Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВАКРИС ШАРКОВ е роден на 10 ноември

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
КРИС ШАРКОВ е роден на 10 ноември 1984 година в София. Завършва постановка за трагичен спектакъл в НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов " в класа на проф. Красимир Спасов. В театралната академия слага текстове на Шекспир, Чехов, Молиер, Бюхнер, Пинтър. Още с дебютния си театър " Макбет " от Х. Мюлер на сцената на Варненския спектакъл демонстрира, че има личен почерк. Дебютира на софийска сцена с " Господин Колперт " от Д. Гизелман в Театър " София ". Следват " Куклен дом " от Х. Ибсен в Пловдивския спектакъл, " Посещение при бащата " от Р. Шимелпфениг в ТР " Сфумато ", " Терапевтът " от Елена Алексиева в Народния спектакъл, " Напразни старания на любовта " от Шекспир в Театър " София ", " Лив Щайн " от Н. Харатишвили в МГТ " Зад канала ", " Доходно място " от Ал. Островски в държавна такса Варна, " Хеда Габлер " от Ибсен в Хасковския спектакъл, " Дивата патица " от Ибсен в НТ " Иван Вазов ", " Серотонин " от М. Уелбек " в Театър " Азарян " и други В края на предходната година Крис Шарков сложи " В полите на Витоша " на Яворов в Ловешкия спектакъл, който гостува с нея на 11 март на сцената на ТР " Сфумато ". > - Господин Шарков, Ловешкият спектакъл за трети път ще играе Вашата режисура на " В полите на Витоша " на Яворов в София. Класическа пиеса, класическа история, по какъв начин Вие я съотнасяте към днешното време?
Снимкa Юлиян Рачков
- Тази пиеса е класика в българската драматургия, може би първата в действителност европейска пиеса от този интервал, в който българският спектакъл стартира да се европеизира. Има мощно въздействие на модерната драма от Европа, на създатели като Ибсен и Стриндберг. Когато е писана, Яворов към този момент е драматург на Народния спектакъл. Може да се наблюдава по какъв начин в нея има по малко от три пиеси на Ибсен - " Куклен дом ", " Народен зложелател " и " Стълбовете на обществото ". Те са били поставяни в Народния спектакъл, до момента в който Яворов е бил драматург, работил е по тях като драматург и имат въздействие върху неговата " В полите на Витоша ", която тотално се разграничава от българската драматургия до този миг. Тя e нещо доста ново и като проблематика, и като форма - това е една градска пиеса, неслучайно действието се развива в София, която софтуерно стартира да се развива като град на XX век.
Много постоянно пиесата е представяна само под мощната любовна тематика на Яворов и биографичния миг, който има своето място в българската митология. При нас движещо е друго - действието се развива в телевизионно студио. Имаме конфликт на столетия - една неопределена ретро винтидж ера от началото XX век и съвремие. Най-важното е, че е изведен доста повече от другите постановки, които съм гледал, казусът по какъв начин медиите въздействат върху персоналния живот на героите.
- Този проблем е изключително настоящ в епохата на интернет и обществените медии.
Снимкa Стефан Н. Щерев
- Да, това е огромен проблем и в нашето общество, даже има настоящи образци по какъв начин новите обществени медии дотам могат да интерпретират дадена обстановка, че в действителност да повлияят трагично на човешките ориси. На това стъпихме като съществена идея на пиесата. Полагаме я в студио - от една страна е политическият спор сред Христофоров и Драгоданоглу, който приключва с пестник, с пердах пред градското казино пред Народния спектакъл, а при нас - в телевизионно студио. Това демонстрира по какъв начин медията манипулира истината до такава степен, че е допустимо да срине някой човек, както се случва с Мила и Христофоров, или да работи за неговото избиране, както в тази ситуация на Драгоданоглу.
В пиесата на Яворов се четат доста вестници, героите непрекъснато се питат какво са писали те за дадена обстановка, дали е отразен този и този избирателен спор. А през днешния ден, във време, в което вестниците са най-малкото зло в медиите, когато имаме малките екрани, обществени медии и всеки човек е медия, този проблем е още по-голям.
От една страна, медията има свойството да уголемява и изкривява проблемите на хората до степен на трагичност, от друга, сме употребявали концепцията за медията и в сантиментален аспект - да вземем за пример трето деяние, в което Мила и Христофоров изричат своите любовни слова пред камерата, тяхната обич се случва чрез медията. Хвърлянето на Мила под трамвая е емблематична сцена в пиесата, при нас трамваят е фарт, на който има камера. Може да се каже, че камерата убива Мила. Ако има нещо ново в нашата режисура, това е тъкмо тази нова власт на медиите върху орисите на хората, която участва при Яворов, само че ние я доразвиваме. 
- Защо е значимо за театрите от страната тяхното творчество да бъде показвано на столична сцена?
- Въпреки че по принцип диря нови ходове, доста почитам театралната памет и виждам даже сантиментално на разкази на по-възрастни сътрудници за актьори от предишното, почитам историите на театрите. За страдание, живеем във време, което унищожи доста от извънстоличните театри. Преди не е имало толкоз огромна разлика в културните усещания на самите градове като в този момент. В България, както има консуматори на високо съвременно изкуство, по този начин има хора, които тотално са се отдалечили от това изкуство.
Ловешкият спектакъл има голяма история от режисьорски спектакъл, да вземем за пример интервала на Иван Станев - и до момента се приказва за неговата натрупа от края на 80-те години. В България сега малко театри в действителност могат да покрият критерии и като аудитория, и като стандарт. Оттам нататък са големите алтернативи. Единият вид е да се примирим и да продължава тоталното разделяне сред по-големите и по-малките градове, в които има напълно различен вид трептения, различен вид конфигурация на живеенето и би трябвало да се използва различен вид просвета. Другият вид е да се опитваме с старания да стесняваме тези граници. Мисля, че спектакълът " В полите на Витоша " е подобен - той е българска класика, нещо, което се учи в учебно заведение и демонстрира един съответен на времето спектакъл.
Снимкa Стефан Н. Щерев
България е относително дребна страна, само че в нея има доста огромна разлика сред хората в генерации и най-много в градовете, в които живеят. Гастролите са значими, тъй като представлението няма по какъв начин да изживее целия си живот единствено на една сцена.
- Актриси във Вашите постановки постоянно получават номинации за " Икар ", " Аскеер " за функциите си. Боряна Бабанова е номинирана за " Икар " за ролята на Мила във " В полите на Витоша ". Имате ли по-специално отношение към женските облици?
- Има нещо такова, само че не е разумен акт. В България има страхотни актриси. И артисти, несъмнено, само че актрисите са доста повече, във всеки спектакъл има огромен избор. При мъжете изборът е по-малък, а функциите са доста повече.
Другият фактор е чисто креативен - доста обичам да работя с актриси, мисля, че дамата като природа е спектакъл сама по себе си. Жените са доста по-парадоксални, по-интересни за проучване. Имам уязвимост към женските облици и обичам да работя с дами, все пак мисля, че върша спектакъл от мъжка позиция. И може би тази композиция сред любознанието към дамата и мъжката позиция е забавна.
- Неведнъж сте получавал номинации и оценки като режисьор - в действителност премиите въздействат ли на създателя?
- И да, и не. Наградите са нещо, което доста бързо отминава и идващия път всичко стартира от нулата. В някои житейски обстановки обаче премията е доста нужна като коректив и за самочувствие. Ние малко или доста подценяваме силата на премиите, или я надценяваме - и в двата случая е провинциално отношението ни към премиите в България. Много постоянно номинациите по-скоро провокират състрадание или възприятие за неправда и незабавно прозират някакви аргументи за какво обещано зрелище е номинирано, които не са свързани с художествените му качества. Хората от комисиите от време на време даже не гледат спектаклите, които предлагат...
Снимкa Стефан Н. Щерев
Ако има нещо като национална премия, тя би трябвало да е коректив на цялата колегия, да задава критерии, да внушава почит. Ако в нея прозират всички конюнктурно-приятелски конци, с които е съшита, или още по-лошо - правилото на случайността, за какво ни е тя изобщо... И въпреки всичко - това е нещо второстепенно, никой не може да ти отнеме същинския креативен развой и гений. 
- Кога един режисьор може да се развива и да вложи в постановката цялата си същина - когато работи с разнообразни актьори или с еднакъв екип?
- Ако един режисьор има хора, с които се схваща от половин дума, с които споделя общо чувствено пространство, това постоянно е доста работещо. Когато хора се повтарят в постановките ми, това не е инцидентно - с тези хора приказваме на един език и както се развиваме като персони, по този начин се развиваме и като актьори дружно, и това е едно от най-хубавите неща в театъра. От друга страна, в никакъв случай не дублирам актьорите в идващ план, виждам да има известно разстояние във времето. Като цяло - имам вяра в дълготрайното партньорство.
- В днешно време мултимедията е допълващ съставен елемент в доста театрални постановки. 
- И аз постоянно употребявам мултимедия в спектаклите. Преди 20 години, в случай че някой използваше мултимедия, това беше отчитано като огромно събитие, през днешния ден към този момент не е по този начин. Това е съставен елемент, който е наедно със звука и осветлението. Въпросът е не дали го използваш, а по какъв начин го използваш. Живеем в свят на облици, всеки фен има в джоба си тв приемник, камера, устройство - преди десетина години не можехме да си представим, че в бита си ще сме се сраснали с него. Живеем в медиализиран свят, ние самите сме медии и това е един отговор на театъра на нещо, което към този момент е част от самия човек. 
- Вече имате насъбран сериозен опит. Усещате ли въздействието на учителите си в изкуството на режисурата?
- Това е неизбежно. Завършил съм класа на Красимир Спасов, от него наследих това да знам какво е режисьорският спектакъл. В актуалния спектакъл е по-различно - въпреки постоянно да има режисьор, не постоянно има създател. Вярвам в режисьорския спектакъл, колкото и някои да го считат за стар. Проф. Спасов е от едно режисьорско потомство, когато режисьорът е бил важен фактор. Освен целия професионализъм, на който ме е научил, най-много съм взел от него отношението към театралното изкуство като към изкуство най-вече на режисьора.
Много виждам спектакъл и индиректно доста съм се учил от гледане на постановки на сътрудници, на европейски режисьори също. За мен постоянно е било доста значимо да знам къде се намирам, каква е средата към мен. Не съм завиждал, в случай че някой има достижения. Дори и неприятните представления учат на нещо.
- Вие сте свободен създател, само че работите и с държавни театри. След разнообразни опити за промени, съгласно Вас какъв е методът театрите да съумяват да се устоят, без да вършат креативен взаимни отстъпки?
- Минаха повече от 10 години, откогато бе въведена театралната промяна, която всички са на мнение, че не е работеща. В общи линии всеки се оправя, както може.
Може би в действителност е време да се сътвори дълготрайна тактика за просвета, само че никой не се занимава с тези неща, всичко е оставено на отговорността на шефовете на театрите. Един сценичен управител е добър, когато успее да сътвори удобни условия за един театър и аудитория, която да търси действително изкуство, а не когато снижи критерия на продукта, с цел да го продаде. Някои театрални мениджъри съумяват да се оправят с тази задача. Но малко театри могат да се похвалят с аудитория, която отива да гледа същински живописен артикул. Например в София - един двумилионен град, има задоволително доста представления, даже от време на време по 15-20 на вечер и все пак усещаме дефицит на наличие.
Българският спектакъл е един от най-продуктивните в света, изключително по време на пандемията тази наклонност още повече се ускори. Има и безчет самостоятелни продукции. Проблемът не е в количеството, а по какъв начин за това количество спектакли да се намерят точните фенове.
- Може би мениджърите би трябвало да насочат вниманието си към младежката аудитория, която да се възпитава като разбиращ и търсещ сценичен фен?
- Това не е задача единствено на театрите, процесът на възпитаване на аудитория би трябвало да бъде на всички равнища в обществото. Голям пропуск е, че в нашите учебни заведения не се учи драма, което е възприето в доста страни. Важен съставен елемент за израстването на един младеж е да мине през театралната сцена, даже и като фен, и да се припознае в това изкуство. Изкуството развива децата и личността не по-малко от науката. В момента, в който страната осъзнае това, може да приказваме за цивилизация и за освен това.>