Благодаря на всички, които повярваха в мечтите ми, а и на тези, които не го направиха...
Имало едно време едно момиче, което желало да бъде сполучливо, уважавано и доста, но доста харесвано. Тези цели осмисляли всекидневието му и то не пестяло старания, с цел да ги реализира. Ставало рано и постоянно поемало повече работа, с цел да може да потвърди на себе си, а и на другите, че е по-добро и че заслужава почитание.
Минали дни, минали месеци, че и години. Момичето съумяло да изживее фантазията си, минало от zero to hero. Постигнало бленуваната визитка, хората й вярвали и професионално се чувствала съумяла и потвърдена. Но както постоянно става в приказките, нещо все й липсвало... Тъжното момиче от ден на ден усещало празнота в себе си, а неналичието на дарба да я запълни с ежедневните си задачки и дребни триумфи ставала все по-осезаема. Зад фасадата на усмихнатото й лице все по-често се прокрадвала намръщената физиономия на неудовлетвореността. Зад фасадата на усмихнатото й лице все по-често се прокрадвала намръщената физиономия на неудовлетвореността. Един ден то видяло на улицата едно друго по-неугледно и най-вероятно без мечтаната визитка момиче, което макар явната си неуспялост било усмихнато и като че ли огряно от благополучие. Припкало по улиците градски с необятна грейнала усмивка и като че ли всичко в близост замирало за момент, с цел да се наслаждения на нейното всепоглъщащо благополучие. Това смразило нашето тъжно момиче (кариеристката), само че единствено с цел да застине и осъзнае своята неосъзнатост и липса на център. Всички визитки, триумфи, лицемерни аплаузи и финансова непоклатимост изгубили своята значимост и значение. Сякаш за един момент животът на нашето малко тъжно момиче поел внезапно в друга посока в търсене на явен и важен кей за нейната неудовлетворена душа.
Загърбило момичето своите суетност, достижения и сигурност, без да се замисля, и поело по нов път – този на осъзнаването и съзряването. Пътят, който оказва помощ да пресееш дребното от огромното. Пътят на разочарованието и насладата от новите другарства и дребните триумфи. Сякаш за един момент животът на нашето малко тъжно момиче поел внезапно в друга посока в търсене на явен и важен кей за нейната неудовлетворена душа. Не споделям, че й е било елементарно, само че сигурно било вълнуващо. Да продължиш по своя път в никакъв случай не е елементарно, само че е толкоз прелестно да видиш, че има хора, подготвени да те последват и да повярват в теб и в фантазиите ти.
Благодаря на това щастливо момиче, което срещнах преди близо седем години, както и на неговата необятна усмивка. Благодаря на всички другари, които ме подкрепяха в моментите, в които аз нямаше по какъв начин да им отвърна със същото. Благодаря на всички, които останаха с мен, когато това не беше изключително задоволително. Благодаря на всички, които повярваха в фантазиите ми, а и на тези, които не го направиха и ни направиха по-целеустремени в преследването им. Благодаря на всичко и всеки, който способства да бъдем това, което сме. Благодаря на най-близките си, които, даже да не схващат изцяло какво желая, постоянно са зад мен. Благодаря на Лени, че постоянно е горе, когато аз съм долу и противоположното.
Благодаря!
Минали дни, минали месеци, че и години. Момичето съумяло да изживее фантазията си, минало от zero to hero. Постигнало бленуваната визитка, хората й вярвали и професионално се чувствала съумяла и потвърдена. Но както постоянно става в приказките, нещо все й липсвало... Тъжното момиче от ден на ден усещало празнота в себе си, а неналичието на дарба да я запълни с ежедневните си задачки и дребни триумфи ставала все по-осезаема. Зад фасадата на усмихнатото й лице все по-често се прокрадвала намръщената физиономия на неудовлетвореността. Зад фасадата на усмихнатото й лице все по-често се прокрадвала намръщената физиономия на неудовлетвореността. Един ден то видяло на улицата едно друго по-неугледно и най-вероятно без мечтаната визитка момиче, което макар явната си неуспялост било усмихнато и като че ли огряно от благополучие. Припкало по улиците градски с необятна грейнала усмивка и като че ли всичко в близост замирало за момент, с цел да се наслаждения на нейното всепоглъщащо благополучие. Това смразило нашето тъжно момиче (кариеристката), само че единствено с цел да застине и осъзнае своята неосъзнатост и липса на център. Всички визитки, триумфи, лицемерни аплаузи и финансова непоклатимост изгубили своята значимост и значение. Сякаш за един момент животът на нашето малко тъжно момиче поел внезапно в друга посока в търсене на явен и важен кей за нейната неудовлетворена душа.
Загърбило момичето своите суетност, достижения и сигурност, без да се замисля, и поело по нов път – този на осъзнаването и съзряването. Пътят, който оказва помощ да пресееш дребното от огромното. Пътят на разочарованието и насладата от новите другарства и дребните триумфи. Сякаш за един момент животът на нашето малко тъжно момиче поел внезапно в друга посока в търсене на явен и важен кей за нейната неудовлетворена душа. Не споделям, че й е било елементарно, само че сигурно било вълнуващо. Да продължиш по своя път в никакъв случай не е елементарно, само че е толкоз прелестно да видиш, че има хора, подготвени да те последват и да повярват в теб и в фантазиите ти.
Благодаря на това щастливо момиче, което срещнах преди близо седем години, както и на неговата необятна усмивка. Благодаря на всички другари, които ме подкрепяха в моментите, в които аз нямаше по какъв начин да им отвърна със същото. Благодаря на всички, които останаха с мен, когато това не беше изключително задоволително. Благодаря на всички, които повярваха в фантазиите ми, а и на тези, които не го направиха и ни направиха по-целеустремени в преследването им. Благодаря на всичко и всеки, който способства да бъдем това, което сме. Благодаря на най-близките си, които, даже да не схващат изцяло какво желая, постоянно са зад мен. Благодаря на Лени, че постоянно е горе, когато аз съм долу и противоположното.
Благодаря!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ