4 истории на проф. Иван Билярски
Иван Александров Билярски е роден на 1 юли 1959 година в гр. Шумен. Завършва право в СУ „ Св. Климент Охридски “. Професор е по средновековна история в Института за исторически проучвания, Българска академия на науките и по история на правото и институциите в УНСС и ВСУ. Публикувал е над 20 книги, както и над 250 публикации и студии в съвсем всички европейски страни, Съединени американски щати и Япония. През 2016 година излиза книгата му „ Срещи “, разказваща мемоари за непознати хора, останали скъпи непознати.
-------------------------
1. ПЪТЯТ КЪМ СОФИЯ
Аз настоявам, че съм от Видин. Живеехме в половин апартамент с аспект към Дунава и от реката ни делеше единствено градската градина. Красота… А жилището го деляхме със сменящи се по систематизиране актьори от театъра. Нямахме си тв приемник, само че в действителност множеството фамилии нямаха, а децата ходехме при съседите, които към този момент се бяха сдобили с подобен, всеки носейки си столче. Коста Василев имаше тв приемник.
„ Чичо Коста, може ли да виждам у вас „ Фюри “?
„ Може, несъмнено! “
Така бе и с българския сериал „ С пагоните на дявола “. Беше партизанско-разузнаваческо-приключенски. В основната роля бе Димитър Буйнозов, а участваха още Любомир Кабакчиев, Иван Кондов, Никола Анастасов. Не помня съвсем нищо от наличието, като се изключи че имаше положителни руснаци и български комунисти и неприятни немци. Мисля си, че не бих гледал отново този филм от боязън, че няма да го възприема като това дете в първи клас. Тогава обаче напряко се влюбих във кино лентата, в героите, в актьорите. Мечтаех си да ги видя онлайн. Имах си и обичан актьор (пак от филма) – Любомир Кабакчиев. Той играеше ролята на някакъв немски офицер, само че в действителност руски шпионин. Доста величествен бе с немската униформа.
Татко бе към този момент от година-две аспирант в София и когато заяви, че ще се местим, аз бързо осъзнах, че изгубвам целия си доскорошен осемгодишен свят. Не помня по какъв начин сме напуснали жилището, само че добре съм запомнил самото потегляне от Видин. Бяхме у баба и дядо, а долу чакаше камион, претрупан с мебели. Не желаех да потегли. Вкопчих се в нещо и споделих, че ще остана с баба и дядо. Не знам какво щеше да стане, само че все щяха някак да ме отвлекат. Татко откри метода за спокойно тръгване: „ Защо не искаш в София?! Там са театрите. Ще вървим да гледаме Любомир Кабакчиев всяка седмица “.
Напуснахме. Така пристигнах в София – дано да речем – по театрално-художествени аргументи. Ясно е, че ме подмамиха да потегли, само че най-малко си извършиха обещанието. Бяхме непрестанно по театрите и ги видях онлайн всичките тези мои любимци. Сигурно през образователната 1967-1968 година съм бил един от най-театралните второкласници.
Съдбата, а и освен, направи по този начин, че се срещнах с Любомир Кабакчиев. Стана напълно инцидентно. Аз към този момент бях младеж в пубертета, нямах въобще обичан актьор, та камо ли него и бях ядосан на света. Той обаче си остава един от тези, които ми бяха проправили пътя към София, въпреки и до момента да си оставам момче от Видин.
2. УЧЕНИЕ И ТРУД, ЖИЗНЕРАДОСТ И ДРЪЗНОВЕНИЕ
В гимназията учехме предмет „ процедура “. Всеки трябваше да има специалност. Нашата бе изключително тъпа. Правехме бакелитени произведения на някакви преси. Направо завиждах на тези, чиято „ процедура “ бе шофиране… Инак това си бе свободно време. Аз рисувах всякакви нелепости в тетрадката, само че имах и особена страница, на която бях сътворил цяла поема. Тя разказваше по какъв начин един остарял служащ ми дума да се изучавам, с цел да не стана като него. Той цялостен живот бе правил бакелитени произведения и в последна сметка бе лепнал туберкулоза от изпаренията на пластмасата, та се приготвяше да мре. Сашо също бе стихоплетствал в тетрадката си, само че при него си бе същинска поезия: просто стон на човек, надълбоко влюбен в „ практиката “.
Един ден ядосах с нещо учителката. Двойката не ме трогна и тя ми изиска тетрадката. Дадох я и тя се зачете в „ поемата “. Понеже със Сашо седяхме на един чин, учителката изиска и неговата тетрадка. Там – отново поезия… След час ни извикаха в кабинета на директорката, където се бе събрала цяла наказателна команда: самата директорка, заместник-директора, за който всички смятахме, че е баш ченгето на учебното заведение, класната, партийната секретарка, учителката по литература и тази по „ процедура “. Най-колоритна бе литераторката: „ Преди да се каже каквото и да било, желая дебело да подчертая, че тези две творби нямат никаква литературна стойност “. Назоваването на писанията ни „ творби “ и разискването на „ литературната им стойност “ ми се стори доста занимателно и се разсмях. След това директорката и заместникът споделиха, че това надалеч не е най-страшното. Лошото е, че ставало дума в действителност за вражеска агитация, империалистическа. Показвало се съмнение към социализма, към водещата роля на работническата класа, оповестена в тази ситуация за жертва, демонстрирало се неуважение към труда и изобщо към нашия строй.
„ Вие знаете ли какво сте създали? Вие сте орезилили нашето общество. Ако някой американски разузнавач прочете това, той ще ви заведе да ви почерпи в някой бар. “
Идеята не изглеждаше чак толкоз неприятна, въпреки и още да не ходехме по питейни заведения, а и нямах концепция по какъв начин американски разузнавач ще ни черпи там. Обсъждаха ни. Аз се хилех сякаш скритом, а Сашо се владееше и не го показваше до такава степен. „ Ето той най-малко се взе записка, а ти… “ Извикаха родителите ни в учебно заведение на другия ден. Отиде татко ми, както постоянно. Обикновено срещите му в учебното заведение завършваха с „ конско “ вкъщи. Този път нямаше нищо. Не знам за какво.
След две години завършихме и получихме дипломите си и характерностите в затворени и подпечатани пликове. Без тях бяхме за на никое място. Аз бях признат в университета още преди казармата, та взех решение да отворя едната. Не бе нищо изключително, написана на оня казионен език, който тогава добре познавахме. Към края, в заключението бе маркирано, че при всичките ми качества „ ученикът показва очевидно несоциалистическо отношение към физическия труд “. Това бе прецизен откъс от диалога към концепцията за черпенето от американския разузнавач.
Не мисля, че такава характерност би могла да има изключително тежко отражение върху бъдещето на едно дете. Тя обаче би могла да има такова върху спомените ми (ни) за едно – популярност Богу! – отминало време.
3. СПОМЕНИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТА
Конференцията в Ла Валетта, Малта, очевидно бе планувана на бъде доста влиятелно мероприятие. Темата бе за разговора сред религиите от Авраамовата традиция в Средиземноморието. Участниците бяха прекомерно пъстри, което по формулировка отговаряше на тематиката на конференцията. Всичко бе доста отзивчиво. Не съм виждал по-стриктно проведена конференция. Не се допускаше никакво отклоняване от програмата – нито по-дълги отчети, нито безкрайни кафе-паузи. Чудех се по какъв начин този средиземноморски народ със здрави корени в арабския свят по този начин се е дисциплинирал.
Последното съвещание завърши навръх секундата и стартира суматоха. Оказа се, че ще ни посети президентът на Република Малта Гуидо де Марко. Попреподредиха залата, която без друго бе цялата в гербове и орнаменти от времето на Малтийския медал, а той дойде със сътрудници и защита. След като сподели няколко думи какъв брой хубаво нещо е разговорът сред авраамовите изповедания в Средиземноморието и сложи акцент на мира, президентът съобщи, че желае да се запознае с всекиго от нас поотделно. Така и стана: той минаваше, здрависваше се и питаше по нещо за страните ни.
„ Вие сте от Франция, нали? “ „ Да. “ „ А по какъв начин е президентът Ширак? Отдавна не съм го виждал? “ „ Мисля, че е добре. Така наподобява. “ „ Да го поздравите като се приберете! “ „ Е, схваща се… “
„ Ние сме от Хърватско “ „ Ааа, отлично! Горкият президент Туджман – отиде си без време. А по какъв начин е новият президент Месич? “ „ Ами… Туджман си бе по-добър “ – очевидно не харесваха Стипе Месич. „ Е, въпреки всичко го поздравете от мен, като се приберете! “
После президентът попита за президента Стефанопулос, за президента Вайцман и за няколко други президенти и крале, като все изпращаше поздрави. Аз бях един от последните.
„ Здравейте, аз съм Иван Билярски от България “. Гуидо де Марко ми задържа ръката и ме погледна право в очите. „ Знаете ли, скърбя, само че аз не познавам вашия президент “ – сподели след малко безмълвие. „ Ами той е правист. Сравнително младеж. Петър Стоянов се споделя “. Той отново се замисли и повтори: „ Не, не го познавам. Наистина скърбя! “ А аз: „ Ами заповядайте в България, таман ще се запознаете! Страната е хубава. “ „ Дааа. Все отново му носете поздрави от мен! “ „ Разбира се. “
Мой грях е, че не отидох да предам на Петър Стоянов поздравите персонално, само че допускам, че и множеството от другите участници в конференцията не бяха го създали. Ето обаче мина година и бе обявено, че президентът на Малта Гуидо де Марко идва на публично посещаване в България. Дали имам принос за това, че го поканих и рекох, гдето страната е хубава? Това си остава мистерия. Посещението обаче мина зле. На връщане от Рилския манастир кортежът се заби под някакъв огромен камион и човек от защитата почина. Имало и доста ранени.
Едва ли след този случай Гуидо де Марко е не запомнил България, нейния президент и нейните пътища.
4. ДВАМИНА ОТ КАЙРО
Прилетях малко преди зазоряване. В хотела трябваше да срещна сътрудниците, а следобяд – да потеглим за Александрия. Когато се поразвидели, звъннах на Есперанса. Имахме малко време и трябваше да изберем сред пирамидите и остарелия град на Кайро, където бе и християнския квартал. Нямахме никакво съмнение.
Бяхме спрели на улицата да обследваме картата, когато към нас се приближи човек на междинна възраст в ярък костюм и вратовръзка – по европейски облечен. Попита на британски дали търсим нещо и дали би могъл да ни помогне. Отвърнах, че нямаме потребност от помощ. Предполагах, че или ще желае пари, или демонстрира нездравословен интерес към моята сътрудник и другарка. Тя обаче се оказа по-дружелюбна:
„ Искаме да отидем ето тук, в християнския квартал. “
„ Не е доста близо. На картата наподобява по този начин, само че не е. Трябва да вземем превоз. “
„ Няма потребност да си губите времето с нас. Ще се оправим “ – споделям. Отвърна, че надали ще ни е елементарно, а сетне изясни, че бил предприемач и нямал началници, че цялото време си било негово (нещо назад на концепцията за „ предприемач “), че имал офиси и в Кайро, и в Лондон. Опитах се на кажа на Есперанса на френски, че не го знаем тоя какъв е, само че тя отвърна да съм бил спокоен.
Междувременно предприемачът ни бе разказал за фамилията си, за бизнеса си, за адвокатската фирма в Лондон и какво ли още не. „ Вие туристи ли сте? “ „ Не, аз преподавам римско право в Билбао, а той е историк на правото от България. На конференция сме тук “. Бизнесменът още повече се ентусиазира: „ Пили ли сте сок от захарна тръстика? “ Пътем към християнския квартал ни заведе при шурея си, който правел най-хубавия сок. Този зет ни черпи от най-хубавото си произведение, не изиска да му платим и се разделихме като братя.
След сока, нашият предприемач сподели, че имал бизнес среща, та добре би било да вземем такси. Есперанса не се притесняваше и аз се отхвърлих да бодърствам над нея. В таксито той се извиняваше за това, че нямал толкоз време, колкото би желал. Вече бе прекарал няколко часа с нас и знаехме всичко за него. Есперанса го увещаваше, че сме му признателни. Таксито спря пред една преграда, слязохме единствено двамата, а той от колата ни сподели, че това бил християнският квартал, пожела ни благополучие в живота и потегли. Опитах се да платя таксито, само че то отпътува, а нашият предприемач ни махаше от прозореца. Не изиска нищо, не направи нищо, а аз се усещах същински простак.
Гледахме се като втрещени.
Християнско-еврейският квартал се оказа като баснословен филм на National Geographic. След няколко часа там, предложих да отидем на оня прочут площад от малкия екран с огромна джамия. Тръгнахме, като във влакчето отново заразглеждахме картата.
„ Дали мога да ви оказа помощ да се ориентирате? “- този път помощникът бе по-спортно облечен и по-малко формален в израза. Отказах се да отхвърлям помощ – знаех, че няма да ми мине номера. Имахме си нов асистент. Оказа се физиотерапевт. Прибирал се от работа и ни видял да се суетим… И с него си научихме всички родственици и проблеми. Така стигнахме до площада с огромната джамия. След малко щяхме да се разделим, само че този не го изпуснах: поканих го да пием кафе на тераса измежду площада. Говорихме защо ли не. Разказахме му и за предходната ни среща.
„ Арабска му работа “ – засмя се.
Наистина арабска му работа. Само можем да мечтаем за такава у нас.
-------------------------
1. ПЪТЯТ КЪМ СОФИЯ
Аз настоявам, че съм от Видин. Живеехме в половин апартамент с аспект към Дунава и от реката ни делеше единствено градската градина. Красота… А жилището го деляхме със сменящи се по систематизиране актьори от театъра. Нямахме си тв приемник, само че в действителност множеството фамилии нямаха, а децата ходехме при съседите, които към този момент се бяха сдобили с подобен, всеки носейки си столче. Коста Василев имаше тв приемник.
„ Чичо Коста, може ли да виждам у вас „ Фюри “?
„ Може, несъмнено! “
Така бе и с българския сериал „ С пагоните на дявола “. Беше партизанско-разузнаваческо-приключенски. В основната роля бе Димитър Буйнозов, а участваха още Любомир Кабакчиев, Иван Кондов, Никола Анастасов. Не помня съвсем нищо от наличието, като се изключи че имаше положителни руснаци и български комунисти и неприятни немци. Мисля си, че не бих гледал отново този филм от боязън, че няма да го възприема като това дете в първи клас. Тогава обаче напряко се влюбих във кино лентата, в героите, в актьорите. Мечтаех си да ги видя онлайн. Имах си и обичан актьор (пак от филма) – Любомир Кабакчиев. Той играеше ролята на някакъв немски офицер, само че в действителност руски шпионин. Доста величествен бе с немската униформа.
Татко бе към този момент от година-две аспирант в София и когато заяви, че ще се местим, аз бързо осъзнах, че изгубвам целия си доскорошен осемгодишен свят. Не помня по какъв начин сме напуснали жилището, само че добре съм запомнил самото потегляне от Видин. Бяхме у баба и дядо, а долу чакаше камион, претрупан с мебели. Не желаех да потегли. Вкопчих се в нещо и споделих, че ще остана с баба и дядо. Не знам какво щеше да стане, само че все щяха някак да ме отвлекат. Татко откри метода за спокойно тръгване: „ Защо не искаш в София?! Там са театрите. Ще вървим да гледаме Любомир Кабакчиев всяка седмица “.
Напуснахме. Така пристигнах в София – дано да речем – по театрално-художествени аргументи. Ясно е, че ме подмамиха да потегли, само че най-малко си извършиха обещанието. Бяхме непрестанно по театрите и ги видях онлайн всичките тези мои любимци. Сигурно през образователната 1967-1968 година съм бил един от най-театралните второкласници.
Съдбата, а и освен, направи по този начин, че се срещнах с Любомир Кабакчиев. Стана напълно инцидентно. Аз към този момент бях младеж в пубертета, нямах въобще обичан актьор, та камо ли него и бях ядосан на света. Той обаче си остава един от тези, които ми бяха проправили пътя към София, въпреки и до момента да си оставам момче от Видин.
2. УЧЕНИЕ И ТРУД, ЖИЗНЕРАДОСТ И ДРЪЗНОВЕНИЕ
В гимназията учехме предмет „ процедура “. Всеки трябваше да има специалност. Нашата бе изключително тъпа. Правехме бакелитени произведения на някакви преси. Направо завиждах на тези, чиято „ процедура “ бе шофиране… Инак това си бе свободно време. Аз рисувах всякакви нелепости в тетрадката, само че имах и особена страница, на която бях сътворил цяла поема. Тя разказваше по какъв начин един остарял служащ ми дума да се изучавам, с цел да не стана като него. Той цялостен живот бе правил бакелитени произведения и в последна сметка бе лепнал туберкулоза от изпаренията на пластмасата, та се приготвяше да мре. Сашо също бе стихоплетствал в тетрадката си, само че при него си бе същинска поезия: просто стон на човек, надълбоко влюбен в „ практиката “.
Един ден ядосах с нещо учителката. Двойката не ме трогна и тя ми изиска тетрадката. Дадох я и тя се зачете в „ поемата “. Понеже със Сашо седяхме на един чин, учителката изиска и неговата тетрадка. Там – отново поезия… След час ни извикаха в кабинета на директорката, където се бе събрала цяла наказателна команда: самата директорка, заместник-директора, за който всички смятахме, че е баш ченгето на учебното заведение, класната, партийната секретарка, учителката по литература и тази по „ процедура “. Най-колоритна бе литераторката: „ Преди да се каже каквото и да било, желая дебело да подчертая, че тези две творби нямат никаква литературна стойност “. Назоваването на писанията ни „ творби “ и разискването на „ литературната им стойност “ ми се стори доста занимателно и се разсмях. След това директорката и заместникът споделиха, че това надалеч не е най-страшното. Лошото е, че ставало дума в действителност за вражеска агитация, империалистическа. Показвало се съмнение към социализма, към водещата роля на работническата класа, оповестена в тази ситуация за жертва, демонстрирало се неуважение към труда и изобщо към нашия строй.
„ Вие знаете ли какво сте създали? Вие сте орезилили нашето общество. Ако някой американски разузнавач прочете това, той ще ви заведе да ви почерпи в някой бар. “
Идеята не изглеждаше чак толкоз неприятна, въпреки и още да не ходехме по питейни заведения, а и нямах концепция по какъв начин американски разузнавач ще ни черпи там. Обсъждаха ни. Аз се хилех сякаш скритом, а Сашо се владееше и не го показваше до такава степен. „ Ето той най-малко се взе записка, а ти… “ Извикаха родителите ни в учебно заведение на другия ден. Отиде татко ми, както постоянно. Обикновено срещите му в учебното заведение завършваха с „ конско “ вкъщи. Този път нямаше нищо. Не знам за какво.
След две години завършихме и получихме дипломите си и характерностите в затворени и подпечатани пликове. Без тях бяхме за на никое място. Аз бях признат в университета още преди казармата, та взех решение да отворя едната. Не бе нищо изключително, написана на оня казионен език, който тогава добре познавахме. Към края, в заключението бе маркирано, че при всичките ми качества „ ученикът показва очевидно несоциалистическо отношение към физическия труд “. Това бе прецизен откъс от диалога към концепцията за черпенето от американския разузнавач.
Не мисля, че такава характерност би могла да има изключително тежко отражение върху бъдещето на едно дете. Тя обаче би могла да има такова върху спомените ми (ни) за едно – популярност Богу! – отминало време.
3. СПОМЕНИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТА
Конференцията в Ла Валетта, Малта, очевидно бе планувана на бъде доста влиятелно мероприятие. Темата бе за разговора сред религиите от Авраамовата традиция в Средиземноморието. Участниците бяха прекомерно пъстри, което по формулировка отговаряше на тематиката на конференцията. Всичко бе доста отзивчиво. Не съм виждал по-стриктно проведена конференция. Не се допускаше никакво отклоняване от програмата – нито по-дълги отчети, нито безкрайни кафе-паузи. Чудех се по какъв начин този средиземноморски народ със здрави корени в арабския свят по този начин се е дисциплинирал.
Последното съвещание завърши навръх секундата и стартира суматоха. Оказа се, че ще ни посети президентът на Република Малта Гуидо де Марко. Попреподредиха залата, която без друго бе цялата в гербове и орнаменти от времето на Малтийския медал, а той дойде със сътрудници и защита. След като сподели няколко думи какъв брой хубаво нещо е разговорът сред авраамовите изповедания в Средиземноморието и сложи акцент на мира, президентът съобщи, че желае да се запознае с всекиго от нас поотделно. Така и стана: той минаваше, здрависваше се и питаше по нещо за страните ни.
„ Вие сте от Франция, нали? “ „ Да. “ „ А по какъв начин е президентът Ширак? Отдавна не съм го виждал? “ „ Мисля, че е добре. Така наподобява. “ „ Да го поздравите като се приберете! “ „ Е, схваща се… “
„ Ние сме от Хърватско “ „ Ааа, отлично! Горкият президент Туджман – отиде си без време. А по какъв начин е новият президент Месич? “ „ Ами… Туджман си бе по-добър “ – очевидно не харесваха Стипе Месич. „ Е, въпреки всичко го поздравете от мен, като се приберете! “
После президентът попита за президента Стефанопулос, за президента Вайцман и за няколко други президенти и крале, като все изпращаше поздрави. Аз бях един от последните.
„ Здравейте, аз съм Иван Билярски от България “. Гуидо де Марко ми задържа ръката и ме погледна право в очите. „ Знаете ли, скърбя, само че аз не познавам вашия президент “ – сподели след малко безмълвие. „ Ами той е правист. Сравнително младеж. Петър Стоянов се споделя “. Той отново се замисли и повтори: „ Не, не го познавам. Наистина скърбя! “ А аз: „ Ами заповядайте в България, таман ще се запознаете! Страната е хубава. “ „ Дааа. Все отново му носете поздрави от мен! “ „ Разбира се. “
Мой грях е, че не отидох да предам на Петър Стоянов поздравите персонално, само че допускам, че и множеството от другите участници в конференцията не бяха го създали. Ето обаче мина година и бе обявено, че президентът на Малта Гуидо де Марко идва на публично посещаване в България. Дали имам принос за това, че го поканих и рекох, гдето страната е хубава? Това си остава мистерия. Посещението обаче мина зле. На връщане от Рилския манастир кортежът се заби под някакъв огромен камион и човек от защитата почина. Имало и доста ранени.
Едва ли след този случай Гуидо де Марко е не запомнил България, нейния президент и нейните пътища.
4. ДВАМИНА ОТ КАЙРО
Прилетях малко преди зазоряване. В хотела трябваше да срещна сътрудниците, а следобяд – да потеглим за Александрия. Когато се поразвидели, звъннах на Есперанса. Имахме малко време и трябваше да изберем сред пирамидите и остарелия град на Кайро, където бе и християнския квартал. Нямахме никакво съмнение.
Бяхме спрели на улицата да обследваме картата, когато към нас се приближи човек на междинна възраст в ярък костюм и вратовръзка – по европейски облечен. Попита на британски дали търсим нещо и дали би могъл да ни помогне. Отвърнах, че нямаме потребност от помощ. Предполагах, че или ще желае пари, или демонстрира нездравословен интерес към моята сътрудник и другарка. Тя обаче се оказа по-дружелюбна:
„ Искаме да отидем ето тук, в християнския квартал. “
„ Не е доста близо. На картата наподобява по този начин, само че не е. Трябва да вземем превоз. “
„ Няма потребност да си губите времето с нас. Ще се оправим “ – споделям. Отвърна, че надали ще ни е елементарно, а сетне изясни, че бил предприемач и нямал началници, че цялото време си било негово (нещо назад на концепцията за „ предприемач “), че имал офиси и в Кайро, и в Лондон. Опитах се на кажа на Есперанса на френски, че не го знаем тоя какъв е, само че тя отвърна да съм бил спокоен.
Междувременно предприемачът ни бе разказал за фамилията си, за бизнеса си, за адвокатската фирма в Лондон и какво ли още не. „ Вие туристи ли сте? “ „ Не, аз преподавам римско право в Билбао, а той е историк на правото от България. На конференция сме тук “. Бизнесменът още повече се ентусиазира: „ Пили ли сте сок от захарна тръстика? “ Пътем към християнския квартал ни заведе при шурея си, който правел най-хубавия сок. Този зет ни черпи от най-хубавото си произведение, не изиска да му платим и се разделихме като братя.
След сока, нашият предприемач сподели, че имал бизнес среща, та добре би било да вземем такси. Есперанса не се притесняваше и аз се отхвърлих да бодърствам над нея. В таксито той се извиняваше за това, че нямал толкоз време, колкото би желал. Вече бе прекарал няколко часа с нас и знаехме всичко за него. Есперанса го увещаваше, че сме му признателни. Таксито спря пред една преграда, слязохме единствено двамата, а той от колата ни сподели, че това бил християнският квартал, пожела ни благополучие в живота и потегли. Опитах се да платя таксито, само че то отпътува, а нашият предприемач ни махаше от прозореца. Не изиска нищо, не направи нищо, а аз се усещах същински простак.
Гледахме се като втрещени.
Християнско-еврейският квартал се оказа като баснословен филм на National Geographic. След няколко часа там, предложих да отидем на оня прочут площад от малкия екран с огромна джамия. Тръгнахме, като във влакчето отново заразглеждахме картата.
„ Дали мога да ви оказа помощ да се ориентирате? “- този път помощникът бе по-спортно облечен и по-малко формален в израза. Отказах се да отхвърлям помощ – знаех, че няма да ми мине номера. Имахме си нов асистент. Оказа се физиотерапевт. Прибирал се от работа и ни видял да се суетим… И с него си научихме всички родственици и проблеми. Така стигнахме до площада с огромната джамия. След малко щяхме да се разделим, само че този не го изпуснах: поканих го да пием кафе на тераса измежду площада. Говорихме защо ли не. Разказахме му и за предходната ни среща.
„ Арабска му работа “ – засмя се.
Наистина арабска му работа. Само можем да мечтаем за такава у нас.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ