Истината може много да боли, но познавайки я, можем да

Истината може доста да боли, само че познавайки я, можем да преживеем болката и да продължим напред.
Това, което множеството назовават Възпитание, аз назовавам корист с децата. Основата на насилието и на разрухата се съдържа в отношението ни към личните ни деца. Отхвърлянето на живота и жизнеността на децата може да се наблюдава през над 6000 години развиване на „ цивилизацията “. Това се корени в загубата на директната връзка и разбирателството сред майката и детето. До раждането детето е едно с майката. Процесът на раждане е мъчителен както са майката, по този начин и за детето. Всяко маймунче, незабавно след раждането си, търси погледа на майка си, с цел да се види още веднъж в нея. И тогава всичко още веднъж е наред. Майка и дете са едно. Това е първият и най-съществен взор в живота. Или както Грюн го назовава - „ даващ живот “. След този взор никоя майка-маймуна не оставя повече детето си единствено. Те не престават да са едно, до момента в който детето не почувства, че е пораснало и не тръгне да изследва света независимо.
А какво вършим ние? Често в лечебните заведения детето изобщо не се дава незабавно на родителите. С дни лежи някъде отделено. После постоянно отделяме децата си в обособени стаи, не ги кърмим или ги даваме на някого да се грижи за тях. А замисляме ли се какво се случва с децата?
Светът за тях се срутва, когато видят, че остават неразбрани или не биват вземани на съществено. И защото са подвластни от възпитателите си физически, то какво им остава с изключение на да се борят за вниманието им и грижите им. Липсата на Любов значи боязън и страхът да спрат да бъдат обгрижвани е голям. Нима това не е страхът от гибелта? И когато този боязън доближи върховата си точка, то детето е насила да се подчини на волята на родителите си. То се концентрира върху това да познае и следва условията им и не помни себе си. Съответно стартира да се отъждествява изцяло с нападателя си, този, който заплашва съществуването му. Това се случва на възраст сред четири и 10 месеца. Може би с това може да се свърже и към момента необяснената неочаквана бебешка гибел? Но какво се случва тъкмо? Една част от Душата на детето се отделя от него. А точно тази, която е обвързвана със личното му развиване и потребности. И тъкмо тази част от детето престава да се развива и остава неразвита даже и у възрастните.

Както споделя Едуард Юнг: „ Всички се раждаме като оригинали, с цел да умрем като копия ”.

И какво излиза? Любовта и Живота, Природата и Околната Среда не са в действителност застрашени от алчността за още на икономическата ни система, а от човешката завист и разрушителни сили. Този, който като малко бебе е бил принудително обособен от себе си и е теоретичен на ненавижда самия себе си, ненавижда и всичко в близост. Ето за какво светът, в който живеем не е толкоз добър … и войните, и разрушението, и омразата се изясняват бързо и елементарно.
И тук се появява и нещо друго. Колкото по-стриктно е било „ възпитанието “, да го назовем дресура, толкоз по-голяма е нуждата за детето и за възрастния след това от ясни структури, от следването на един началник. И което е по-лошото, Душата не търси един мощен началник, а един слаб подобен, който обаче наподобява мощен, подобен, каквито са били родителите. Така губим съзнанието за Истината и изпадаме в подвластен от подсъзнанието си живот, зависим на слаби ръководители.

Затова очевидно не би трябвало да ни учудват изявленията на индианците: „ Лицата на белите са изкривени от усилието да наподобяват почтени ”.

А в действителност ние не сме ние, а едно копие на някого другиго, на тези, които са ни дресирали … и следваме всеки водач или политик, който реализира връзка с подсъзнанието ни. И ние го идеализираме, както в миналото сме идеализирали насилниците си в лицето на родителите си. Всъщност не ни притегля въпросният водач, а това, че той не ни почита. Търсим хората, които не ни почитат, тъй като с това сме привикнали. А тези, които ни правят оценка – на тях не се доверяваме, тъй като самите ние се усещаме непотребни и без стойност.
Така демокрацията е обречена. Подвластността ни на подсъзнанието е детско положение, което се дължи на неналичието на развиване в частите от Душата ни, които са отделени от нас. А демокрацията се нуждае от пораснали хора, които се почитат и се отнасят отговорно със себе си. Нуждае се и от политици, при които разсъдъкът и сърцето са едно. Но на тв приемниците и във власта са други – тези, които бягат от личната си болежка и празнина и се крият зад привидната си мощ.
Психопатите и бюрократите в допълнение закрепват основаната система, т.е. разединението на Душите ни. А техниката се намира в техните ръце, което прави опасността от самоунищожението ни повече от действителна. Тези думи разказват положението на планетата по-добре от всичко друго. Въртим се в демонски кръг. Изворът на насилието е в това, което самите ние сме претърпели.
Решението е в действителност просто. Трябва да дадем условия за напредък да децата си, в които те не се трансформират в жертви и копия. Толкова по-лесно и на ниска цена би било да вложим напъните си и средствата си в укрепването на живота, в сравнение с да финансираме войни. Всъщност, ние нямаме различен път с изключение на живота.
Важно е да оставим на децата си опцията сами да намерят пътя си, а не да ги насочваме по отъпканите пътеки. И да, би трябвало да разчистваме компликациите по пътя им. Затова сме им родители – с цел да им оказваме помощ по техния път, до момента в който стъпят крепко на краката си. Дори не е належащо целеустремено да подтикваме децата си да вървят по пътя. Те и сами тъкмо това желаят. Това е същността им, а задачата им е да развият целия си капацитет. Децата знаят по-добре какво е значимо и вярно във всеки един момент и по тази причина би трябвало да се вслушваме в тях и да ги следваме. Всяко дете, израснало свободно е най-великият триумф и победа за всички и най-голямото благополучие за обкръжението си. Децата могат даже да върнат и нашия живот. Те са там, те са пълноценни същества и знаят по какъв начин да създадат и нас такива. Дошло е време децата да „ възпитават “ родителите си и да възвърнат цялостта на Душата им. Всичко това, което не ограбим от децата си, ще получим двойно.
Трудно е да преодолеем личния си тормоз, да признаем неналичията в отношението на родителите ни към нас. Това изисква да преживеем отново всичката си болежка и рани. Но това е единственият път към същинската Свобода.

Конфуций споделя: „ Който изстрада страданието си, ще се освободи от него. ”

Прав е. Така както и Грюн е прав. А превъзмогването на омразата е облекчение, което ни дава свободата да погледнем към личния си живот и същина. Така даже откриваме и тъгата на родителите ни и можем да им извиним и даже да помогнем и на тях. И чак тогава всичко е наред. Когато човек е пораснал и може да поема отговорност за себе си и за другите. А това е нашата житейска задача или?
А ето какво ни споделя Арно Грюн за децата на индианците - те не са тяхна принадлежност, при тях детето не принадлежи на родителите, а на всички, на Земята, на Света. И по тази причина всеки един индианец обича всички деца, а освен личните си. А ние обичаме единствено нашите, тъй като единствено те са наша благосъстоятелност.
Е, щом децата се принизяват до благосъстоятелност, то пита се Анке Каспар-Юргенс, то на кого са те в действителност благосъстоятелност? На родителите си или на страната?
Но да продължим с Арно Грюн – И щом децата са наша благосъстоятелност, то ние ги дресираме, оформяме по наш усет. И тогава се случва нещо – детето губи връзката със себе си.
Не стига това, ами подлагаме децата си на всичките държавни насилия като лекарски прегледи и наложителни имунизации. А в тези процеси не се ли трансформира връзката ни със личните ни деца в обвързване, пита се още веднъж Анке Каспар-Юргенс? А това е единствено началото … след това идва учебното заведение, оценките, изпитите … и по този начин цялостен живот.
А ето какво е забелязал и Вили Маурър - първият контакт със личното дете, с неговата кожа, може да провокира в майката и в бащата освен наслада, само че и безкрайна болежка. Това се случва тогава, когато те самите като бебета не са били дадени незабавно след раждането на родителите си, а отделени. Травмата от личното раждане се възстановява с цялостна мощ. Но това е и късмет. Шанс да излекуваме личното си „ вътрешно бебе “. А това оказва помощ да не се създадат същите неточности.
Точно това са изживели Вили и жена му – и двамата са били отделени от родителите си незабавно след раждането. В мига, когато са получили личната си рожба, незабавно след раждането й, в ръцете си, те са почнали да плачат и са плакали цяла седмица. Толкова е трябвало очевидно, с цел да излекуват самите себе си. И по този начин се ражда не един човек, а цели трима са се родили за живот.
Научните изследвания демонстрират какъв брой елементарно се предава контузията от отделянето от родителите. Не единствено при хората, само че и при животните. Агънце, отделено, въпреки и за малко, от майка си, се отнася зле със личното си бебе. И това продължава да се предава нататък … Но ние към този момент знаем по какъв начин да преборим порочния кръг.

Източник ~
Картини ~ Pino Daeni (Dangelico)