(Иван Методиев, © личен архив на Мая Герасимова) ♥ Поетът

Самотният е в същност най-самотен в мига, когато бъде споделен ♥ Иван МЕТОДИЕВ

(Иван Методиев, © персонален списък на Мая Герасимова)

♥ Поетът за поета

Думи на Марин БОДАКОВ (1971 ~ 2021)

„ Скърбя за космогониите на Иван Методиев. Скърбя за спонтанния минимализъм на неговите ненаписани стихотворения. Скърбя за покъртителната им трагика. Каква аристократична изясненост излъчваше всеки негов жест, какъв брой почтено беше отчаянието му, каква тревожна хубост гравитираше към поетическите му структури... Иван беше същински идеалист, неприемлив. Отговорността му пред човешкото създание, щедростта на визиите му за вселената, лаконизмът му опияняваха. Неговият изток градеше изящни структури, неговият запад ги разграждаше с карнавална гнусота. И с болка; с цел да не ги разрушат другите...

Ние, които сме имали шанса да чуем и четем в ръкопис последните му произведения - бяхме изумени: Иван Методиев разказа зверската българска беднотия по този начин прочувствено, по този начин горестно, в изключителна по качеството си литература. Вече „ дете “, сираче и скитниче, Иван си играеше със гибелта... и ужасът рукваше от очите. Прощавай, прощавай, Иване! “

***

♥ Измерения

Сред стаята с размери три на три,
размери на света и на душите,
дух божи клати измежду мухите
и паяжина в ъгъла искри.

Ръжда покрива влажния таван,
над който може би стартира раят,
хлебарки нейде в ниското блуждаят
по пътя, от трохите обрисуван.

Далеч от всяка земна суетност,
едно дете на пода си играе.
Навярно алегория някаква това е,
а може би е просто бедността.

И носи се дух божи, извисен
над безконечните очаквания и измами,
и не с мухи, а с ангели се храни
мъдрецът-паяк, в ъгъла притихнал.

А столът, този чудноват мъдрец,
умерено в тишината следи
по какъв начин в плесени и гъби разцъфтява
в близост вселенската обич.

***

♥ Плач на бедняка

В този свят
    на изкуствени полезности,
    на изкуствени персони
    и продажни ориси,

какво по-важно от това,
да опазиш бедността си?

В този свят,
    в който даже бедността се продава,
    какво по-важно от това,
    да изгубиш всичко?

Нищото ви завещавам,
от него започнете.

***

♥ Били ли сме

Били ли сме, или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива заран - тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава...

О, единствено самотност след нас остава -
първичната човешка самотност,
която дава облик на света
и хаоса с очаквания обитава!

Обичай ме, обичана! Днес! И тук!
Вселената посредством тебе ме обича!
Със всеки боязън нерешителен, със всеки тон
от ден на ден мъглата се сгъстява...
Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят овеществява!

***

♥ Бордеите на Европа

Бордеи на Европа, във всички вас живях,
аз ваш стихотворец съм, няма народности душата...
Бедняците еднообразно сънуват по земята.
Аз в грозното проникнах - красивото видях.

Прозореца, от който прокапва светлина,
трохите зад стъклото и гълъба-светия,
и цялата събрана международна нечистотия
пред кофата, парцала и дребната жена,

о, противен свят, измежду който аз скитам запленен,
във теб са началата на моята хармония,
с хлебарките - изящни японски статуетки
и духовете водни в пробития леген...

Невидим плъх въздиша под хлътналия под
и паяци си шушукат по ъглите студени...
Милиони майки вият в бедняшките вселени...
Божествен е прегрешението им - те дали са живот.

А някъде високо, в фантазиите ми съвсем,
една оса безгрижни сонети съчинява...
Европо горделива, праха ти тя възпява...
Прахът, като звездите, в бордеите свети.

Живот, за глътка наслада измежду тебе сме пристигнали.
О, ти човешка наслада - сираче на тъгата...
Аз в пъкъла срещнах парадайса... Какво е хубостта -
концепцията за слънце в безкрайните мъгли.

***

♥ Майчин език

Плаче мама, че ето, дете ще си има.
Пък татко ми... Баща ми...
Паяк в комина.

По езика на мама в този момент си проличава
каква рана ще ражда,
а мама мълчи -

че от мъничка мама остана сираче.
И прехапе ли мама език,
значи плаче.

Аз пък сладичко, сладичко под езика й плавам -
ей сегинка се раждам,
единствено баща да досънувам...

Изкрещи бе, сестрице! - акушерката стене.
Изкрещи бе, сестрице! Изкрещи бе, сестрице!
У, сестрице, сестрице... У, кучешко време...

А мама, а мама, отново прехапва езика,
че и господ даже няма
право да знае

какво е сираче от тъга да извика
и бебенце българско
гибел по какъв начин бозае...

По мълчанието мамино аз изпълзях,
самичък си прегризах
пъпната шнур.

И надуших я мама през локвите кръв,
и незабавно си я познах,
и женитба й дадох обещание...

И склонихме главици сирак до сирака,
и мама по този начин се засмя,
че проплака.