Истинският Люин Дейвис щеше сигурно да ми хареса повече, ако

„ Истинският Люин Дейвис ” щеше несъмнено да ми хареса повече, в случай че не знаех, че е на братя Коен, че е спечелил Голямата премия на журито в Кан и е бил номиниран за Златна палма. Щях да имам по-ниски упования и тъй като филмът е пъклен добре изработен, несъмнено, най-вероятно възприятието ми щеше да е доста по-положително. Но въпреки това, може би пък нямаше да го виждам въобще... Тези въпроси ме вълнуваха, до момента в който гледах първата му прожекция в границите на „ Киномания ” в не доста цялостната и извънредно студена Зала 1 на НДК.

Това е историята на един млад музикант, търсещ своето място на сцената на фолк музиката през 60-те години на предишния век в Ню Йорк. Поет с китара, брада и протъркано кадифено сако. Една седмица с него и неудачите му, минута по минута, пробуждане след пробуждане – постоянно по непознатите дивани, постоянно без пари и задължения. На ръба на търпимото.

Това, което те хваща в този филм, е равномерното и подтискащо възприятие на горест, черните очи на Оскар Исаак, и може би, песните. Последното не мога да усетя в цялостната му мощност, защото не одобрявам тази музика по принцип, а и в този филм, тя напълно не е жизнерадостна, като песента от надалеч по-ведрия филм на Коен „ О, братко, къде си? ”. Честно казано, на мен ми липсваше точно малко повече усмивка. Или, все едно – малко повече драма. Но, в случай че приемем, че задачата е била точно тази – да забележим момент от един живот, без да го сгъстяваме или драматизираме, а да го забележим подобен, какъвто е – да, „ Истинският Люин Дейвис ” ни демонстрира тъкмо това.