Limbo: В очакване на идването на Христос
Има доста съществени концепции на християнството, които не са в Библията. Много от тях се изяснявали от епохи теоретичен дискурс от водачи на католическата черква, подпомагани от ерудираните им знания, само че и от обстоятелството, че болшинството хора не можели да четат латински и затова инспекцията на обстоятелствата не била допустима.
Някои от тези полемики сигурно се въртели към Библията и голямото значение на това, което можело да се извлече от нея. Романът на Умберто Еко „ Името на розата “ се развива по време на полемика сред делегати от папата и францискански монаси за това дали Исус е имал облеклата си: баснословно богатите папски представители споделили, че е и затова всичките им притежания са имали възвишен казус, само че спестовните Францисканци се помолили за опцията да се опълчват.
Но някои творения били съвсем напълно отвън Библията. Такъв е казусът с Limbo, странната къща по средата сред парадайса и пъкъла, където душите дебнели не за вечността, а за идването на Христос и с концепцията в последна сметка да попаднат в парадайса.
Въпреки че понастоящем не е част от формалната теория на католическата черква, тя е била тематика на богословски спекулации и пасторална угриженост през цялата история на християнството. В последна сметка това е неизбежно умозаключение от това, което ни се споделя за живота след гибелта в Библията.
Christ In Limbo, by Hieronymus Bosch 1575
— mars (@myaofmars)
Но от кое място идва тази концепция и по какъв начин прераства в концепцията, която виждаме през днешния ден?
Управление на греховете
Терминът „ Limbo “ произлиза от латинската дума „ limbus “, което значи „ борд “ или „ граница “. Той е въведен, с цел да опише положението на тези души, които не заслужават да отидат в пъкъла, само че също не са били позволени в Рая. Исторически Limbo се преглежда в два съществени подтекста: Limbo на отците (Limbus Patrum) и Limbo на младенците (Limbus Infantium).
Лимбо на отците се отнася до положението на праведните, умрели преди гибелта и възкресението на Христос. Според католическото богословие тези положителни души, които не по своя виновност са били родени и са умрели преди Христос, не са могли да влязат в Рая, до момента в който не се е състояло изкуплението, осъществено от Христос.
Тази идея се корени в библейските препратки, по-специално 1 Петър 3:19, където се приказва за Исус, проповядващ на „ духовете в пандиза “. И от тези нищожни древен фрагменти изникнала цяла заплетена мрежа от теология и диспути.
Средновековните художници, разглеждайки тази идея, са създали някои много особени екстраполации за това какво би трябвало да съставлява Limbo. Мнозина разказват тези души като по-скоро изпратени в пъкъла, очакващи идването на Христос и тяхното избавление от него.
Limbo на младенците, въпреки това, е доста друго и визира ориста на некръстените бебета. Необходимостта от кръщение за избавление била доказана от Исус в Евангелието на Йоан (3:5), което предиздвикало теолозите да размишляват върху безконечната орис на бебета, умрели без това свещенодействие.
Августин от Хипон (354-430) имал доста какво да каже за това, свързвайки първородния грях с проклятието и налагайки кръщението за избавление. Въпреки това, осъзнавайки суровостта на осъждането на почтени бебета да бъдат изпратени в пъкъла, теорията за Limbo се появила като положение на естествено благополучие, лишено от блаженото привидение. В края на краищата никой не желал да изпраща бебета в пъкъла.
Следователно теологичните основи на Limbo почиват на два стълба: първородния грях и нуждата от кръщение. Според католическото обучение всички човешки същества наследяват първородния грях от Адам и Ева, който ги отделя от Бога. Смята се, че кръщението изтрива първородния грях, възвръща връзката на индивида с Бог и отваря пътя към Рая.
В продължение на епохи теолозите се борели с Божията правдивост в подтекста на некръстените бебета. Limbo бил теоретизиран като решение, което поддържа справедливостта на Бог, като в същото време показва Неговата благосклонност.
Душите в Limbo няма да страдат от наказванията на пъкъла, само че също по този начин няма да се радват на блаженото привидение - директната среща с Бог в Рая. Бебетата, умряли преди кръщението, не са били прокълнати за вечността, вместо това те трябвало да чакат деня на спасението.
Развиване на теорията
През вековете концепцията за Limbo е претърпявала разнообразни тълкования и диспути измежду теолозите. Съборът във Флоренция (1439 г.) и Съборът в Трент (1545-1563 г.) разгледали казуса, като се борели с въпросите, свързани с концепцията за спасението и по какъв начин кръщението взаимодейства с първородния грях, само че нито един от тях не разрешил дефинитивно въпроса за Limbo.
През XX-ти век Вторият Ватикански събор (1962-1965) и последвалите папски учения почнали да изместват акцента от неоправдателното схващане за спасението (грешниците отиват в пъкъла, праведните най-после ще отидат в рая) към по-нюансирана оценка на Божията благосклонност. Тази еволюция отразява по-широка богословска и пасторална преоценка на обичайните концепции, в това число Limbo.
Но въпреки всичко концепцията останала, носейки се по ръба на католическата теология. Древните мъртви хора имали потребност да изчакат някъде до идването на Христос и това място, заради липса на по-добро име, било наречено Limbo.
Най-значимото скорошно развиване във връзка с Limbo пристигна с публикуването на „ Надеждата за избавление за бебета, които умират, без да бъдат кръстени “ от Международната богословска комисия през 2007 година Въпреки че не е формален документ на Магистериума, той беше утвърден за издание от папа Бенедикт XVI и отразява забележителна еволюция в метода на Църквата към тематиката.
Christ in Limbo, 1575 by Hieronymus Bosch
— art (@lastbreakofdawn)
Документът допуска, че има теологични и литургични аргументи да се надяваме, че бебета, които умират без кръщение, могат да бъдат избавени и да се радват на блаженото привидение. Той акцентира Божията благосклонност и универсалността на Христовата избавителна задача, което допуска, че Бог има своите способи да докара тези души до избавление, които не са изцяло разкрити пред нас.
Това развиване не отстранява публично концепцията за Limbo, само че съставлява отдалечаване от нейната нужда в католическата теология. Той акцентира доверието на Църквата в Божията благосклонност и вярата, че всички могат да бъдат избавени, изключително тези, които нямат персонален грях.
Концепцията за Limbo в католицизма в последна сметка е била по-скоро въпрос на богословски спекулации, в сравнение с дефинирана теория. Появява се като метод за съчетаване на справедливостта и милостта на Бог в спасението на душите, изключително във връзка с праведните преди Христос и некръстените бебета.
С течение на времето разбирането и учението на Църквата по тази тематика са се развивали, отразявайки по-дълбокото осмисляне на Божията благосклонност и тайната на спасението. Съвременната католическа позиция, подчертаваща вярата и доверието в Божията благосклонност за тези, които умират без кръщение, бележи забележителна пасторална и теологична смяна, насърчавайки по-всеобхватен мироглед за спасението, който разчита на безкрайната обич и правдивост на Бог.
А какво е чувството да си в Limbo? Изживяват ли праведните души приключването на времето, заобиколени от крещящи новородени, все по-разочаровани от забавянето? Населяват ли краткотрайно в пъкъла, чакайки Христос да пристигна и да ги освободи?
Това е напълно нова теологична кутия на Пандора.
По темата
Някои от тези полемики сигурно се въртели към Библията и голямото значение на това, което можело да се извлече от нея. Романът на Умберто Еко „ Името на розата “ се развива по време на полемика сред делегати от папата и францискански монаси за това дали Исус е имал облеклата си: баснословно богатите папски представители споделили, че е и затова всичките им притежания са имали възвишен казус, само че спестовните Францисканци се помолили за опцията да се опълчват.
Но някои творения били съвсем напълно отвън Библията. Такъв е казусът с Limbo, странната къща по средата сред парадайса и пъкъла, където душите дебнели не за вечността, а за идването на Христос и с концепцията в последна сметка да попаднат в парадайса.
Въпреки че понастоящем не е част от формалната теория на католическата черква, тя е била тематика на богословски спекулации и пасторална угриженост през цялата история на християнството. В последна сметка това е неизбежно умозаключение от това, което ни се споделя за живота след гибелта в Библията.
Christ In Limbo, by Hieronymus Bosch 1575
— mars (@myaofmars)
Но от кое място идва тази концепция и по какъв начин прераства в концепцията, която виждаме през днешния ден?
Управление на греховете
Терминът „ Limbo “ произлиза от латинската дума „ limbus “, което значи „ борд “ или „ граница “. Той е въведен, с цел да опише положението на тези души, които не заслужават да отидат в пъкъла, само че също не са били позволени в Рая. Исторически Limbo се преглежда в два съществени подтекста: Limbo на отците (Limbus Patrum) и Limbo на младенците (Limbus Infantium).
Лимбо на отците се отнася до положението на праведните, умрели преди гибелта и възкресението на Христос. Според католическото богословие тези положителни души, които не по своя виновност са били родени и са умрели преди Христос, не са могли да влязат в Рая, до момента в който не се е състояло изкуплението, осъществено от Христос.
Тази идея се корени в библейските препратки, по-специално 1 Петър 3:19, където се приказва за Исус, проповядващ на „ духовете в пандиза “. И от тези нищожни древен фрагменти изникнала цяла заплетена мрежа от теология и диспути.
Средновековните художници, разглеждайки тази идея, са създали някои много особени екстраполации за това какво би трябвало да съставлява Limbo. Мнозина разказват тези души като по-скоро изпратени в пъкъла, очакващи идването на Христос и тяхното избавление от него.
Limbo на младенците, въпреки това, е доста друго и визира ориста на некръстените бебета. Необходимостта от кръщение за избавление била доказана от Исус в Евангелието на Йоан (3:5), което предиздвикало теолозите да размишляват върху безконечната орис на бебета, умрели без това свещенодействие.
Августин от Хипон (354-430) имал доста какво да каже за това, свързвайки първородния грях с проклятието и налагайки кръщението за избавление. Въпреки това, осъзнавайки суровостта на осъждането на почтени бебета да бъдат изпратени в пъкъла, теорията за Limbo се появила като положение на естествено благополучие, лишено от блаженото привидение. В края на краищата никой не желал да изпраща бебета в пъкъла.
Следователно теологичните основи на Limbo почиват на два стълба: първородния грях и нуждата от кръщение. Според католическото обучение всички човешки същества наследяват първородния грях от Адам и Ева, който ги отделя от Бога. Смята се, че кръщението изтрива първородния грях, възвръща връзката на индивида с Бог и отваря пътя към Рая.
В продължение на епохи теолозите се борели с Божията правдивост в подтекста на некръстените бебета. Limbo бил теоретизиран като решение, което поддържа справедливостта на Бог, като в същото време показва Неговата благосклонност.
Душите в Limbo няма да страдат от наказванията на пъкъла, само че също по този начин няма да се радват на блаженото привидение - директната среща с Бог в Рая. Бебетата, умряли преди кръщението, не са били прокълнати за вечността, вместо това те трябвало да чакат деня на спасението.
Развиване на теорията
През вековете концепцията за Limbo е претърпявала разнообразни тълкования и диспути измежду теолозите. Съборът във Флоренция (1439 г.) и Съборът в Трент (1545-1563 г.) разгледали казуса, като се борели с въпросите, свързани с концепцията за спасението и по какъв начин кръщението взаимодейства с първородния грях, само че нито един от тях не разрешил дефинитивно въпроса за Limbo.
През XX-ти век Вторият Ватикански събор (1962-1965) и последвалите папски учения почнали да изместват акцента от неоправдателното схващане за спасението (грешниците отиват в пъкъла, праведните най-после ще отидат в рая) към по-нюансирана оценка на Божията благосклонност. Тази еволюция отразява по-широка богословска и пасторална преоценка на обичайните концепции, в това число Limbo.
Но въпреки всичко концепцията останала, носейки се по ръба на католическата теология. Древните мъртви хора имали потребност да изчакат някъде до идването на Христос и това място, заради липса на по-добро име, било наречено Limbo.
Най-значимото скорошно развиване във връзка с Limbo пристигна с публикуването на „ Надеждата за избавление за бебета, които умират, без да бъдат кръстени “ от Международната богословска комисия през 2007 година Въпреки че не е формален документ на Магистериума, той беше утвърден за издание от папа Бенедикт XVI и отразява забележителна еволюция в метода на Църквата към тематиката.
Christ in Limbo, 1575 by Hieronymus Bosch
— art (@lastbreakofdawn)
Документът допуска, че има теологични и литургични аргументи да се надяваме, че бебета, които умират без кръщение, могат да бъдат избавени и да се радват на блаженото привидение. Той акцентира Божията благосклонност и универсалността на Христовата избавителна задача, което допуска, че Бог има своите способи да докара тези души до избавление, които не са изцяло разкрити пред нас.
Това развиване не отстранява публично концепцията за Limbo, само че съставлява отдалечаване от нейната нужда в католическата теология. Той акцентира доверието на Църквата в Божията благосклонност и вярата, че всички могат да бъдат избавени, изключително тези, които нямат персонален грях.
Концепцията за Limbo в католицизма в последна сметка е била по-скоро въпрос на богословски спекулации, в сравнение с дефинирана теория. Появява се като метод за съчетаване на справедливостта и милостта на Бог в спасението на душите, изключително във връзка с праведните преди Христос и некръстените бебета.
С течение на времето разбирането и учението на Църквата по тази тематика са се развивали, отразявайки по-дълбокото осмисляне на Божията благосклонност и тайната на спасението. Съвременната католическа позиция, подчертаваща вярата и доверието в Божията благосклонност за тези, които умират без кръщение, бележи забележителна пасторална и теологична смяна, насърчавайки по-всеобхватен мироглед за спасението, който разчита на безкрайната обич и правдивост на Бог.
А какво е чувството да си в Limbo? Изживяват ли праведните души приключването на времето, заобиколени от крещящи новородени, все по-разочаровани от забавянето? Населяват ли краткотрайно в пъкъла, чакайки Христос да пристигна и да ги освободи?
Това е напълно нова теологична кутия на Пандора.
По темата
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ