ЛУИЗАБЕЛ НИКОЛОВА: Хората жадуват за стойностни неща
Интервю на Надежда Ушева
ЛУИЗАБЕЛ НИКОЛОВА приключва НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов " през 2015 година, компетентност актьорство за трагичен спектакъл в класа на проф. Атанас Атанасов. От 2016 година е част от трупата на Театър " Българска войска ". Публиката познава надарената актриса от функциите й на Мария Сиркова в " Тайната вечеря на Дякона Левски " от Стефан Цанев, Тереза във " Вдигай завесата " от Питър Куилтър. Луизабел печели премията " МаксиМ 2023 " за водеща женска роля за Мадлен в " Маркиз дьо Сад " и Роксана в " Сирано дьо Бержерак ". Играе още в " Атлас 2015 " в Театър " Реплика " ; в НАТФИЗ - " Иванов " от Чехов, " Кралят умира " от Й. Йонеско, " Не падай духом " от Станислав Стратиев, " Под купола небесен " по Шекспир, НАТФИЗ и Младежкия спектакъл, и други > - Луизабел, получихте премията " МаксиМ " на Военния спектакъл за водеща женска роля. Какво значи това самопризнание за Вас, очаквахте ли го?
- За мен тази премия е доста скъпа, защото тя е на нашия спектакъл и е дадена от нашите сътрудници, а ние сме като малко семейство. Играем дружно съвсем всяка вечер, макар че не сме доста огромна натрупа. Има сътрудници, с които не съм репетирала от три години, обаче вървим, гледаме, интересуваме се какво ново излиза в театъра. Наградата е самопризнание от хората, с които работим всеки ден, което е доста скъпо. Това демонстрира отношение и интерес един към различен. Много ми е на сърце и много се трогнах. Не чаках, тъй като, знаете - и около пандемията - позатворихме се, обществото се промени. И поради нея от дълго време не бяхме правили тези награди и за мен връчването им беше същински празник.
- Радвате се на триумфите си един на различен, което е прелестно. Макар че в даден миг се появява злоба и съревнование сред сътрудници, по какъв начин постигате тази естетика между тях?
- Да, и изключително, в случай че театърът е с по-голяма натрупа, тъй като там идват режисьори и посетители, само че в последна сметка той не може да вземе всички актьори, въпреки и да е харесал множеството. И от време на време се събират малко повече функции, естествено, не играеш във всички представления основни герои. Нашият шеф се пробва да дава късмет на всички, да има провокация, многообразие. Ние се пазим в колектива - да има добър дух, да няма злоба. Това демонстрира, че се почитаме взаимно и сме любопитни към момента един към различен. Ние сме си даже доста по-големи критици, тъкмо тъй като се познаваме и си знаем опциите и минусите - кой какво може, какво е правил до момента. Докато, в случай че ни прави оценка външен човек, той гледа дадена режисура, която му харесва, и ти може да си добър, само че там да не си се справил чак толкоз добре, примерно.
- Още когато постъпвате в състава на театъра, Иван Урумов споделя, че сте извънредно забавна и многообещаваща млада актриса...
Снимки Борис Урумов, Сцени от спектакъла " Сирано дьо Бержерак "
- Между другото, първата ми премия " МаксиМ " е тъкмо за женска роля в " Писмо до Касандра " по Педро Ейраш - третото ми зрелище, мисля, което към този момент репетирах в театъра. Получих самопризнание и беше огромна наслада за мен.
- Как попаднахте в Театъра на армията?
- Една колежка беше в напреднала бременност и трябваше да я сменят, тогава шефът Мирослав Пашов извика няколко девойки на диалог, при който очевидно по някакъв метод съм съумяла да печеля неговото доверие за този план. После ме назначиха за още едно зрелище, последователно влязох в другите и по този начин ми се довери и ме предложения на щат в театъра. Тук направих първите си стъпки по професионалния ми път. Имала съм участия и в други външни продукции, дори първото ми зрелище се споделяше " Вдигай завесата ", което е хубаво за прохождащ артист. Много ми е знаково.
- Какво е съотношението сред шанс, труд и гений за един актьор?
- Не е единствено гений, би трябвало да си на точното място, в точния миг и като ти е даден късмет - да се възползваш от него, да бъдеш почтен. После може да се случи нещо друго или да не стане от първия път, както си си го представял. Но като ти се повери някаква задача, е хубаво да взимаш и да даваш максимума от себе си. Така се посяват зрънцата, а плодовете се берат по-нататък. Преди всичко, първоначално е доста, доста труд, тъй като самичък си ковеш твоята стълбичка, твоето име. То става като компания, за която работиш. Хората знаят какво да чакат, като чуят обещано име. Ние работим със себе си, с телата си, с мозъка си, с душата си.
- Определено не е лека специалността...
- Изобщо, изключително в това забързано време, в което живеем. Виждаме по какъв начин от нищото някои стават " звезди ". Хора, които не би трябвало да се шуми толкоз към тях. Просто живеем в доста консуматорско общество и мъчно може да се отсее качественото, то бледнее на фона на цялата многотия, с която ни заливат - от телевизия, интернет или друго място.
- Пътувате и играете из страната. Какво Ви прави усещане?
- Забелязвам, изключително в по-малките градове, че хората са доста жадни за качествени представления. Явно там са ходили много разнообразни продукции, които са били на конвейер, бързо направени, бързо смилаеми и в един миг феновете се пренасищат и желаят нещо, което в действителност да ги допре, да ги разчувства. Да ги усмихне хубаво, гледайки стойностна комедия, да вземем за пример. А не някакви бързооборотни формати, които, по този начин или другояче, са на всички места към нас - и в живота, и в общуването ни. Театърът въпреки всичко се занимава с по-висши неща, с цел да ни изважда от всекидневието.
- А пълнят ли се салоните в градовете, които посещавате?
- Пълни са. Винаги. Много ме впечатлява. Наистина хората имат потребност. Идват от прилежащи, по-малки обитаеми места, пътуват с рейсове, с коли... и най-после виждаш лицата им огряни. За тях това е празник. В дребните градове няма особени развлечения. Зрителите правят оценка нашия труд и това, че идваме в техния град. Вечерта сядаме в някое ресторантче, хората ни виждат, радват ни се, поздравяват ни, беседваме.
- Какво споделят с Вас?
- Вълнуват се. Казват, че са доста щастливи и че това е събитие за тях. Спомням си играхме " Железният светилник " и една майка с разплакани очи, с детето си идва при нас и признава какъв брой им е харесала постановката. Реди благи и топли слова. Накрая добави - доста съжаляваме, че мъжът ми не съумя да пристигна, обаче нямаше по какъв начин да си го позволим... Направо ти се свива душата, като чуеш такива думи! Защото театърът би трябвало да бъде едно от най-нормалните удоволствия, които човек може да си доставя!
- Кога решихте да станете актриса - Ваша детска фантазия ли беше или стичане на събитията?
- Стана в последния миг - в XII клас го взех решение. Ходих на школа към Младежкия спектакъл, началник ми беше Малин Кръстев, само че тогава не давах доста воля на това предпочитание. Нашите бяха изрично срещу. Казаха ми: Ти нямаш връзки, не сме от такова семейство, какво ще правиш...? Майка ми едно време е желала да става актриса, обаче в тези сложни години се е отказала. Отделно, те в никакъв случай не ме бяха гледали на сцена и аз не бях изказвала сходни мои планове досега и им беше като гръм от ясно небе. Идеята в действителност бе да аплайвам право в Софийския университет, само че тъй като записването за изпитите беше директно след моя бал, изпуснах периода. Единствената опция, която ми остана, беше септември в НАТФИЗ. Така че стана някак от единствено себе си. Въпреки че, като се върна обратно в детството ми, си припомням, че ме е влечало и като всяко дете си измислях свят, в който потъвах. Майка ми споделяше: " Забравих, че имам дете! Ти сама си се занимаваше в другата стая. " Всъщност тази школа съумя да сътвори у мен любознание към специалността и предпочитание да опитвам.
- В киното или в театъра са упоритостите Ви отсега нататък?
- Киното е другата ми огромна пристрастеност и уязвимост. Скоро си поисквам опцията и пред камерата да ми се случват хубави провокации, забавни функции и незабравими срещи с режисьори и добър екип, нужен за основаването на първокласен артикул. Не бих могла да разделя театъра от киното, тъй като са доста разнообразни и в същото време скъпи за развиването на един актьор.
- Работите ли върху нещо ново? Кое е идващото предизвикателство за Вас?
Снимка Борис Урумов, Сцена от " Маркиз дьо Сад "
- Сега репетираме с Васил Дуев-Тайг, който е наш сътрудник артист, само че има към този момент няколко режисьорски работи, " Комедия на корупцията " по романа на Кафка " Процесът ". Отдавна не сме правили нещо толкоз вълнуващо и забавно, ексцентрично, бясно, играем по няколко функции всички артисти. Надявам се, че ще успеем да се оправим с тази нелека задача. Премиерата се чака през септември, живот и здраве.
- Какво разбрахте до момента за специалността?
- В тази специалност непрестанно се учиш и би трябвало да подхождаш с любознание и на чисто, с отворени очи да търсиш, да се провокираш, тъй като думи от рода на " Аз това си го знам " или " Аз това го мога " не работят. Времето се сменя, хората се сменят...
- Всеки път се доказваш и даваш най-хубавото, на което си кадърен. В това ли се крие триумфът?
- Трябва да се докоснеш, да се довериш, да тръгнеш самоуверено, без да слагаш авансово прътове в колелото. Да гориш в това нещо и да видиш до каква степен ще стигнеш, какво ново ще научиш за себе си, с какво ново ти ще се провокираш и ще изненадаш и себе си, и другите.
- Много е хубаво това, което казвате, и това, което вършиме.
- Здраво съм стъпила на земята, доста съм сериозна към себе си, което действително постоянно ми изяжда главата. Защото човек би трябвало въпреки всичко да се потупва по рамото и да си споделя " Браво ". Не може непрестанно да си в подозрения, да се наблюдаваш става ли, не става ли. Гледам да си правя работата почтено и честно.
Майка ми ми съобщи един от най-хубавите уроци, когато бях на 3 години в детската градина. Учителката се радваше на другите деца, сплиташе им плитки и аз се разревах, че ме е пренебрегнала. Майка ме хвана за ръката и сподели: Луизабел, светът не се върти към теб - един ще те хареса, 10 няма да те харесват, 10 ще те харесват - един няма да те хареса. Важното е да сме по-добрата версия на себе си, да вървим напред и да се раздаваме.
- Името Ви е забавно и запаметяващо се. На кого сте кръстена?
- На дядо Иван (Смее се). Но всичко е замаскирано с едно Лу начело. Едно от имената, които майка ми е желала за мен е било Изабел, другото - Луиза, на татко ми желанието. Той се споделя Людмил. Отишъл е след нея да ме запише скрито Луиза и вечерта, като пристигнала дамата, споделила: Честита ви Луиза! Майка ми се възмутила и отвърнала, че не се споделям по този начин. Ами по какъв начин се споделя? Майка се позачудила и дала отговор Луизабел. Как е съумяла да направи тази композиция в яда си и да събере тези две имена, до момента ми е мистерия. >
ЛУИЗАБЕЛ НИКОЛОВА приключва НАТФИЗ " Кръстьо Сарафов " през 2015 година, компетентност актьорство за трагичен спектакъл в класа на проф. Атанас Атанасов. От 2016 година е част от трупата на Театър " Българска войска ". Публиката познава надарената актриса от функциите й на Мария Сиркова в " Тайната вечеря на Дякона Левски " от Стефан Цанев, Тереза във " Вдигай завесата " от Питър Куилтър. Луизабел печели премията " МаксиМ 2023 " за водеща женска роля за Мадлен в " Маркиз дьо Сад " и Роксана в " Сирано дьо Бержерак ". Играе още в " Атлас 2015 " в Театър " Реплика " ; в НАТФИЗ - " Иванов " от Чехов, " Кралят умира " от Й. Йонеско, " Не падай духом " от Станислав Стратиев, " Под купола небесен " по Шекспир, НАТФИЗ и Младежкия спектакъл, и други > - Луизабел, получихте премията " МаксиМ " на Военния спектакъл за водеща женска роля. Какво значи това самопризнание за Вас, очаквахте ли го?
- За мен тази премия е доста скъпа, защото тя е на нашия спектакъл и е дадена от нашите сътрудници, а ние сме като малко семейство. Играем дружно съвсем всяка вечер, макар че не сме доста огромна натрупа. Има сътрудници, с които не съм репетирала от три години, обаче вървим, гледаме, интересуваме се какво ново излиза в театъра. Наградата е самопризнание от хората, с които работим всеки ден, което е доста скъпо. Това демонстрира отношение и интерес един към различен. Много ми е на сърце и много се трогнах. Не чаках, тъй като, знаете - и около пандемията - позатворихме се, обществото се промени. И поради нея от дълго време не бяхме правили тези награди и за мен връчването им беше същински празник.
- Радвате се на триумфите си един на различен, което е прелестно. Макар че в даден миг се появява злоба и съревнование сред сътрудници, по какъв начин постигате тази естетика между тях?
- Да, и изключително, в случай че театърът е с по-голяма натрупа, тъй като там идват режисьори и посетители, само че в последна сметка той не може да вземе всички актьори, въпреки и да е харесал множеството. И от време на време се събират малко повече функции, естествено, не играеш във всички представления основни герои. Нашият шеф се пробва да дава късмет на всички, да има провокация, многообразие. Ние се пазим в колектива - да има добър дух, да няма злоба. Това демонстрира, че се почитаме взаимно и сме любопитни към момента един към различен. Ние сме си даже доста по-големи критици, тъкмо тъй като се познаваме и си знаем опциите и минусите - кой какво може, какво е правил до момента. Докато, в случай че ни прави оценка външен човек, той гледа дадена режисура, която му харесва, и ти може да си добър, само че там да не си се справил чак толкоз добре, примерно.
- Още когато постъпвате в състава на театъра, Иван Урумов споделя, че сте извънредно забавна и многообещаваща млада актриса...
Снимки Борис Урумов, Сцени от спектакъла " Сирано дьо Бержерак "
- Между другото, първата ми премия " МаксиМ " е тъкмо за женска роля в " Писмо до Касандра " по Педро Ейраш - третото ми зрелище, мисля, което към този момент репетирах в театъра. Получих самопризнание и беше огромна наслада за мен.
- Как попаднахте в Театъра на армията?
- Една колежка беше в напреднала бременност и трябваше да я сменят, тогава шефът Мирослав Пашов извика няколко девойки на диалог, при който очевидно по някакъв метод съм съумяла да печеля неговото доверие за този план. После ме назначиха за още едно зрелище, последователно влязох в другите и по този начин ми се довери и ме предложения на щат в театъра. Тук направих първите си стъпки по професионалния ми път. Имала съм участия и в други външни продукции, дори първото ми зрелище се споделяше " Вдигай завесата ", което е хубаво за прохождащ артист. Много ми е знаково.
- Какво е съотношението сред шанс, труд и гений за един актьор?
- Не е единствено гений, би трябвало да си на точното място, в точния миг и като ти е даден късмет - да се възползваш от него, да бъдеш почтен. После може да се случи нещо друго или да не стане от първия път, както си си го представял. Но като ти се повери някаква задача, е хубаво да взимаш и да даваш максимума от себе си. Така се посяват зрънцата, а плодовете се берат по-нататък. Преди всичко, първоначално е доста, доста труд, тъй като самичък си ковеш твоята стълбичка, твоето име. То става като компания, за която работиш. Хората знаят какво да чакат, като чуят обещано име. Ние работим със себе си, с телата си, с мозъка си, с душата си.
- Определено не е лека специалността...
- Изобщо, изключително в това забързано време, в което живеем. Виждаме по какъв начин от нищото някои стават " звезди ". Хора, които не би трябвало да се шуми толкоз към тях. Просто живеем в доста консуматорско общество и мъчно може да се отсее качественото, то бледнее на фона на цялата многотия, с която ни заливат - от телевизия, интернет или друго място.
- Пътувате и играете из страната. Какво Ви прави усещане?
- Забелязвам, изключително в по-малките градове, че хората са доста жадни за качествени представления. Явно там са ходили много разнообразни продукции, които са били на конвейер, бързо направени, бързо смилаеми и в един миг феновете се пренасищат и желаят нещо, което в действителност да ги допре, да ги разчувства. Да ги усмихне хубаво, гледайки стойностна комедия, да вземем за пример. А не някакви бързооборотни формати, които, по този начин или другояче, са на всички места към нас - и в живота, и в общуването ни. Театърът въпреки всичко се занимава с по-висши неща, с цел да ни изважда от всекидневието.
- А пълнят ли се салоните в градовете, които посещавате?
- Пълни са. Винаги. Много ме впечатлява. Наистина хората имат потребност. Идват от прилежащи, по-малки обитаеми места, пътуват с рейсове, с коли... и най-после виждаш лицата им огряни. За тях това е празник. В дребните градове няма особени развлечения. Зрителите правят оценка нашия труд и това, че идваме в техния град. Вечерта сядаме в някое ресторантче, хората ни виждат, радват ни се, поздравяват ни, беседваме.
- Какво споделят с Вас?
- Вълнуват се. Казват, че са доста щастливи и че това е събитие за тях. Спомням си играхме " Железният светилник " и една майка с разплакани очи, с детето си идва при нас и признава какъв брой им е харесала постановката. Реди благи и топли слова. Накрая добави - доста съжаляваме, че мъжът ми не съумя да пристигна, обаче нямаше по какъв начин да си го позволим... Направо ти се свива душата, като чуеш такива думи! Защото театърът би трябвало да бъде едно от най-нормалните удоволствия, които човек може да си доставя!
- Кога решихте да станете актриса - Ваша детска фантазия ли беше или стичане на събитията?
- Стана в последния миг - в XII клас го взех решение. Ходих на школа към Младежкия спектакъл, началник ми беше Малин Кръстев, само че тогава не давах доста воля на това предпочитание. Нашите бяха изрично срещу. Казаха ми: Ти нямаш връзки, не сме от такова семейство, какво ще правиш...? Майка ми едно време е желала да става актриса, обаче в тези сложни години се е отказала. Отделно, те в никакъв случай не ме бяха гледали на сцена и аз не бях изказвала сходни мои планове досега и им беше като гръм от ясно небе. Идеята в действителност бе да аплайвам право в Софийския университет, само че тъй като записването за изпитите беше директно след моя бал, изпуснах периода. Единствената опция, която ми остана, беше септември в НАТФИЗ. Така че стана някак от единствено себе си. Въпреки че, като се върна обратно в детството ми, си припомням, че ме е влечало и като всяко дете си измислях свят, в който потъвах. Майка ми споделяше: " Забравих, че имам дете! Ти сама си се занимаваше в другата стая. " Всъщност тази школа съумя да сътвори у мен любознание към специалността и предпочитание да опитвам.
- В киното или в театъра са упоритостите Ви отсега нататък?
- Киното е другата ми огромна пристрастеност и уязвимост. Скоро си поисквам опцията и пред камерата да ми се случват хубави провокации, забавни функции и незабравими срещи с режисьори и добър екип, нужен за основаването на първокласен артикул. Не бих могла да разделя театъра от киното, тъй като са доста разнообразни и в същото време скъпи за развиването на един актьор.
- Работите ли върху нещо ново? Кое е идващото предизвикателство за Вас?
Снимка Борис Урумов, Сцена от " Маркиз дьо Сад "
- Сега репетираме с Васил Дуев-Тайг, който е наш сътрудник артист, само че има към този момент няколко режисьорски работи, " Комедия на корупцията " по романа на Кафка " Процесът ". Отдавна не сме правили нещо толкоз вълнуващо и забавно, ексцентрично, бясно, играем по няколко функции всички артисти. Надявам се, че ще успеем да се оправим с тази нелека задача. Премиерата се чака през септември, живот и здраве.
- Какво разбрахте до момента за специалността?
- В тази специалност непрестанно се учиш и би трябвало да подхождаш с любознание и на чисто, с отворени очи да търсиш, да се провокираш, тъй като думи от рода на " Аз това си го знам " или " Аз това го мога " не работят. Времето се сменя, хората се сменят...
- Всеки път се доказваш и даваш най-хубавото, на което си кадърен. В това ли се крие триумфът?
- Трябва да се докоснеш, да се довериш, да тръгнеш самоуверено, без да слагаш авансово прътове в колелото. Да гориш в това нещо и да видиш до каква степен ще стигнеш, какво ново ще научиш за себе си, с какво ново ти ще се провокираш и ще изненадаш и себе си, и другите.
- Много е хубаво това, което казвате, и това, което вършиме.
- Здраво съм стъпила на земята, доста съм сериозна към себе си, което действително постоянно ми изяжда главата. Защото човек би трябвало въпреки всичко да се потупва по рамото и да си споделя " Браво ". Не може непрестанно да си в подозрения, да се наблюдаваш става ли, не става ли. Гледам да си правя работата почтено и честно.
Майка ми ми съобщи един от най-хубавите уроци, когато бях на 3 години в детската градина. Учителката се радваше на другите деца, сплиташе им плитки и аз се разревах, че ме е пренебрегнала. Майка ме хвана за ръката и сподели: Луизабел, светът не се върти към теб - един ще те хареса, 10 няма да те харесват, 10 ще те харесват - един няма да те хареса. Важното е да сме по-добрата версия на себе си, да вървим напред и да се раздаваме.
- Името Ви е забавно и запаметяващо се. На кого сте кръстена?
- На дядо Иван (Смее се). Но всичко е замаскирано с едно Лу начело. Едно от имената, които майка ми е желала за мен е било Изабел, другото - Луиза, на татко ми желанието. Той се споделя Людмил. Отишъл е след нея да ме запише скрито Луиза и вечерта, като пристигнала дамата, споделила: Честита ви Луиза! Майка ми се възмутила и отвърнала, че не се споделям по този начин. Ами по какъв начин се споделя? Майка се позачудила и дала отговор Луизабел. Как е съумяла да направи тази композиция в яда си и да събере тези две имена, до момента ми е мистерия. >
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ