Човекът – шанс
Има такива хора, внимавайте да не ги изпуснете.
Те идват в живота ти без предизвестие и постоянно тогава, когато не си подготвен за тях. Като фар. Като ориентир. Като тласък.
Те повече знаят, повече умеят, по-добре усещат връзката си с Космоса, по-добре схващат себе си и се отнасят към околния свят с добрина. Те основават с теб връзки. Не може да се каже, че ти си почнал умишлено връзки с човек, чието равнище ти идва малко високо. По-скоро твоят дух и дълбинната ти същина имат потребност от помощ, от израстване, от осъзнаване на себе си и протичащото се. И викат за помощ някого, който може да помогне…
И човекът-шанс идва. А защото във Вселената няма различен механизъм с изключение на любовта, то сред хората се основава заварка. От двамата единият ще е с едно (а може и повече) равнище по-ниско в развиването си, а другият ще тегли нагоре усърдно този, който си мисли че обича.
Човекът-шанс схваща другите механизми, вижда действителността по-дълбоко и по-фино, картината на мирозданието се открива пред него по-пълно и многопластово. Той знае, че любовта е равностойност. Едно равнище. Всичко останало е болно и трудно. Затова дорисува, доизмисля и доизгражда нещо в другия човек, което до момента той е нямал. Иска де избегне несъответствието. Спешно се нуждае от някого със същото равнище, а хармонията в връзките със сегашният му фаворит липсва. Роденият да лети, не може да пълзи.
Парадоксът е, че призовалият за помощ в духовния свят не си спомня това на равнище земна персона. И егото му се подвига на битка. За автономност. За отбрана на неговите полезности, за отстояване на комфорта си. За натрапване на тези полезности на този, който към този момент ги е надраснал. Така егото заглушава истината за своята неплатежоспособност. Окриленият от новите събития човек би могъл да литне в простора, да осъзнае доста от битието, да разгадае себе си, да се издигне високо… Но остарялото държи крепко.
Ако егото не беше толкоз интензивно и не създаваше проблеми там, където ги няма, в случай че не заглушаваше нашия личен същински интуиция, ние щяхме да разберем, че Вселената дава сходни шансове рядко.
Идва този, от който можем да се поучим и да вървим след него, нежно и с обич. Но нормално това не се случва. Егото крещи: „ Ние си знаем какво да вършим, от вън нищо не ни би трябвало. Ако нещо ни е нужно, това е съществуването ни малко да се разкраси, само че на равнището на което сме в този момент, не ни би трябвало израстване. ”. И колкото по-стръмни са стъпалата сред човека-шанс и този, на който е изпратен да оказва помощ, толкоз по-силни са съпротивляващите се викове на егото.
Помагащата душа стартира да страда. Мачкат я, тъпчат я в рамки, в които тя не може освен да съществува щастливо, а въобще да съществува – това не са нейните равнище и среда. А защото този човек към този момент добре умее да чува себе си, стартира вътрешен спор: да бъде себе си или да резервира връзките.
Ако резервира връзките – изпада в дълбока прочувствена взаимозависимост. Единият непрестанно ще бъде притискан от другия, тъй като го превъзхожда по доста параметри и ще се спуска на по-ниското равнище. Другият ще усеща своята малоценност и ще отмъщава поради нея. Той също страда: върху него също се упражнява принуждение – теглят го натам, на където не му се върви. Тежък, непосилен път, чийто край е предначертан…
Няма предписания за тези случаи.
Всеки самичък подрежда пъзела на живота и духовното си развиване. Но съм сигурна, че търпиш своего рода наказване, в случай че се отстъпиш от своята същина. Ако пребиваваш на този свят изцяло съзнателен – кой си и защо си тук – това е благополучие или ще докара до благополучие. Може би не незабавно, не в тази секунда…
Трябва единствено мъничко да се изчака…душата от твоето равнище или душата-шанс, в случай че си подготвен за него…
Лилия Ахремчик
