Истанбулската конвенция отдавна вече не е това, което беше. Не

Истанбулската спогодба от дълго време към този момент не е това, което беше. Не е полемика всъщност, а ярка разграничителна линия и всеки търси мястото си от едната или от другата ѝ страна. Отдавна към този момент е нещо като Армагедон. Вече няма изключително значение какво тъкмо написа в нея, тъй като тя въплъти конфликта на две сили, на два полюса. В последна сметка тя се трансформира в знак на борбата сред положителното и злото, сред естествения ред в света и надменната воля на възгорделия се човек да го диктува и трансформира съгласно прищевките си.

Как стартира разногласието? Едната от страните, която от време на време цветисто назоваваме " мейнстрийм ", " нов международен ред ", " културни марксисти " и тям сходни, откри, че ориста на дамите в Европейския съюз е непоносим призрачен сън. Те са подложени на такива изтезания в домовете си и на такова беззаконие в обществото, че ситуацията е поправимо само благодарение на свирепи регулации. Националните законодателства и правораздавателни органи са неспособни да се оправят със обстановката, та по тази причина е належащо да се намеси общият ни европейски дом.

Другата страна пък акцентира, че ориста на дамите изобщо не е същинският интерес на Истанбулската спогодба и едва ли ще се повлияе от сходни документи. Тя е единствено благовидна маска, зад която се прокарва наказателен механизъм за налагане на джендър идеологията.

Първата страна възрази, че в наличието на конвенцията нямало било текстове намекващи за нещо сходно.

В отговор втората страна ги уточни тъкмо кои са и разви мисълта си, казвайки, че Истанбулската спогодба опонира на националното законодателство и саботира демокрацията, като желае да изземе властта от законно определените институции и да я даде в ръцете на съмнителни Неправителствени организации, които се регистрират само на осем жени-соросоидки в Брюксел. И на всичкото от горната страна Конвенцията била измислена толкоз лукаво, че да ни цака със личните ни пари, тъй като тези Неправителствени организации ще се финансират от държавните бюджети, а в случай че откажем да вършим това, ще ни санкционират, тъй като не си изпълняваме уговорките по спогодба, към която сме се включили.

Всъщност ние не сме се включили, ами напъните да ни причислят не престават със затрогваща натрапчивост. Ето, преди няколко дни Европейският парламент си изпусна нервите и ратифицира Конвенцията от името на шест страни, измежду които и България, с което сложи под съществено подозрение правилата на съюза и така наречен " европейски полезности ". Добре е в този миг да споменем по какъв начин се държа българското посланичество. Всички от " Обнови Европа " (това са либералите) поддържаха, евентуално тъй като всяко фразеология, съдържащо " Истанбул ", за тях е музика в ушите. Подкрепиха и социалистите Радан Кънев, Елена Йончева и Сергей Станишев - както виждате, класифицирам ги от по-голям към по-малък социалист. Европейската така наречен " десница " (ЕНП), където са нашите гербаджии, се въздържа. Андрей Ковачев, Ева Майдел, Емил Радев, Иво Христов, Цветелина Пенкова, Петър Витанов и Андрей Слабаков напряко се скатаха. Един единствен Ангел Джамбазки имà доблестта да гласоподава.

И от този миг нататък, както казахме и първоначално, разногласието за Истанбулската спогодба към този момент не е по точки, а всъщност. Той се трансформира във фундаментален разграничителен въпрос надали не от калибъра на въпроса: " Има ли Бог или няма? ". Направихме си два извода:

Първо. Някой желае да унищожи фамилията и обективната еднаквост на индивида, като я трансформира в субективна и въпрос на негов персонален избор, следен, несъмнено, от " стандартите на общността ". Защо желае това толкоз буйно? Понякога си мисля, че даже единствено поради това да наложи себе си, да не си даде ината, да покаже, че този свят е негов и той ще каже какво да се случва в него. Когато залогът е " новият международен ред ", добре е всички да са наясно кай кара влака. А пък фамилията и откритите в него полезности и връзки са към този момент напълно в " остарелия международен ред ".

Второ. Някой желае да официализира превъзходството на федералното европейско законодателство над националните законодателства на страните-членки. И освен това. Този същият " някой " се стреми да аутсорсне (великолепна дума!) властта от държавните управления към неправителствените организации. НПО-тата в либерален смисъл са нелегитимни и не е редно да бъдат субекти на властта, тъй като не са се явявали на избори, суверенът не им е дал своя вот доверие, а съществуването им зависи от финансирането на неразбираеми донори с тревожни ползи.

Защо при всичко това продължаваме да имаме съмнения и да се мятаме в колебливост дали да приемем Истанбулската спогодба, даже когато ни я натрапват безсрамно в несъгласие на българската конституция, или да я отхвърлим с някоя цветиста попръжня, на каквито българският език е предостатъчен? Отговорът не е сложен, тъй като и въпросът не се задава на индивида за първи път. Ако желаеме да сме част от " цивилизования свят ", от " Клуба на богатите ", понякога ще би трябвало да подписваме такива документи, както и доктор Фауст подписа оня контракт с Мефистофел, по който получи съществени облаги. Всяка полза, която получи доктор Фауст, беше благородна и потребна за целокупното човечество. Беше инструмент за реализиране на най-възвишените човешки стремления. Но най-после и най-възвишеният ентусиазъм писва, изключително когато е подсилен от подозрителен източник, и човек си споделя: " О, момент, поспри, ти така си прекрасен! ". И тъкмо в този така прекрасен момент по силата на оня контракт, под краката на индивида се разтваря преизподнята. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.