Името на ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА е добре познато и в журналистическите

Името на ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА е добре познато и в журналистическите среди, и на левите хора в България. Не е загадка, че неуморната майсторка на словото е изкушена и от поезията и даже приготвя стихосбирка за идния й празник. С общителното позволение на авторката публикуваме подбрани нейни размисли в рими. Приятно четене.

ВАРИАЦИИ

По картини на Ивайло Мирчев

1.
Навсякъде синьо. Небето - и то.
Но къщите, къщите - ярки!
Издялани като че ли с тънко длето.
За душите ни - мамещи арки.

Навсякъде синьо - за лунното декор,
за деня, с прозорец на къща,
а облакът горе е камертон
за синьото, в никакъв случай същото.

Синьо-зелено небе. Кипарис.
И морето е синьо-зелено.
Как ме вика - картина - във вис,
някъде там. Или в мене?

Синьото - пушек. Синьото - нощ.
Леко розово - съмва ли към този момент?
Диша комин. Билката - брош.
Алено с деликатност изтече.
2.
Не багрите, а тяхното преливане.
Една до друга - или пък проникнала
едната в другата: щастлива е
с усетен боязън. Няма привикване.

И с нежността на безшумно зазоряване,
друга в своето разсъмване измежду мрак,
наподобяват те на ласкаво даряване,
на капки пъстър дъжд... с приплак...
3.
Носталгия по лятото - къде е -
дали отново в къща - самичък прозорец свети.
И в буци на земя, която пее,
че синьото за нея ще се сети.

Носталгия по лятото - само че есен
на листа лозов е жена - и ляга;
и този свят голям е, и стеснен,
че любовта не знае път - да бяга.

Носталгия по лятото - само че то е
откъснат земен сън - и нарисуван.
Мига с тъгата някой ще извае,
че бил е жив. Недосънуван.
4.
Сенките до ствола на дърветата
поникват и са плахи още.
Потрепват - рибки из полетата,
преди да слязат в дъното на нощи.

Преднощен е и куполът църковен
в транспарантен танц на акварели.
Как диша деликатност в момент съдбоносен
измежду цветове, в картина спрели.

Тук сенките - коса са разпиляна,
така мека, топло привечерна.
Жена, щастлива и засмяна,
вградена сенчица, се мерна.
5.
Кръщавам те, платно, изваяно,
освен с името едничко.
Сърцето ми, от тебе смаяно,
ти дава друго име: Всичко.

ДУШАТА
Душата женска е с живот на котка.
По тил не пада - и с животи девет
погалена, промърква - и е кротка.
Настъпиш ли я, гръбчето е било.

Душата женска - с деветте живота,
прегазена с обич несподелена,
си има в тайника трептяща нота,
въпреки не постоянно да е Елена...

РЪЦЕТЕ НА МЪЖА
Ръцете на мъжа са корени, които
изпращат клон и цвят в душа и тяло
и женското сърце, в зеленина обгърнато,
от ранина щастливо е запяло.

Ръцете на мъжа, когато ни обвият,
по-силни от света са - многозвучен.
Как женските сърца - камбани - звънко бият.
Че трепетът е постоянно непросветен...

ВЕЧЕР В СТАЯ
Дали е горест по ръчички бебешки?
Вечер спирам до цветята в саксия
и мисля за отлетелите лебеди,
от безвъзвратното да се скрия.

Зелени - от дъха ми се движат - пръсти
и в главата ми нахлува гугукане,
ритат ме ония крачета чевръсти
и усеща гръдта ми сукане.

Дали е горест, дълго потискана с воля
и в този момент пресича пътя косо?
Моето майчинство... Спомена апелирам
за топлите капчици мляко.

МОМИЧЕТА
Момичета дамите са били.
Гърдите - радостни козички.
Бедрата - риби. Късите поли.
Трепнали от вятъра косички.

Мъжете се изпъвали пред тях,
годините да скрият бързо.
Съпругите - с въздишка, с взор нерешителен
прощавали им тази смелост.

Изгубили момичешка снага
дамите, с оживелите утроби,
не спомняли козичките с горест -
на топла гръд кърмяща - плебеи.

И хващали очите на мъжа -
две птици, литнали към тяло...
" Момиче благо, по какъв начин да не страдам -
аз птиците от дълго време съм видяло... "

Момичета дамите са били.
И новите девойки - козички
с ония, същите, развей поли -
мъжа пробождат с две гърдички.

КЪСНО
" Ела, ще те целувам нежно.
На тоя ден, с ветрило блестящо,
ще скрия бръчките ти снежни
под есенни листа измежду парка... "

" Не идвай. Няма да изтичам.
Без тебе цялостен живот мина.
Не мога малко да обичам.
Едничката - в този момент - причина. "

ТРИПТИХ
Дете пред нея тича, бързоного.
Зад нея - друго, подбудено.
Гърбът й плува като че ли. Но не мога
лицето й да видя. Осветено?

Зад нея дребното се спъна в плоча.
Подаде му ръката - с чанта, цялостна.
Съзрях гърдите - там вратле източи
засмяно бебе - като че ли че покълна.

Голямото бе спряло да я чака.
Наведе се и падналия подвигна.
Спокоен момент. И никой не заплака.
Ръката й за две дечица стигна.

Залязваше над тях денят, спокоен.
Отминаха. Да виждам продължих.
Какъв бе тоя дух? Видях го троен.
На майка силата - в един триптих.

ПОГЛЕД
Разминахме се някъде и аз разбрах,
в отдалечен сън канара от сол сме поделили
и с теб ме чака и безмълвие, и грях.
И да те обичам ще ми трябват сили.

То беше взор - просто взор и един,
а залюля ме - и светът цъфти зелен.
Бях луда и желаех да си имам наследник.
Но твой да бъде и да е проритал в мен.

Едничък взор. И деляхме дълго сол,
в горчиви дни, и в празнични, в безсолни.
Аз знаех кой е най-любимият ти стол
и яростта към саги ореолни.

Как взор е мълния съдбовна..
Животът ми - на две. Неравна живопис.
Отдясно - всичко друго. Лявото - любовно.
Портрет, в лилаво и зелено - на Матис

РУЖИ
Ако в небето посадил си ружи,
въпреки сърцето ми да не заслужи
безмълвната ти любов дълголетна,
въздишката за мен - дълбока, сетна,
ще видя по какъв начин от залеза изхвърчат -
червени, бели, от сълзи измити
и по какъв начин дланта ми търсят да целунат
и да оставят там парче от сърпа лунен.

Ако в небето цъфнали са ружи,
сърцето ми вероятно ги заслужи,
тъй като не излъга, не изпроси
една обич, която то за теб не носи.

ЩЕ ТЕ СЪНУВАМ
Да те прегърна - доста си надалеч.
Във въздуха ухаят портокали.
Денят узря, набъбна, млечен.
А идва нощ, да го погали.
Ще те сънувам. Ще цъфти кайсия,
измежду този мирис от розова омайност
аз чашата на Сън ще пия
надалеч от северната стая.

ЛИЛАВО
Лилава вечер мина и прегърна
на облаците нежните телца.
Танцува из небето - и се върна,
покри земята с радостни перца.

Облече роклята си с лавандула,
от люляка си сви венче луксозно,
от облака скрои транспарантно покривало.
Заспа в крило на пеперуда нощна.

Лилава вечер - нежна теменужка -
деня приспа с лилавото ветрило.
И ето го - в съня в този момент се люшка -
пътува с конче - водно, лекокрило.

ЗАЩО
Защо цветът ще търси слънце в есен,
земята ще помоли за живот,
въпреки че няма по никакъв начин да е елементарен -
и няма клонката да носи плод.

Защо, пред прага с нищото застанал,
индивидът желае ласката - и отново
подготвен е да одобри всяка рана,
отвъд своя най-последен предел.

ЗАТВОРЕН КРЪГ
Ръката ми цигарите не помни,
димящи сред ноктите-рубин,
с ония млади и щастливи стави.
От гривната проблясва камък наследник.

И тялото ми - всичко ли запомни -
коприната, в гръдта ми впита,
очите мои, кестени големи,
в които не едно момче се скита.

И тялото ми, с роклите свободни,
прелестните ми, цветни бегълки,
със смях загърбили модели фешън,
щастливи акробати на халки.

Ръката ми, която те погали.
Или сънувала съм този сън?
И роклите от дълго време са заспали.
А пеят пролети още веднъж вън.

КОЙ Е?
Дъждът ме приюти. И с думи - твои -
ходя измежду него - на сълзи богат.
И той ме пита - ти кажи ми кой е,
мъжът в пустинята на този град.

Дъждът ме приюти. И аз трептя,
Врабче, изгубено в длан мокра.
Навярно желала съм да намеря
при теб дъждовната си рокля.

И пита ме дъждът за тебе - шепне,
името ти желае да узнае.
Щом връхчето на устните ми трепне,
дъждецо, ето, името това е.

Илюстрации Зорница ПИСКУЛИЙСКА