Иван Митев е писател, пътешественик, минералог. Член е на Съюза

Иван Митев е публицист, странник, минералог. Член е на Съюза на българските писатели. Публикувал е над двеста есета, разкази, изявленията и публикации в периодическия щемпел.  Участвал е в семинари по източна медицина и философия в Китай и Тайланд. Изучавал е културата на маите в Мексико. Участник е в десетки интернационалните конгреси по минералогия в Германия, Италия, Франция и други Автор е на книгите: „ Герб “ /1990/, разкази, „ Тя ще пристигна всеки момент “ /1994/, разкази, „ Паяк в колба “ /2000/, новела, „ Как лекуват минералите “ /2000/ научно-популярни публикации, „ Подземната река “ /2001/, разкази, „ Енциклопедия на лечебните минерали А-Я “ /2003, с Гергана Митева/, „ Играта “ /2007/, разказ, „ Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали “ /2007, с Гергана Митева/, „ Край Златната река “ /2008, с Владимир Янев/, „ Звън “ /2009/, определени разкази и новели, „ 100% здраве с вода и кристали “ /2010, с Гергана Митева/, „ Тайни за силата на скъпоценните камъни “ /2015/, научнопопулярни есета, „ Животът “ /2016/, есета и разкази, „ Как да си помогнем с кристали “ /2018, с Гергана Митева/, „ Биография на човечеството “ /2020/,  научнопопулярна есеистика,  „ Малък отдалечен контур “ /2022/, разказ. Иван Митев е притежател на премиите „ Александър Паскалев “  /за принос в литературата и изкуството/, „ Доктор хонорис идея “ на в. „ Пловдивски университет “ и „ Дъбът на Пенчо “ /за изцяло творчество/.

--------------------

1.  КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Често ме питат от кое място потегли пътят на нашето семейство към вълшебният свят на минералите.

Всичко стартира през това лято, когато отидох на посетители на татко ми в Маджарово.

Той работеше на новострояща се руднична шахта - бунар, бездънен триста метра, на чието дъно се трудеха миньорите. Над главите им имаше железна площадка с отвор в средата. През него се спускаше железна кофа, с която те слизаха долу.

Площадката се държеше от четири стоманени въжета.

Татко реши да ме заведе на кино.

Още помня блясъка от светването на лампите по средата на прожекцията.

- Димитър Митев да излезе незабавно – чу се от тонколоните. – Авария.

Салонът бе цялостен с миньори. Ако някой може да изясни какво усещат те, като чуят тази дума, аз не мога.

Баща ми стана, без да продума.

          Аварията беше потресаваща.

          Скъсало се бе едно от въжетата, които държаха площадката.  Тонове желязо се бяха стоварили върху нея и бяха затрупали отвора за излизане на кофата. Всички кабели бяха прекратени. Помпите не работеха и дъното на кладенеца постепенно, само че непреклонно се пълнеше с вода.

Ролята на бога с машина, който би трябвало да оправи нещата, бе отредена на татко ми.

          Но едно е да слезеш с кошница на сцената, друго - да те спускат на триста метра подземен, стъпил на небрежно заварена стълбичка с оксижен на гърба

          Баща ми слезе долу в девет вечерта. Излезе на другия ден в пет следобяд. Спаси всички. Последният миньор беше изтеглен, когато водата стигаше до шията му.

          Аз си знам какво преживявах през  това време.

          Татко стовари всичко от гърба си и влезе в стола. Свали каската и помоли да му дадат вода. Пи дълго. След това ме погледна и се усмихна измъчено.

- Как беше долу? – попитах с пресъхнали устни.

- Нормално. Само дето едно камъче ме убиваше от самото начало.

Свали ботуша, извади от него дребен аметистов кристал и ми го подаде.

- Не го захвърляй. Имах чувството, че от него ми идваха силите.

Още го вардя. Той освен стана първият в фамилната ни колекция от минерали, само че ме накара да погледна към живота с очите на татко ми там долу, в мрака – помагаш, без да чакаш освен това от чаша вода, живееш за тези 10 секунди, в които твоето пиво ще утолява твоята жадност. Нищо повече.

 

2. ЗА НЕОБЯСНИМОТО

През едно от най-жарките лета, след рухване върху камъните, спуках бутилката с вода. Бях в Източните Родопи, край скали, нагрети като печки. След час усетих обезводняването. Придвижих се до пресъхнала вада. Спускаше се стъпаловидно през скалите – стеснен каменен процеп с пясък и зеленинка на дъното. Озовах се в каменна килия, метър на два, коленичих над дивата мента и... срещнах главата на голям смок.  Беше най-малко метър и половина, с оранжево към очите. За пръв път виждах толкоз красива змия.

Изправих се бавно, с цел да не го стресирам. От трите страни – отвесни скали, по които няма по какъв начин да се върнеш. Надолу – изсъхнал водопад, единственият път към идната килия. Между мен и него – смока. Усетих, че тялото ми стопира да отделя пот макар горещината, която тук беше над четиридесет градуса. Можех всеки миг да получа топлинен удар.

Тогава заговорих.

Естествено, че змията нямаше по какъв начин да чуе нищо от това, което споделях.

- Знам, че си сюрпризиран, че ме виждаш тук. Трябва да намеря вода. Всяка секунда е скъпа. Да разгадаем някак този проблем.

Продължих да приказвам. Не каквото ми пристигна мислено. Подбирах всяка дума. Като на непосредствен другар.

В един момент главата изчезна. Видях по какъв начин смокът скочи надолу. Да, най-точно казано - скочи. Тялото му се извъртя във въздуха и жълтият му стомах светна на слънцето.

Направих няколкото крачки до отвеса и погледнах.

Същата килия, даже по-тясна.

Тук вода нямаше. Трябваше да сляза при него. Да скоча от два метра.

Стоварих се там.

И отново заговорих. Когато ми се струваше, че не устоявам повече, той полетя още веднъж надолу.

Спуснах се и там. Беше по-широко, имаше къпинак по средата. Започнах да копая, стигнах мокър пясък, на дъното проблесна водица. Мокрех връвката на раницата и я смучех. По някое време се почувствах по-добре. И извърнат към къпините, се разсмях. Разсмях се, като че ли бяхме двама и двамата бяхме преодолели доста огромно затруднение.

Естествено, че той още веднъж не чу нищо. Но беше там. И усещаше нещо. Какво тъкмо, никой не знаеше. Сигурно облекчение.

Много неща са необясними. Но единствено на пръв взор.

3. ПОСЛАНИЕТО

В най-размирните години тръгнахме с Гергана за Чехия. Помолихме приятел да ни вземе в буса си.

В Сърбия часове наред се разминавахме с колони от бежанци. Стотици трактори с каросерии, цялостни с небрежно събрана мебелировка, унищожена от непрестанния дъжд, сгушени едни в други деца, кучета, мъже и дами. Мокри до кости, с лица, които нито питат, нито чакат отговор.

Сърби, хървати, босненци се биеха едни против други.

Нашият другар реши да спести магистралната такса, пое по странични пътища и ни заведе право при синовете на тия, които бягаха. Десетина души с калашници в ръцете ни стопираха край един царевичак. В жабката на буса откриха нож.

- Въоръжени сте – сподели единият.

 И подвигна автомата.

Това чувство не може да се получи от никое четиво. Никое, дублирам. Трябва да внушиш за хилядна от секундата на индивида против теб, че този живот ти е необходим. Стотици се избиваха всеки ден. Стотици. Никога не съм предполагал, че е толкоз елементарно да се простреля човек. 

Погледнах момичето до себе си. То бе на седемнайсет, аз на двайсет и девет. Винаги съм мислел, че когато се наложи, ще мога да го защитя при всякаква обстановка. Че съм зрял, образован, преливащ от сили, с ослепителен разум и необикновено въображение.  Но ето - цялото ми знание, събирано усърдно от стотици книги, в аудитории, изложбени зали и под дърво и камък, не ми вършеше никаква работа в тая кална равнища.

Как ли бих се държал, в случай че бях насреща? Ако някой ми беше разпердушинил страната, прогонил родителите ми от родната им къща и унищожил живота на жена ми и децата ми?

„ Моята баба ми е казвала, че българските бойци са набивали дребни деца на щиковете си през войната “ – беше ми споделил млад сърбин във влака. А бабата на индивида против мен какво ли му е говорила?

- Къде сте тръгнали?

Можех да измисля какво ли не, с цел да го умилостивя. Но към този момент бях не запомнил кой съм, какво знам и какво мога.

И му отговорих като на непосредствен човек:

- Да пием бира в Чехия.

- Вървете, братко – сподели той и въздъхна. Тази въздишка донесе до мен най-важното обръщение в този свят. Послание, което се проумява единствено когато усетиш какъв брой студена е стоманата сред дланите на индивида против теб.

4. ВЪТРЕШНАТА СВОБОДА

Един ден в „ Симфония “ се срещнах с юноша на моята възраст – смачкан и обезверен от живота. Кандидатствал, не го приели, влюбил се в някакво момиче, то му обърнало тил – и до такава степен. Имаше тип на пребито куче – изкривен, с наведена глава и очи, невярващи, че животът може да бъде и различен. Името му бе Манол.

Пиехме и мълчахме. Другите две места на масата не оставаха вакантни задълго.

Настани се някакъв вид, показа се за правосъден доктор. Почерпих го с  бира. След него се появи едно от изящните същества на университета. Подари ми няколко целувки и пи дребна водка за моя сметка.

Подир феята дойде стихотворец. Със стихотворението си впечатли и посетителите на прилежащата маса. По някое време мястото му зае художник. Черпих и него и търпеливо изслушах похвалите, с които ме засипа.

Когато и той изчезна, Манол ми сподели:

- Ако бях на твое място, щях да съм най-щастливият човек на планетата.

- Аз съм. Но не по тази причина, че брадясалият ни изигра етюда си, с цел да си заслужи бирата. Той в никакъв случай не е бил правосъден доктор. Нито пък поради нимфоманката на университета. Поетът сподели малко известно стихотворение на Висоцки. А художникът е пияч и репертоарът с похвалите му е омръзнал на всички. Не поради тях съм благополучен, а по тази причина, че срещнах естествен човек като теб.

- Имаш ме за естествен?

- Да, най-нормалното нещо на света е да можеш да споделиш болката си с чужд. Много малко хора го умеят. Само поради това уважавай себе си. И би било отлично, в случай че чакаш утрешния ден като човек, попаднал на непознато място. Никой не те познава, ти не познаваш никого, вървиш по улиците, все едно, че си на другия завършек на планетата. Опитай се да го направиш.

- Не мога ли да припомням най-малко, че познавам тебе?

- Не. Срещаш ме и ме подминаваш.

След седмица го зърнах под чинарите на „ Иван Вазов “. Вървеше с момиче до себе си. Озарен. Разминахме се. Не се поздравихме.

Повече не го видях.

Този привет му го дължа и до момента.

Вътрешната независимост идва, когато забравиш и за нея, и за всичко останало.

           

5. ОТВЪД ВИДИМОТО

Вървях през рядка гора, подпряна в горния си край от висока канара. Малко преди да стигна до нея, някакво насекомо ме ухапа зад ухото. Болката беше ужасна. Който не го е преживявал, няма по какъв начин да разбере защо приказвам, която и дума да употребя. Но желаех да погледна от скалата и съвсем в несвяст се изкачих горе.

Погледнах. Долу, на двайсет метра под мен, на дребна полянка, стоеше елен.

Виждал съм десетки елени. Но този беше просто превъзходен. Вълшебен.

Огромни рога, изваяни напълно. Козина, която грее на слънцето. Два реда бели петна върху оранжевия тил. Очи, в които ти се желае да погледнеш.

Мислено протегнах ръка и го погалих. И отново, и отново.

Той очевидно усети наличието ми и раздвижи глава, задуши въздуха. След това потегли постепенно и влезе в гората.

Продължавах да заставам, без да мръдна. Едва когато въздъхнах, открих, че болката ми е изчезнала.

Възхищението те вкарва в някакво друго измерение, в някакво неописуемо поле на чувствата. Това няма по какъв начин да се преживее от всекиго.

Малко по-късно, когато се спусках към железопътната линия, срещнах слаб, замърсен и разтеглен нарушител от близкото село. Мургаво скулесто лице, набола рядка брада, в устата  -  два жълти зъба – единият от горната страна, другият изпод. Носеше едноцевка – от тия, дето ги внасят контрабандно от Турция. Поздравихме се и той продължи тъкмо към горичката с елена.

При други условия и в друго време този човек щеше да е част от разбойническа тайфа. Челото му показваше, че поддържа връзка с десетина думи, носът – липса на самочувствие, устните - нарцисизъм и свирепост, брадичката – неотклонност. Убеден бях, че се храни с ръце, бърше ги по облеклата и щрака с пръсти, когато изпълни тумбака си. Щеше да съобщи и на поколението кармата си – т.е. желанията си.

Така че еленът нямаше никакъв късмет. В едно отношение.

В друго – той е по-жив от всички елени – толкоз постоянно е пред очите ми. Нещо повече – той е част от мене, по този начин, както аз съм част от нещо отвън нашите сетива.