Искам да седна до теб на брега на Тежу. Гърбовете

Искам да седна до теб на брега на Тежу. Гърбовете ни да са подпрени от величието на една империя, а пред нас сините мудни води да ни мамят със своята безкрайност да останем там вечно.

Искам да минем по Площада на търговията, когато е празен . Да ме снимаш пред арката Руа Аугуста, с цел да помним, че нищо не е постоянно. И както земята може да се разпалва и да срине даже кралски замък, по този начин и човешката душа може да пострада от земетръс и да бъде развалина. Важното е какво следва след това – величие, приветстващо света, или мърляви остатъци.
6 ноем 2022 | Зимният туристически сезон ще е рекорден с растеж сред 5 и 7 % по отношение на 2021 година Това предвижда служебният министър...
Искам да пия кафе с теб в сладкарница с бели покривки и цветя на масата. Сервитьорът в снежнобяла риза и сако да ни обръща тил с усмивка, компрометиран от нашите безсрамни погледи. Искам да избърша яйчения крем, с който си изцапал устните си, до момента в който ядем сладките пастейши от обща паница. Искам ароматът на да остане по пръстите ми.



Искам да си купим джинджа от баба с португалски загар и бели накъдрени коси. Искам да го пием на крайник, опрени на олющена стена на тогавашна приказнокрасива къща. Искам хладният усет на вишни да се разлее в устата ми. Ти да ме хванеш през кръста и да ме целуваш дълго, до момента в който не остане и капка ликьор по устните ми.

Искам да държа ръката ти, до момента в който вървим под кестените на бул.. Листо с платинен цвят да падне върху косите ми, ти да го бутнеш, да се усмихнеш и да ме прегърнеш, с цел да ме скриеш от есенната риза на нощта.

Тогава желая да прошепнеш в ухото ми да вървим по-бързо. Не тъй като е студено, а тъй като искаш да вършим по-скоро. Да ускорим крачка, да дишаме в един и същи темп, да стигнем до хотела без повече думи.

После да тичаме през смях по коридора, да се притиснем един в различен, до момента в който отключваш високата тясна врата с тежка ключалка, да ни лъхне мириса на лакирано дърво и парфюм.

Искам да нахлуем в банята полусъблечени. Горещата вода да шурти във ваната и да скрива и смеха, и воплите, и имената ни. От парата да стане замъглено. Аз да отворя прозореца, тъй като не мога да понеса да не те виждам, а да съм до теб. Влагата да отнесе нашето неспокойствие към лисабонската Луна. Нека излезе, дано отлети, дано и този град знае какво е обич.

Искам на сутринта да се събудя първа. Да вардя тишина, с цел да спиш още. Да отворя прозореца и да видя по какъв начин океанът изпраща мрака със своите бели пухени оръдия. Слънцето – разпукан нар в торба памук – и през днешния ден се бори за. Не, есента няма да пристигна и през този ден.

А по кое време? Кога настава есента в Лисабон? Дали не чака нас – да тръгнем, всеки самичък по своя път, с по един спомен за вишни и платина в джоба?