Коментар на Петър Волгин: Джоузеф Маккарти и българските му фенове
Имаме доста учредения да подлагаме на критика ставащото в България през последните три десетилетия. Обаче тези години донесоха и едно несъмнено достижение – свободата на словото. Ето за какво е обезпокоителен фактът, че през днешния ден, 32 години след началото на демокрацията, у нас има хора, които желаят да анулират това достижение и да ни върнат във времената, когато имаше една единствена позиция и когато всички бяхме длъжни да приказваме и мислим по един и същи метод. Действията на тези хора изумително припомнят това, което прави Джоузеф Маккарти в Съединените щати преди 70 години. Сигурно се сещате за този американски сенатор, който в един миг взема решение, че страната му е цялостна с съветски шпиони и че негов заветен дълг е да ги разобличи. Маккарти и неговите сподвижници настояват, че „ сътрудниците на Кремъл “ са проникнали във всички политически и културни институции – в държавната администрация, в локалната власт, даже в Холивуд.
В началото това наподобява смешно, само че доста бързо нещата одобряват злокобен поврат. Маккарти и неговите хора стартират да сформират описи с имена на „ шпиони “ и провеждат същински лов на вещици. Много американци биват очерняни и изгонвани от работа единствено тъй като са подозирани, че популяризират съветска агитация. В страната се възцарява същинска шпионска параноя, станала известна с името „ маккартизъм “. За благополучие американското общество се активизира, доста видни персони се изправят против шпиономанията и в последна сметка американският сенат излиза със особено решение, порицаващо недостойните дейности на Джоузеф Маккарти. Много би ми се желало нашето общество също да откри сили и да отбрани свободата от попълзновенията на днешните български маккартисти.
С голямо удивление следя по какъв начин хора, които се кълнат в демократичните полезности, които дълги години са ни убеждавали какви стопроцентови бранители на свободата са, през днешния ден приканват за налагане на цензура и за въвеждането на униформено мислене. Правозащитници размахват Наказателния кодекс и настояват, че всеки, който не пее в общия хор, може да влезе в пандиза. Университетски преподаватели, които, както самите те настояват, учат студентите си на свободомислие, в този момент повтарят едно към едно дейностите на Маккарти и не стопират да ни изясняват по какъв начин „ съветските шпиони са завзели страната “.
Струва ми се, че този маккартистки порив въобще не е подбуден от угриженост за страната. Зад него стоят не патриотични, а напълно користни цели. Българските почитатели на Джоузеф Маккарти се надяват, че в случай че се показват като „ борци с съветската експанзия “, ще получат постове, въздействие и пари. Този вид мислене също ни е надълбоко прочут от времената в България преди 10 ноември 1989 година Тогава всички тези, които нямаха задоволително качества, а доста им се искаше да създадат добра кариера, ставаха или партийни деятели, или доносници на тайните служби. Тоест, компенсираха неналичието на професионални умения с честност към тогавашната идеология. Абсолютно същото следим и през днешния ден. А най-абсурдното е, че тогавашни партийни деятели, преподаватели по теоретичен комунизъм и доносници на службите, през днешния ден се показват за демократи и достоверни носители на евроатлантическите полезности. Тези, които в миналото пишеха доноси против хората, осмелили се да подлагат на критика Съветска Русия и да кажат нещо хубаво за Съединените щати, да вземем за пример, през днешния ден пишат доноси против всеки, осмелил се да каже нещо положително за Русия, и дръзнал да подлага на критика Съединените щати, да вземем за пример. И, не, това не е шизофрения. Това е конюнктурното предпочитание постоянно да си със мощните на деня. Това е упоритостта на едноизмерния човек да направи кариера, демонстрирайки честност към следващите господари.
Големият въпрос през днешния ден е дали българското общество ще откри задоволително сили да отбрани извоюваните през последни три десетилетия независимост на мисълта и на словото. Дали ще откри сили да се опълчи на актуалните маккартисти, които желаят да ни върнат във времената на цензурата и на подправеното единодушие. Преди 70 години американското общество потвърди, че тази опозиция има смисъл. Америка не разреши на Джоузеф Маккарти и на такива като него да й лишават правото на свободна мисъл и на свободен изказ. Хубаво е да се поучим от положителните американски практики. Плурализмът и демокрацията не са нещо, което е обещано от Бога. За тях би трябвало да се борим. Ежедневно. Не бива да разрешаваме на цензурата и на страха да завладеят България.
В началото това наподобява смешно, само че доста бързо нещата одобряват злокобен поврат. Маккарти и неговите хора стартират да сформират описи с имена на „ шпиони “ и провеждат същински лов на вещици. Много американци биват очерняни и изгонвани от работа единствено тъй като са подозирани, че популяризират съветска агитация. В страната се възцарява същинска шпионска параноя, станала известна с името „ маккартизъм “. За благополучие американското общество се активизира, доста видни персони се изправят против шпиономанията и в последна сметка американският сенат излиза със особено решение, порицаващо недостойните дейности на Джоузеф Маккарти. Много би ми се желало нашето общество също да откри сили и да отбрани свободата от попълзновенията на днешните български маккартисти.
С голямо удивление следя по какъв начин хора, които се кълнат в демократичните полезности, които дълги години са ни убеждавали какви стопроцентови бранители на свободата са, през днешния ден приканват за налагане на цензура и за въвеждането на униформено мислене. Правозащитници размахват Наказателния кодекс и настояват, че всеки, който не пее в общия хор, може да влезе в пандиза. Университетски преподаватели, които, както самите те настояват, учат студентите си на свободомислие, в този момент повтарят едно към едно дейностите на Маккарти и не стопират да ни изясняват по какъв начин „ съветските шпиони са завзели страната “.
Струва ми се, че този маккартистки порив въобще не е подбуден от угриженост за страната. Зад него стоят не патриотични, а напълно користни цели. Българските почитатели на Джоузеф Маккарти се надяват, че в случай че се показват като „ борци с съветската експанзия “, ще получат постове, въздействие и пари. Този вид мислене също ни е надълбоко прочут от времената в България преди 10 ноември 1989 година Тогава всички тези, които нямаха задоволително качества, а доста им се искаше да създадат добра кариера, ставаха или партийни деятели, или доносници на тайните служби. Тоест, компенсираха неналичието на професионални умения с честност към тогавашната идеология. Абсолютно същото следим и през днешния ден. А най-абсурдното е, че тогавашни партийни деятели, преподаватели по теоретичен комунизъм и доносници на службите, през днешния ден се показват за демократи и достоверни носители на евроатлантическите полезности. Тези, които в миналото пишеха доноси против хората, осмелили се да подлагат на критика Съветска Русия и да кажат нещо хубаво за Съединените щати, да вземем за пример, през днешния ден пишат доноси против всеки, осмелил се да каже нещо положително за Русия, и дръзнал да подлага на критика Съединените щати, да вземем за пример. И, не, това не е шизофрения. Това е конюнктурното предпочитание постоянно да си със мощните на деня. Това е упоритостта на едноизмерния човек да направи кариера, демонстрирайки честност към следващите господари.
Големият въпрос през днешния ден е дали българското общество ще откри задоволително сили да отбрани извоюваните през последни три десетилетия независимост на мисълта и на словото. Дали ще откри сили да се опълчи на актуалните маккартисти, които желаят да ни върнат във времената на цензурата и на подправеното единодушие. Преди 70 години американското общество потвърди, че тази опозиция има смисъл. Америка не разреши на Джоузеф Маккарти и на такива като него да й лишават правото на свободна мисъл и на свободен изказ. Хубаво е да се поучим от положителните американски практики. Плурализмът и демокрацията не са нещо, което е обещано от Бога. За тях би трябвало да се борим. Ежедневно. Не бива да разрешаваме на цензурата и на страха да завладеят България.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ