Интелигента, дисциплинирана, стабилна и трогателна

Да си позволиш да остарееш млад е много лошо ~ Цветана МАНЕВА

Интелигента, дисциплинирана, постоянна и трогателна – това е една от най-обичаните български актриси Цветана Манева, която повече от петдесет години не стопира да радва феновете със своите кино и театрални функции. Почетен професор в Нов български университет, в който студентите могат единствено да бъдат горди, че имат опцията да попиват познания от толкоз опитна и ерудирана персона.

Три неща научих от мама – никога да не пропущам да споделям " Обичам те ", когато ми се желае да го кажа, да не поемам и да не нося виновност за неща, които не съм направила и третото е по- просто и по-лесно - да казваш истината, в сравнение с да лъжеш. На това ще науча и внука си.

Вярвам във възмездието и пребивавам по този начин, че да не го предизвикам.

Не зная дали „ примирение ” е настояща дума в България, само че е наложителна. Ако не побързаме да се смирим, нещастието ще го направи. Трагедията смирява.

Не съм последовател на тезата Това не зависи от мен. Зависи! От всички нас! От безусловно всички! Държавата – това сме всички ние.

Много бързо разпиляваме силата си, не можем да я концентрираме, тъй като си нямаме доверие.

Не умеем да ценим другия и да признаваме неговите постижения. Нито изпитваме почит, нито се радваме, задейства се завистта, която е неприятна сила и не води до нищо.

Остаряването не е плевел развой. Вероятно това е божията благосклонност. Представяте ли си бързо да ви се стовари една напреднала възраст?!

(В " Голямата досада " )

(Със Стефан Данаилов в " Началото на деня " )

Нямам проблеми с преяждане, с безразсъдно хранене, със корист с алкохол. Виж, с цигарите нещата стоят по-иначе, малко по-лошо.

Изненадвам се от себе си, че към момента съумявам да провеждам силата си и да имам такава макар непрекъснато напредващата и напомняща за себе си възраст. Чувствам се по-енергична, в сравнение с съм си представяла, че на тези години би могъл да бъде човек. Преди си мислех, че човек след 60 години към този момент е отписана работа, само че е хубаво, че съм бъркала.

Да си позволиш да остарееш млад е доста неприятно.

Най-прелестно е, че не знаем по кое време ще си отидем, това ми носи успокоение.

Винаги съм се старала да се усещам потребна. Това е въпрос на човешко изпитание. Това ти е патосът на съществуванието.

Част от душата ми е да вземам участие в дела – като тази за отбрана на интелектуалната благосъстоятелност. Мисля, че владея качеството да разбирам грижите, потребностите, проблемите на хората. То е и наложително поради работата. Разголване на душата в смисъл да се изжалвам? Не, аз притискам зъби! Не товаря другите с моите не толкоз персонални проблеми, а напълно естествени съмнения, терзания, разнообразни настроения, лабилни нерви, изтощеност. Старая се да ги икономисвам на тези, които са към мен. Гледам да се оправя сама. Дали не е рисково? Може би един ден ще гръмна... Но в действителност не смятам, че отсрещният може да бъде в тази композиция на мислите и възприятията, в която би трябвало да се докарам аз, с цел да взема решение и да си бъда потребна. Дори да е най-добронамереният човек.

Свързвам метода, по който се усещам, с това, че умея да се веселя на елементарни неща. Нямам мъчителни упоритости, желания и стремежи. Човек съм, който умее да се отнася към другите. За мен е значимо аз да мога да приписвам любов. Не виждам на това като разменна монета – аз давам и би трябвало да получа. И това ме поддържа в равновесие.

Лошото, което се случва не е инцидентно. То е с цел да преминеш през нещо. Страданието бележи индивида. Отбелязва нещо върху него. Концентрира го, става деликатен, развива сетивността му по отношение на останалите.

Възпитавана съм по този начин, че животът ми ще протече съгласно напъните ми, старанието ми, упоритостта ми, избрани качества, най-много дисциплинираност и усърдие, които ще ме създадат удовлетворена от това.

Цял живот съм работила и считам, че да си вършиш добре работата е обвързване. Лошото е, че за това при нас дават и награди. И в този смисъл съм получила повече, в сравнение с съм мислила, че заслужавам. Да, аз съм работила добре, само че мисля, че това си е мой човешки дълг.

Ако човек е виновен към живота си, би трябвало да бъде порядъчен. За да може да реализира задачите, които си е сложил, и да бъде в добра кондиция.

Моето галене се заключава в пазаруването на неразумни неща. Не знам дали е галене или някакъв тип терапия... Купувам дребни и не изключително належащи за момента работи - нескъпи, несъмнено, толкоз разсъдък демонстрирам. След това мога и да не ги използвам, основно ги правя подарък.

Не съм по-суетна от нормата. Старая се да одобрявам себе си. Работата ми е такава, че в случай че аз сама не се одобрявам, не мисля, че и измежду феновете ще се откри някой, който да ме хареса. В природата на това, което правя, е заложено да бъда харесвана, да бъда утвърдена, да бъда разбрана.

Мама постоянно споделяше, че съм била послушна. Вярвам й. Имам мемоари, че бях сензитивна, боях се от светкавиците, гръмотевиците, от доста вода, от огъня. Някакъв боязън съм изпитвала от природата, от нейната непредсказуемост като деяние и реакция. Сега тези ми опасения са станали някак си по-зрели, само че този боязън от непредсказуемото се придвижи като чувство върху хората. Не обичам непредсказуеми хора, които изненадват и които на всичкото от горната страна си имат вяра.

Изоставяла съм, мъже са ме изоставяли, тежко ми е било, само че за нищо не съм се молила. Много пъти съм била неразбрана, тъй като оценявам персоналното си пространство, свободата. Едно нещо научих, че страдаме от следствията на личните си дейности.

Имам уязвимост към мъжете, а и ги оценявам задоволително и множеството ми другари са мъже. Те имат почит към мен и не смеят да ми посегнат. Но и аз не съм за посегателство, въпреки всичко подстъпът към мен би трябвало да е напълно друг. Аз ще дам знак, в случай че някой ми хареса, и тогава се подвига бариерата.

(В " Търси се брачен партньор за мама ", 1985)

За мен сексът не е въпрос на идеални елементи и съразмерности на тялото. Сексът си е едно неистово увлечение. Когато се получи сред двама души, е идеално, само че не е наложително да се обичат. Влечението е въпрос на химия.

Тъга изпитвам постоянно. Угнетявам се от доста от нещата, които ме заобикалят. Чувствам се потисната, стегната, като затисната от това, че има доста нещастни хора. Натъжават ме възрастни мъже и дами, които стоят в студения сезон в някакъв ъгъл, протегнали ръка.

Аз не се разсънвам мощна. Нито оптимистично настроена. Знам, че на открито ме чака един унищожителен екстаз. Ако има подобен род, мисля, че в него се движим непрестанно. Не се усещам мощна заран, виждам да събера колкото имам непоклатимост, да съумея да се усмихна в огледалото и да потегли оптимално стабилно. Ужасно мразя, когато първите вести, които чуя, са свързани с човешки живот, неуместно, неуместно, неуместно лишен от невниманието или своеволието на някой по пътищата. Така че де факто аз се разсънвам слаба заран, от време на време с смут по какъв начин ли ще протече денят...

Труден човек съм. Имам доста условия към себе си и наподобява, че представям доста условия и към приятелите си.

Не съм капризна и си мисля, че не се инатя, само че може би греша в самопреценката си. Умея да пазя мнението си и да не отстъпвам позициите си и не изключвам от време на време да стигам до инатлък, което е доста неприятно. Ако някой към мен вижда сходно нещо, бих му била признателна, в случай че го показа.

За времето, което ми остава, желая всичко да е доста тъкмо, ясно, честно.