Ивелин Михайлов или за доноса като начин на мислене. Скорошното

Ивелин Михайлов или за доноса като метод на мислене. Скорошното изказване на Ивелин Михайлов, водач на Политическа партия „ Величие “, в което споделя, че ще сезира всички вероятни интернационалните организации (сряд тях и Организация на обединените нации?!) и ще уведоми международните сили Съединени американски щати, Англия, Русия и Китай (?!) за изборните операции у нас, е меко казано обидно за националното ни самочувствие.

Това издайническо и клеветническо държание, трансформирало се през последните години в незаобиколимо предписание за част от евродепутатите ни, внезапно контрастира с виновното и доблестно държание на политическите ни водачи в следосвобожденска България.

И ще дам съответен образец, който мощно се надявам да доближи до някои политици и да се трансформира в тяхна пътеводна светлина в хода на политическите битки, които са натурален детайл от парламентарната народна власт.

През 1887 година, заради русофилските протести в Русе и Силистра, държавното управление на Стефан Стамболов прави репресии по отношение на редица лица от опозицията, в това число водача на либералите Петко Каравелов.

Бившият министър-председател е свиреп пребит и измъчван в Черната джамия (дн. храм „ Свети Седмочисленици “), само че в нито един миг не се отхвърля от позицията си, че е почтен.

Слухове за изтезанията му доближават до задграничните репортери, които вземат решение да посетят видния либерал в пандиза.

Запитан от тях дали в действителност е бил измъчван в свободна България (нещо, което е явно от самия му външен вид), Петко Каравелов дава отговор с достолепие: „ В моето Отечество такива работи не стават “.

Както Симеон Радев написа: „ Тогава Каравелов даде един отговор, който постоянно ще краси загатна за неговия живот “.

По мотив на казаното днешните български политици следва да се замислят какъв отговор и най-много какви дейности ще подхващат, с цел да оставят ярък спомен за себе си в паметта на идващите генерации.

Защото разказът за първостроителите на нашата страна надали щеше да бъде написан с сходно почитание и благодарност към сътвореното, в случай че същите бяха държавници, загърбили всевъзможни угризения в името на своите персонални (властолюбиви и материални) ползи.

Възможно е да се окаже, че след десетилетия за днешните политици няма да има кой да напише и една страница, запаметяваща делата им, а някои от тях може и въобще да не бъдат упоменати.

И точно това е най-тежкото наказване, което съдът на историята може да отсъди за един човек – безконечна давност в националната памет.

Автор: Димитър Петров, filternews

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews