„Оранжевото е новото черно” в ерата на Доналд Тръмп
Исках да виждам всички епизоди на петия сезон на, преди да напиша текст за него, с цел да си сформира сама мнение и да не се въздействам от мненията, че сезонът е слаб, прекомерно необработен, безреден, че не е към този момент комедия... Всичко това е и правилно, и не.
към този момент не е комедия и не може да печели награди в тази категория. Но в действителност тази посока постоянно е била ясна – комедията беше нужна единствено като встъпление. Това бе по-щадящият душeвностите метод да се показа една извънредно тъжна история – за съществуването на група дами зад решетките, за преплетените връзки, за аргументите и следствията в извънредно обърканите им животи, за отвратителната затворническа система.
Ако сте гледали обаче, този процес от комедия към драма въобще няма да ви изненада. Вероятно даже сте го усетили в „ Оранжевото ” от най-малко три сезона насам. Навремето Дженджи Кохан направи безусловно същото с героинята Нанси Ботуин. После същата динамичност беше заета и от – всичко стартира почтено, безогледно, смешничко, само че малко по малко се нагазва в тъмните, тежки, жестоки и тъжни ъгълчета на човешката природа, където няма нищо смешно.
Целият сезон се развива в едни 4 дни, когато пандизът остава без контрол, а охранителите стават заложници. Докъм пети-шести епизод гледаш и не ти се желае да повярваш в това, какъв брой е елементарно да се дехуманизира една група хора, да се включат механизмите на тълпата и да се разпаднат тези на общността. Докато си блъскаш главата над безсмисленото принуждение, героините отключват най-разнообразни психопатии по коридорите на кочината, в която се трансформира пандизът, и разбираш, че с техния имидж на жертви на ориста, който беше по този начин грижливо създаван в предходните сезони, е свършено. Насреща фенът има безмилостни престъпни видове, доста от тях изцяло луди, на които би трябвало напълно мъничко, с цел да се проявят.
После, някъде към седми епизод, като че ли всичко се обръща за положително. Малка група от затворничките съумява да формулира смислени претенции, други още от началото желаят отмъщение за убитата в предишния сезон, само че това, което им убягва, е нещо, което няма по какъв начин да знаят – животът на открито към този момент се движи от лайкове.
Сезонът е безреден като стихия, след която всичко ще се проясни (надявам се). Някои детайли са изцяло ненужни, да вземем за пример флашбек спиранията се поизтъркаха, насилието към този момент е too much. Някои герои, на които е обърнато доста внимание, просто изчезват по този начин, все едно им е писнало да са на снимачната площадка. Актрисите до една са на висотата си, единствено че се усеща, че се изчерпват и доближават лимитите си. Сред тях най-ярък образец е (Crazy Eyes), която е огромна актриса и толкоз се е сляла с облика си, че е сложна за разбиране отвън него, само че някак си, макар брилянтното си осъществяване, е безпределно досадна.
„ Оранжевото е новото черно ” се изчерпва и гледа към задънена улица. Това става. Единият излаз от това привършване е да се вкарат свежи сили в идващия сезон. Другият е Дженджи Кохан да спре да ни мята във всевъзможни направления и най-малко да ни върти към една централна ос, както беше, когато Пайпър беше основна героиня. Така някак си и ние, най-верните останали почитатели на „ Оранжевото е новото черно ”, ще довтасаме до финала.
В умозаключение, без значение че съм срещу сериали от повече от 5-6 сезона, считам, че „ Оранжевото ” има доста какво още да каже и даже е наложително да го направи. Все отново сме в ерата Доналд Тръмп.
към този момент не е комедия и не може да печели награди в тази категория. Но в действителност тази посока постоянно е била ясна – комедията беше нужна единствено като встъпление. Това бе по-щадящият душeвностите метод да се показа една извънредно тъжна история – за съществуването на група дами зад решетките, за преплетените връзки, за аргументите и следствията в извънредно обърканите им животи, за отвратителната затворническа система.
Ако сте гледали обаче, този процес от комедия към драма въобще няма да ви изненада. Вероятно даже сте го усетили в „ Оранжевото ” от най-малко три сезона насам. Навремето Дженджи Кохан направи безусловно същото с героинята Нанси Ботуин. После същата динамичност беше заета и от – всичко стартира почтено, безогледно, смешничко, само че малко по малко се нагазва в тъмните, тежки, жестоки и тъжни ъгълчета на човешката природа, където няма нищо смешно.
Целият сезон се развива в едни 4 дни, когато пандизът остава без контрол, а охранителите стават заложници. Докъм пети-шести епизод гледаш и не ти се желае да повярваш в това, какъв брой е елементарно да се дехуманизира една група хора, да се включат механизмите на тълпата и да се разпаднат тези на общността. Докато си блъскаш главата над безсмисленото принуждение, героините отключват най-разнообразни психопатии по коридорите на кочината, в която се трансформира пандизът, и разбираш, че с техния имидж на жертви на ориста, който беше по този начин грижливо създаван в предходните сезони, е свършено. Насреща фенът има безмилостни престъпни видове, доста от тях изцяло луди, на които би трябвало напълно мъничко, с цел да се проявят.
После, някъде към седми епизод, като че ли всичко се обръща за положително. Малка група от затворничките съумява да формулира смислени претенции, други още от началото желаят отмъщение за убитата в предишния сезон, само че това, което им убягва, е нещо, което няма по какъв начин да знаят – животът на открито към този момент се движи от лайкове.
Сезонът е безреден като стихия, след която всичко ще се проясни (надявам се). Някои детайли са изцяло ненужни, да вземем за пример флашбек спиранията се поизтъркаха, насилието към този момент е too much. Някои герои, на които е обърнато доста внимание, просто изчезват по този начин, все едно им е писнало да са на снимачната площадка. Актрисите до една са на висотата си, единствено че се усеща, че се изчерпват и доближават лимитите си. Сред тях най-ярък образец е (Crazy Eyes), която е огромна актриса и толкоз се е сляла с облика си, че е сложна за разбиране отвън него, само че някак си, макар брилянтното си осъществяване, е безпределно досадна.
„ Оранжевото е новото черно ” се изчерпва и гледа към задънена улица. Това става. Единият излаз от това привършване е да се вкарат свежи сили в идващия сезон. Другият е Дженджи Кохан да спре да ни мята във всевъзможни направления и най-малко да ни върти към една централна ос, както беше, когато Пайпър беше основна героиня. Така някак си и ние, най-верните останали почитатели на „ Оранжевото е новото черно ”, ще довтасаме до финала.
В умозаключение, без значение че съм срещу сериали от повече от 5-6 сезона, считам, че „ Оранжевото ” има доста какво още да каже и даже е наложително да го направи. Все отново сме в ерата Доналд Тръмп.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ