забавяше отдръпването ѝ.
– Излиза, Ваше Превъзходителство, че вие очаквате същинско стълкновение, да?
– Всички условия са налице, Милет! Градските тепета дават видимост и те несъмнено са ги накичили към този момент с оръдия. И гарата – до момента в който натоварят, до момента в който извозят; на тях им е нужно време! После пред нас не е някое село, драги! Пред нас е Пловдив, най-големият град на Европейска Турция. Дето се споделя, Сюлейман би трябвало да държи сметка и за историята!
Както всичко у него – и доводите му бяха ясни и безапелационни. И в случай че аз спорех, вършех го донейде професионално – сътрудник бях. Чак когато се чу тропотът на дежурния ескадрон, аз се сетих за идните ограничения. При това от другата страна приближаваше и старшият адютант с командира на финландците.
Но дано не се разгръщам обстойно. Скоро желанията на Гурко станаха известни на всички ни. На ескадрона (той наброяваше едвам шейсет и трима конници) бе заповядано да придвижи финландския полк на другия бряг и вместо угрозата, че турският ариергард би могъл да прекъсне някъде пътя ни, нашите пехотинци трябваше още в този момент, и то тук, да пресекат неговия.
Виждам, че това е било единственото рационално позволение, само че позволете ми да ви кажа, че в оная мразовита януарска заран заповедта на генерала ми се видя прекомерно сурова. Дори излишно рискована. Гледах по какъв начин пристигналите след командира си пехотинци непохватно се качват зад драгуните, гледах едрите, мощни коне по какъв начин изплашено навлизат в реката. Всъщност ето тая схема тук дава донейде визия.
Подбра Франк всред листите един и ни го сподели: гледка на река; коне, стъписани на брега ѝ; на гърбовете им още по-стъписани бойци.
– Да, да, единствено донейде – сподели той замислено, като за миг самичък се загледа в рисунката си. – А би трябвало да се прибави още студът, подобен един бръсне, смразява; още бързотечната, черната вода; още острите плаващи ледове. Особено тия подли искрящи парчета лед! Те налитаха един след различен и на цели глутници, забиваха се в конските бедра, в хълбоците, блъскаха, режеха, заприщваха пътя. А затъналите до колене ездачи ги срещаха с байонети и приклади, тъй като фактически за момента те бяха по-страшни от неприятеля. За момента, споделям. И с това не изключвам страха, че можеха да бъдат открити. Достатъчно бе един-единствен изстрел да се обадеше, и насрещният бряг щеше да заечи. Разбира се, Гурко бе планувал и това; няколко батальона заемаха позиция, подготвени да отвърнат на огъня с огън. Но аз ви дадох обещание стълкновение без кръв и бързам да ви оповестя, че първата партида мина наред. Шейсет и трима пехотинци бяха стоварени оттатък. Те се спотаиха, след това тихомълком се разпростряха към горичките. А в същото време ескадронът потегли назад към нас, та да придвижи нови шейсет и трима.
Чак в този момент сварих да огледам тия смелчаци. Наричам ги смелчаци, с изключение на дето изпълняваха заповедта, нещо, което и други на тяхно място трябваше да създадат. И в случай че въпреки всичко ги гледах с особена благосклонност, то бе поради ругатните им и за смеха, които на талази ги предхождаха. Реката им беше виновна; и зимата; и тоя непоносим лед. Най-вече, че на техния ескадрон се беше паднало да дежури. Ругатните заглушаваха пръхтенето на конете. Подвикванията и смехът заглушаваха ругатните.
– Но това са драгуните на капитан Бураго! – възкликнах аз.
– Ами да! Ето го и него! Как е, по какъв начин е, Саша? – викна княз Алексей на ездача, появил се близо до нас. Явно той отиваше да рапортува на генерала за първото прекосяване.
– Не е напълно за къпане! – отвърна мимоходом Бураго и усмивката му се изтегли успоредна на тесните мустачки. По високите ботуши и конската сбруя към този момент лъщеше лед. Остри иглички стърчаха и по корема на коня му.
Знаех го още отпреди да минем Балкана. Не, не от близко, не интимно. Но случвало се беше да се веселим в една и съща компания. И това, което би трябвало най-първо да кажа за него, то е, че той умееше да пие.
Виждам, скъпи ми Барнаби, вие също се подсмихвате на моите думи. С риск да се отклоня от описа си, ще прибавя, че съгласно мен умеенето да се пие е същинско изкуство. Да, не всеки има подобен гений! Има хора, които протягат ръка към чашата, като че ли хващат пепелянка. Други пък по този начин глупашки се наливат, та на човек му иде да им изкара една проповед за вредата от алкохола. А въпросът е до насладата, не до пиянството! Спомням си по какъв начин Бураго дигаше чашата си, по какъв начин я задържаше за момент и поглеждаше през нея, като че ли споделяше: щом сме живи, би трябвало да живеем! Какво ще речете на такава философия, господа? Мисля, че той беше последовател на Омар Хаям, без значение дали бе чел „ Рубаят “ или не!
Колкото до външността му, Саша беше хубавец, нашите дами към този момент го видяха. Но на мен друго ми бе направило усещане. В цялата дивизия той беше легендарен със своите закъснения заран.
/…/
Финландският полк броеше хиляда и петстотин души, а като се раздели тая цифра на шейсет и три, излиза, че ескадронът трябваше да премине реката повече от двайсет пъти и също толкоз пъти да се върне на отсамния бряг.
Превърнато във време, това бяха часове. Прибавете към тях още напъните, умората, студа, забавянето по една или друга причина. Най-вече забавянето. Неприятелят беше разкрил в края на краищата какво става и оттатък железопътното трасе снежната низина ечеше от гърмежи. Или, коства ми се, преди този момент някакви огньове се надигнаха там за известно време, димни облаци, които мъглата скоро удави.
И по този начин, прехвърлянето продължи до късно следобяд. А през цялото това време командирът на армията и ние, придружителите му, слезли от конете, търпеливо чакахме изхода на интервенцията.
Сега аз надали бих могъл да си спомня защо сме говорили през всичките тези часове. Говорили сме нещо – загрижени бяхме, само че повече се шегувахме. На няколко пъти при нас се спря Бураго. Ледени пръски имаше даже по папахата му – папаха се назовава необикновен тип калпак, той не принадлежи към драгунската униформа, само че зиме на война доста неща се трансформират. Та споделям, стопира се Бураго, наднича, гледа какво рисувам и се подхилква.
Между това предмостието на финландците крепко се беше укрепило на насрещния бряг, разгъваше се в дълбочина и раздраната колона на турския ариергард трябваше да преодолява трудностите на същите зале¬дени оризища, каквито изобилстваха и при нас. Скоро и друго едно затруднение се изпречи, само че освен за неприятеля. Мъглата. Притаила се към обяд в горички и падини, в този момент тя изпълзяваше, лазеше стръвно по снега, забулваше разпилените бойци и ние с тъга различавахме наши от непознати. За благополучие, ескадронът към този момент завършваше задачата си. А когато откара и последната партида – думата е несъответствуваща, само че не намирам по-добра сега, всички ние, феновете, си отдъхнахме.
Не мога да си обясня и до момента дали от просто любознание или пък специалността ме караше да не изпускам от очи Бураго. Като да чаках от него нещо по-особено и в стила, в който бяхме привикнали към този момент. Кимнах на княз Алексей. Той ме разбра и двамата се отправихме подире му. А Саша отново отиваше да рапортува. Накрая той сподели, гледайки Гурко право в лицето:
– Очаквам идната задача, Ваше Превъзходителство!
– Какъв шмекер, а? – прошепна ми княз Алексей. – Изкара отпуската, да!
Кимнах и си мислех: заслужил ще е! А в същото време командирът на армията повтори ненадейно:
– Следваща задача, капитане?! – И изражението му стана прекомерно служебно. – Вземете Пловдив! – рече той; единствено че доста светлите му очи светнаха и го издаваха.
– Пловдив?
Заповедта пристигна някак ненадейно за Бураго, само че той незабавно откри шегата и мигновено влезе в звук с нея (поне на мен по този начин ми се стори).
– Слушам, Ваше Превъзходителство! Ще взема Пловдив, Ваше Превъзходителство!
Той отдаде чест, метна се на коня си и препусна към своя ескадрон, а ние, едвам удържали се, внезапно избухнахме в смях.
– Сега ситуацията на Сюлейман в действителност се утежни! – извърна се към мен командирът на армията, припомняйки утринния диалог. Той кимаше, смееше се дружно с нас. Рядко съм го виждал в такова радостно въодушевление.
п редставя
ЕСКАДРОНЪТ
от
Стефан Дичев
Обем: 160 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978–954–26–2315-1
Очаквайте „ Ескадронът “ на 9 януари!
Библиотека „ Седемте хълма “ събира историческата памет на Пловдив, с цел да я запази и съобщи на идните генерации. Избраните книги са художествена хроника на Града под тепетата, роман за оня несравним дух, който се усеща и през днешния ден.
За книгата
Разказ за дръзкия героизъм, освободил Пловдив
Двама другари – англичанинът Фред Барнаби и американецът Франк Милет, отразяват Освободителната руско-турска война, само че от разнообразни страни. Милет съпровожда хората на военачалник Гурко, а Барнаби се числи към войските на турския пълководец Сюлейман паша.
Месеци след края на войната двамата си напомнят трагичните събития към освобождението на Пловдив. На другарска вечеринка те описват за храбростта на капитан Бураго, който без кръвопролития и с помощта само на своя ескадрон от шейсет и трима драгуни завладява Града под тепетата и го афишира за свободен.
Откъс
– Беше началото на актуалната година. След кратковременно стопляне към първи януари мразовити дни се бяха заредили и Тракийската низина (област в Южна България) тънеше в снежни мъгли.
По това време крепостта Плевен бе към този момент паднала, Западният Балкан преминат от армията на Гурко и София, днешната столица на страната, освободена. Така се беше случило, та месеци по-рано аз се бях включил към тая победоносна войска. А събитието, че не чаках известията в тила, а избрах да видя сраженията със личните си очи, ми бе основало някаква блага известност. Наричаха ме: Нашият художник! Мъчно е в този момент да ви обясня какво означаваха тия думи за човек като мен, пристигнал през океани и морета в непозната страна. То е повече въпрос на нюх! Отдавна не се усещах чужденец. Офицерите, бойците, локалното население, за което беше войната, пък в случай че щете и съперникът, оня съперник, който стреляше настойчиво по нас, а след това се разбягваше или попадаше в плен, цялото това разнообразие на живота беше станало и мой живот. Не, може би единствено рисунките ми могат да ви дадат приблизителна визия. Мишел по-рано го сподели – това беше цялостен един свят и въпреки че го следих, аз принадлежах на него.
Споменах, че зимата се беше възобновила с нова мощ. А това затрудняваше придвижването на частите. Предния ден ние бяхме завзели Татар Пазарджик, цялата нощ бойците помагаха на локалното население да гаси пожарищата, завещание от Сюлеймановата войска, отстъпила към Пловдив…
– Имайте поради, че аз пък бях с тая войска! – вмеси се ненадейно Барнаби. Явно искаше да внуши съмнение.
– Как, и вие ли палихте?! – върна му незабавно годеницата Елизабет.
– Не, не прекъсвайте!… Не прекъсвайте описа! – запротестираха други.
Франк продължи:
– Излишно е да споделям, че хората бяха изтощени, премръзнали, недоспали. А на идващия или на по-следващия ден предстоеше уверено стълкновение. Петдесетхилядната войска на маршал Сюлейман паша заграждаше пътя ни към Пловдив, тоя максимален град на България, и ние трябваше…
– Момент, Франк! Извинявайте, че отново ви преустановявам. Но в полза на истината: четиресет и осем хиляди седемстотин деветдесет и трима!
– Вие ставате тесногръд, Фреди!
– Това са числа, обявени от Негово Високопревъзходителство на последния съвет. А той обичаше да борави с числа и аз не мога да подцени неговата точност.
– Добре, добре! Предстоеше ни да преодолеем бараж от четиресет и осем хиляди седемстотин и… и какъв брой бяха, да, деветдесет и трима бранители на Сюлеймановата тактика. Разбира се, включително не поставям британските инструктори. За тях, имам вяра, вие ще ни разкажете, Фреди, когато пристигна редът ви!… Както и да е, рано сутринта командирът на западната съветска войска генерал-адютант Гурко (той пък имаше табиет да става преди всички нас) заповяда авангардните елементи да се придвижат напред около левия бряг на Марица – Марица се назовава тамошната река, пълноводна и влачеща лед в ония дни. Самият Гурко също потегли с авангарда. А жаден да не изоставам от развоя на събитията, потеглих и аз.
Разсъмваше се, само че слънцето още не беше пробило. Само мъглата от ден на ден избледняваше. Сравнявам я в този момент с мастиката, за която вие споменахте по-рано, Фред – нали знаете какъв млечен цвят добива, щом се капне в нея вода. Да. Яздех и разговарях с княз Церетелев, един от Гурковите офицери за специфични поръчения. Макар относително млад, преди войната той е бил консул във вилаетския град Одрин, т.е. познаваше тукашните нрави и местата. При това Церетелев бе взел участие в анкетната комисия за следствие зверствата на турците при потушаване на огромното българско въстание в Пловдивско – анкета, която моят починал другар Макгахан с кореспонденциите си трансформира в вик към международната съвест. Сега таман това си припомняхме с княз Алексей. Защото най-накрая идеше ред и за тая Тракия, заслужила свободата си повече от всички други български земи. И тъй като някъде отсреща ни, оттатък мъглата, беше въпросният Пловдив.
– Учудвате ме, не, удивлявате ме! – извърна към мен глава Церетелев; говорехме на съветски, език, който към този момент добре владеех. – Мога да се закълна, че сте били в града! Тепето с часовника знаете, знаете моста, Джумая джамия, имената на църквите… Или може би сте чели някое изложение, да?
– Нито едното, нито другото, княже! Просто моят бай Никола по този начин ми е натъпкал в главата тоя Пловдив, та мога да ви изредя още и имената на всички пловдивчанки! Само че със задна дата – прибавих. – Той е избягал от града преди 10 години!
Казах това и несъзнателно се извърнах да подиря в мъглата прислужникът си. Наричам го прислужник, само че това никога не е точната дума, и щом го открих сред неговите сънародници, преводачи и водачи, аз още веднъж почувствах какъв брой погрешна е тя. Преди всичко изражението му – то нямаше нищо общо с изражението на човек, навикнал да слугува комуто и да било. Ето, тая схема дава донейде представа…
Милет подбра една от рисунките и ни я сподели. Видях прегърбен нос, гъсти вежди, корави мустаци. Груба дързост и твърдоглавие, даже самобитен дебелоглав имаше в това непретенциозно насмешливо лице, в тая голяма небръсната брада. Но имаше и някакъв възторг, някакво момчешко неспокойствие и развълнуваност.
– Да, това е той, моят Никола; аз го назовах по български: бай Никола. И освен тъй като беше доста по-възрастен от мен, а думичката „ бай “ подсказва на техния език и тая възрастова разлика. Но той бе човек с всестранна умелост, патилата му могат да се сравнят напряко с вашите невероятни завършения, Фред Барнаби, въпреки че те бяха злощастно смешни и от напълно различен порядък. Не, не му се е случвало да ловува в Африка, нито да язди на кон до Хива. Съвсем не му е било до това!… Както и да е, по-късно аз ще се върна още веднъж на него, а към този момент дано прибавя, че тоя чудноват българин доброволно се бе хванал да ми служи. Срещу възнаграждение, схваща се; и аз получавах заплата от моя вестник. Но той категорично ми бе декларирал, че ще бъде с мен единствено до Пловдив, т.е. до момента в който откри там своята изгора Теменуга, тогавашната си избраница.
Докато разговаряхме с княза, мъглата все по-силно редееше. После някак внезапно слънцето се втурна против ни и цялата местност затрептя. Вляво изникна разкривената ограда на пехотните батальони, отстранили се да ни сторят път. От другата ни страна, сред затрупани от снегове върбалаци, се откри реката, тъмна и единствено тук-таме проблясваща с влачения лед.
– Стой! Спрете! Стой! – зачуха се непредвидени крясъци.
Пред нас щабните офицери незабавно запряха конете си, след това бързо сториха някому път. И тогава видях командира на армията – Гурко, по-скоро изведнъж го разграничих по неговата руса раздвоена брада и по оная така присъща стойка върху седлото, доста изправена, надали не вдървена, с нозе, изпънали напред стремената, и с едно безмълвие, предхождащо внезапната заповед.
Но в този момент той изглеждаше заинтригуван, колебаеше се. Попита нещо адютантите си. Единият кимна; другите също закимаха. Той подвигна бинокъла и заразглежда отвъдния бряг.
Разстоянието сред нас и реката беше няколкостотин ярда. Пък и на това място тя се разливаше, обграждайки дребни островчета, тъй че когато взех своя бинокъл и вторачих натам очи и аз, в първия миг не открих нищо съмнително. Насрещният бряг беше по този начин равнинен и бял, обраснал в шубраци като отсамния, единствено дето мъглата не се бе вдигнала изцяло. Но щом се взрях по-внимателно, стори ми се, че тъмните горички, накацали тук и там, са преносими. Това е оптическа машинация, рекох си, от придвижването на реката е! Ала след това самичък разбрах, че сред дърветата и в дълбочина, по платното на железопътната линия се движат хора, неясно различими в действителност, само че цели колони се точеха паралелно на нас. Ариергардът на Сюлеймановата войска.
– Видяхте ли ги? – попитах аз княз Алексей. Той кимна. Ония очевидно се прибираха, само че нямаше за какво да бързат. Ледената река ги пазеше. Или преднамерено се бавят? Ако разполагат с лодки, което не е изключено, не държат ли те в шах нашето придвижване по левия бряг! Изведнъж си обясних необикновеното съмнение на дръзкия различен път военачалник Гурко. Главните му сили се намираха в димящия още Татар Пазарджик, та даже и по-назад; до момента в който в това време челните елементи на авангарда може би нападнаха към този момент от север Пловдив, защото от нея посока се чуваше оръдейна пукотевица. Прекъснеха ли турците пътя, по който се движехме, т.е. принудеха ли ни да дирим други пътища, да заобикаляме, пред нас щяха да се изпречат сковани от лед оризища, отделени едно от друго с високи заграждения. А това трудно би затруднило и пехотата, и конницата ни.
Да, съмнението му не търпя дълго и той в действителност се разпореждаше към този момент по своя внезапен, нетърпящ възражения метод. Любопитен да схвана какво се подхваща, аз подкарах коня си и приближих. Чух гласа на Гурко:
– Кой е полкът?
– Финландският, Ваше Превъзходителство! – отвърнаха заедно.
А Гурко към този момент издаваше нова заповед. Беше се извърнал донейде заднишком, гласът му се губеше и до мен доближи единствено:
– Колкото са, толкоз!
Сега най-младшият адютант, корнетът, препусна. Беше съвсем момче – и гласът му бе по момчешки прибързан, когато викна:
– Дежурният ескадрон! Драгунският ескадрон, връщай се!
Изглежда, лицето ми и в оня момент не е предписание изключение, тъй като Гурко, видял ме толкоз наоколо, незабавно кимна:
– Да, да, значимо е кой ще превари, драги господин Милет! – сподели той и се усмихна. А щом дребните зъби се мярнаха измежду буйната брада, щом доста светлите очи блеснаха, нормалната деловита суровост се смени с радостна подигравка.
– Самият факт, че са открити, трансформира ситуацията – кимнах и аз.
Моите думи почти нищо не означаваха – и в този момент го виждам. Виждам, че въобще не бях схванал защо ми загатва генералът. Но стратегическата фикс идея ме беше обхванала и аз бързах да давам препоръки.
– Ако конницата ви в действителност е стигнала Пловдив, тия тук единствено могат да закъснеят. Всяко закъснение е съдбовно за самите тях!
– Благодаря – сподели той. Явно диалогът го забавляваше, пък и нали трябваше да се чака. – Има заряд в думите ви, не мога да отрека. За страдание, това, че конницата може би е достигнала от север Пловдив, напълно не значи, че го е взела към този момент. Забравяте, петдесетхилядна войска брани града, драги мой! Прибавете и упоритостта на Сюлейман – тя коства също петдесет хиляди!
Щабните се разсмяха. Удобен мотив в действителност да проявят единодушие с началника. Но къде не е по този начин?!
– Казвате, упоритост. Аз бих го нарекъл отчаянието на Сюлейман, Ваше Превъзходителство!
– Защо не! Само че трансформира ли ситуацията?
– А вашата прогноза?
Всъщност още с прекосяването на Балкана за Гурко бе ясно, че на турското командване не остава нищо друго, с изключение на да отдръпна своите армии на новоизградената отбранителна линия към Одрин, последно прикритие за столицата. Най-многобройната от тия армии беше против него, Сюлеймановата. Но тежкоподвижна, по нужда тя водеше прикриващи боеве, стремейки се към железопътната линия, разрушена тук-таме от българите, събитие, което още повече забавяше отдръпването ѝ.
– Излиза, Ваше Превъзходителство, че вие очаквате същинско стълкновение, да?
– Всички условия са налице, Милет! Градските тепета дават видимост и те несъмнено са ги накичили към този момент с оръдия. И гарата – до момента в който натоварят, до момента в който извозят; на тях им е нужно време! После пред нас не е някое село, драги! Пред нас е Пловдив, най-големият град на Европейска Турция. Дето се споделя, Сюлейман би трябвало да държи сметка и за историята!
Както всичко у него – и доводите му бяха ясни и безапелационни. И в случай че аз спорех, вършех го донейде професионално – сътрудник бях. Чак когато се чу тропотът на дежурния ескадрон, аз се сетих за идните ограничения. При това от другата страна приближаваше и старшият адютант с командира на финландците.
Но дано не се разгръщам обстойно. Скоро желанията на Гурко станаха известни на всички ни. На ескадрона (той наброяваше едвам шейсет и трима конници) бе заповядано да придвижи финландския полк на другия бряг и вместо угрозата, че турският ариергард би могъл да прекъсне някъде пътя ни, нашите пехотинци трябваше още в този момент, и то тук, да пресекат неговия.
Виждам, че това е било единственото рационално позволение, само че позволете ми да ви кажа, че в оная мразовита януарска заран заповедта на генерала ми се видя прекомерно сурова. Дори излишно рискована. Гледах по какъв начин пристигналите след командира си пехотинци непохватно се качват зад драгуните, гледах едрите, мощни коне по какъв начин изплашено навлизат в реката. Всъщност ето тая схема тук дава донейде визия.
Подбра Франк всред листите един и ни го сподели: гледка на река; коне, стъписани на брега ѝ; на гърбовете им още по-стъписани бойци.
– Да, да, единствено донейде – сподели той замислено, като за миг самичък се загледа в рисунката си. – А би трябвало да се прибави още студът, подобен един бръсне, смразява; още бързотечната, черната вода; още острите плаващи ледове. Особено тия подли искрящи парчета лед! Те налитаха един след различен и на цели глутници, забиваха се в конските бедра, в хълбоците, блъскаха, режеха, заприщваха пътя. А затъналите до колене ездачи ги срещаха с байонети и приклади, тъй като фактически за момента те бяха по-страшни от неприятеля. За момента, споделям. И с това не изключвам страха, че можеха да бъдат открити. Достатъчно бе един-единствен изстрел да се обадеше, и насрещният бряг щеше да заечи. Разбира се, Гурко бе планувал и това; няколко батальона заемаха позиция, подготвени да отвърнат на огъня с огън. Но аз ви дадох обещание стълкновение без кръв и бързам да ви оповестя, че първата партида мина наред. Шейсет и трима пехотинци бяха стоварени оттатък. Те се спотаиха, след това тихомълком се разпростряха към горичките. А в същото време ескадронът потегли назад към нас, та да придвижи нови шейсет и трима.
Чак в този момент сварих да огледам тия смелчаци. Наричам ги смелчаци, с изключение на дето изпълняваха заповедта, нещо, което и други на тяхно място трябваше да създадат. И в случай че въпреки всичко ги гледах с особена благосклонност, то бе поради ругатните им и за смеха, които на талази ги предхождаха. Реката им беше виновна; и зимата; и тоя непоносим лед. Най-вече, че на техния ескадрон се беше паднало да дежури. Ругатните заглушаваха пръхтенето на конете. Подвикванията и смехът заглушаваха ругатните.
– Но това са драгуните на капитан Бураго! – възкликнах аз.
– Ами да! Ето го и него! Как е, по какъв начин е, Саша? – викна княз Алексей на ездача, появил се близо до нас. Явно той отиваше да рапортува на генерала за първото прекосяване.
– Не е напълно за къпане! – отвърна мимоходом Бураго и усмивката му се изтегли успоредна на тесните мустачки. По високите ботуши и конската сбруя към този момент лъщеше лед. Остри иглички стърчаха и по корема на коня му.
Знаех го още отпреди да минем Балкана. Не, не от близко, не интимно. Но случвало се беше да се веселим в една и съща компания. И това, което би трябвало най-първо да кажа за него, то е, че той умееше да пие.
Виждам, скъпи ми Барнаби, вие също се подсмихвате на моите думи. С риск да се отклоня от описа си, ще прибавя, че съгласно мен умеенето да се пие е същинско изкуство. Да, не всеки има подобен гений! Има хора, които протягат ръка към чашата, като че ли хващат пепелянка. Други пък по този начин глупашки се наливат, та на човек му иде да им изкара една проповед за вредата от алкохола. А въпросът е до насладата, не до пиянството! Спомням си по какъв начин Бураго дигаше чашата си, по какъв начин я задържаше за момент и поглеждаше през нея, като че ли споделяше: щом сме живи, би трябвало да живеем! Какво ще речете на такава философия, господа? Мисля, че той беше последовател на Омар Хаям, без значение дали бе чел „ Рубаят “ или не!
Колкото до външността му, Саша беше хубавец, нашите дами към този момент го видяха. Но на мен друго ми бе направило усещане. В цялата дивизия той беше легендарен със своите закъснения заран.
/…/
Финландският полк броеше хиляда и петстотин души, а като се раздели тая цифра на шейсет и три, излиза, че ескадронът трябваше да премине реката повече от двайсет пъти и също толкоз пъти да се върне на отсамния бряг.
Превърнато във време, това бяха часове. Прибавете към тях още напъните, умората, студа, забавянето по една или друга причина. Най-вече забавянето. Неприятелят беше разкрил в края на краищата какво става и оттатък железопътното трасе снежната низина ечеше от гърмежи. Или, коства ми се, преди този момент някакви огньове се надигнаха там за известно време, димни облаци, които мъглата скоро удави.
И по този начин, прехвърлянето продължи до късно следобяд. А през цялото това време командирът на армията и ние, придружителите му, слезли от конете, търпеливо чакахме изхода на интервенцията.
Сега аз надали бих могъл да си спомня защо сме говорили през всичките тези часове. Говорили сме нещо – загрижени бяхме, само че повече се шегувахме. На няколко пъти при нас се спря Бураго. Ледени пръски имаше даже по папахата му – папаха се назовава необикновен тип калпак, той не принадлежи към драгунската униформа, само че зиме на война доста неща се трансформират. Та споделям, стопира се Бураго, наднича, гледа какво рисувам и се подхилква.
Между това предмостието на финландците крепко се беше укрепило на насрещния бряг, разгъваше се в дълбочина и раздраната колона на турския ариергард трябваше да преодолява трудностите на същите зале¬дени оризища, каквито изобилстваха и при нас. Скоро и друго едно затруднение се изпречи, само че освен за неприятеля. Мъглата. Притаила се към обяд в горички и падини, в този момент тя изпълзяваше, лазеше стръвно по снега, забулваше разпилените бойци и ние с тъга различавахме наши от непознати. За благополучие, ескадронът към този момент завършваше задачата си. А когато откара и последната партида – думата е несъответствуваща, само че не намирам по-добра сега, всички ние, феновете, си отдъхнахме.
Не мога да си обясня и до момента дали от просто любознание или пък специалността ме караше да не изпускам от очи Бураго. Като да чаках от него нещо по-особено и в стила, в който бяхме привикнали към този момент. Кимнах на княз Алексей. Той ме разбра и двамата се отправихме подире му. А Саша отново отиваше да рапортува. Накрая той сподели, гледайки Гурко право в лицето:
– Очаквам идната задача, Ваше Превъзходителство!
– Какъв шмекер, а? – прошепна ми княз Алексей. – Изкара отпуската, да!
Кимнах и си мислех: заслужил ще е! А в същото време командирът на армията повтори ненадейно:
– Следваща задача, капитане?! – И изражението му стана прекомерно служебно. – Вземете Пловдив! – рече той; единствено че доста светлите му очи светнаха и го издаваха.
– Пловдив?
Заповедта пристигна някак ненадейно за Бураго, само че той незабавно откри шегата и мигновено влезе в звук с нея (поне на мен по този начин ми се стори).
– Слушам, Ваше Превъзходителство! Ще взема Пловдив, Ваше Превъзходителство!
Той отдаде чест, метна се на коня си и препусна към своя ескадрон, а ние, едвам удържали се, внезапно избухнахме в смях.
– Сега ситуацията на Сюлейман в действителност се утежни! – извърна се към мен командирът на армията, припомняйки утринния диалог. Той кимаше, смееше се дружно с нас. Рядко съм го виждал в такова радостно въодушевление.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ