Да се прибереш у дома с кон
Има доста способи човек да се прибере вкъщи в днешни дни - с метро, рейс, кола, трен, пеш... Има и невероятни такива - да вземем за пример с кон. Единайсетокласникът Виктор Николов нееднократно се е прибирал от конната база в село Войнеговци до дома си в Нови Искър със своята персонална кобила Зара. Той освен че язди чудесно, само че и образова деца и възрастни да яздят. Наред с всичко това Виктор е удивителното продължение на един античен, само че изчезващ поминък - той е измежду дребното младежи в България, които умеят да подковават коне.
Виктор е основен воин във фоторазказа на своя съученик -17-годишния Александър Вакарелов от столичното 7-o училище " Св. Седмочисленици ". Вълнуващите снимки на Александър, уловил по залез своя другар, до момента в който подковава кон, завоюваха първа награда в националния фотоконкурс, проведен от Центъра за върхови достижения " Наследство БГ " и финансиран с евросредства.
" Исках да покажа някой от старите занаяти, само че желаех и той да е близо до мен. Веднъж яздих с Виктор, настъпи златният час, аз взех фотоапарата и останалото го виждате ", споделя Александър, който другояче е разпален не по конете, а по скейта.
Не/случайна разходка в конната база
Всичко стартира с една разходка, когато Виктор е на 2 година и за пръв път се качва на кон. На 8-9 година към този момент язди самичък, откривайки конната база в с. Войнеговци. Започва да прекарва от ден на ден и повече време в базата, където среща изключителни хора и приятелско отношение. С годините се усъвършенства толкоз, че към този момент самичък е в ролята на обучител - на деца и възрастни, които желаят да се допрян до магическия свят на конете. " Най-много обичам дребните деца. При тях я има тази откровеност и неподправеност, която малко липсва при възрастните. Разбираме се и имам вяра, че накъдето и да ме хвърли животът, ще има деца към мен ", изяснява той.
Да усетиш коня
Ездата или конят - кое е първо в живота на Виктор? " Те не са тъкмо животните, които подвигат доста звук и демонстрират ясно всички по-дълбоки усеща от боязън и успокоение. За да видиш и усетиш любовта на един кон, би трябвало доста да го наблюдаваш. Нужно е да го познаваш добре, само че и той теб. Най-важно е взаимното доверие и това животното да вижда убеден водач в твое лице ", споделя той. Когато доверието е налице, човек може да усети доста от връзката с коня, може да разбере мислите му и да станат едно цяло. " Там към този момент идва и ездата, тъй като откакто си съумял да станеш част от живота на коня - да лежи спокоен, когато ти си в близост, и да не се оглежда непрекъснато, до момента в който пасе - той те приема и е спокоен ", споделя Виктор. Неслучайно доста от конете въз основата обожават да ги чеше, до момента в който към непознати те са много резервирани.
За младежа да намериш своя кон е като да можеш да избираш фамилията или подобаващия човек за теб. " Зара е пълновръстен член на фамилията. За мен е най-силната симбиоза, която съм изпитвал с друго живо създание, даже не е покрай тази с хората ", споделя Виктор.
Зара от близко
Зара е луда, има си лично мнение и си го демонстрира, споделя за своята спътничка Виктор. Двамата обаче постоянно стигат до консенсус, може би тъй като си наподобяват и постоянно им се върти една и съща мисъл в главите. " Една равна, ожъната равнища - и на двамата ни е ясно, че е направена да се гоним с вятъра по нея ", дава образец той.
Занаятът
Собственикът на конната база Ивайло Иванов е един от най-хубавите ковачи у нас. Трупал е опит по разнообразни места, в това число и в Саудитска Арабия. " Дълго време го следих, до момента в който въобще посмея да опитам. Подковаването на коне е дълъг развой, изисква посвещаване ", казва Виктор, за който конете към този момент са не просто спорт и занимание, само че и работа. Младежът споделя, че за здравите коне по-добър вид е да са боси, без подкови, тъй като подковата разнежва копитото, трансформира ъгъла му.
" Подковаването е тънка работа ", споделя още младият занаятчия. За да се подкове кон, първо би трябвало да се оформи копитото му - то е доста мощно кръвоснабдено и по тази причина ковачът би трябвало да е доста деликатен. " Конете са очевидно големи, само че са нежни като бебе ", споделя младият ковач. Затова и всяка работа към копитото е извънредно рискова. " Конете са доста мощни животни, а копитата са основната им отбрана, в случай че бягството не може да ги избави. Когато се работи по копитата, конят седи вързан и надлежно бързо изключва разновидността за бягство, по тази причина нерядко рита или хапе. Да държиш крайници на спокойно изравен кон е извънредно тежка физически работа, а на буйстващ кон няколко секунди са задоволителни, с цел да се отскубне и вероятно да те нарани, и то съществено. Има заплаха да се порежеш с инструмент, да те разпори стърчащ от копитото клинец, конят да ти счупи нещо при ритането или стягането на крайници или най-малкото да те настъпи или бутне на земята ", споделя Виктор, който признава, че работата носи и съществени болки в кръста.
" Като при всеки поминък, и при този има много елементи и детайлности. У нас обаче на никое място не се учи сходно нещо. Нямаме профилирано обучение. По света има най-различни курсове, докато в България има единствено семинари за ковачи, и то много рядко ", споделя още Виктор. По думите му у нас към момента съществува варварската процедура зъбите на конете да се изгарят - нещо, което в чужбина от дълго време е отречено. Според него ковачеството не е обречен на смърт поминък, само че сигурно не е разрастващ се. Малко са и положителните ковачи у нас - те обикалят конните бази в страната, които обикновено нямат собствен личен дежурен ковач.
Смисълът
Пътешествията и фотографията са другите пристрастености на Виктор, въпреки че като всеки младеж и той обича срещите с другари и купоните. Голяма част от времето си прекарва в конната база или в завършения с верния си другар - кобилата Зара, която той получил като подарък. Неведнъж, изключително когато вали сняг, той се е " изгубвал " из Стара планина. Често си прави и горски разходки, и минипреходи в планината, като най-далечното разстояние, до което е стигал, е на 40 км от София. Случвало се е и да се прибере вкъщи в Нови Искър на гърба на Зара, въпреки че, както самичък признава, прекосяването на река Искър и жп релсите не е лека задача.
" Смисълът за мен е да изживявам изцяло щастливите, хубавите моменти и по опция да ги споделя с някого. Дори да е само с коня, съм повече от удовлетворен. Понякога бих избегнал човешката компания, с цел да остана самичък със себе си, но в никакъв случай не бих избегнал коня. Знам, че постоянно Зара има предпочитание да се отърве от мен, но това му е хубавото - всичко е такова, каквото го усеща - истинско и неподправено ", приключва вдъхновяващия си разказ Виктор.
Виктор е основен воин във фоторазказа на своя съученик -17-годишния Александър Вакарелов от столичното 7-o училище " Св. Седмочисленици ". Вълнуващите снимки на Александър, уловил по залез своя другар, до момента в който подковава кон, завоюваха първа награда в националния фотоконкурс, проведен от Центъра за върхови достижения " Наследство БГ " и финансиран с евросредства.
" Исках да покажа някой от старите занаяти, само че желаех и той да е близо до мен. Веднъж яздих с Виктор, настъпи златният час, аз взех фотоапарата и останалото го виждате ", споделя Александър, който другояче е разпален не по конете, а по скейта.
Не/случайна разходка в конната база
Всичко стартира с една разходка, когато Виктор е на 2 година и за пръв път се качва на кон. На 8-9 година към този момент язди самичък, откривайки конната база в с. Войнеговци. Започва да прекарва от ден на ден и повече време в базата, където среща изключителни хора и приятелско отношение. С годините се усъвършенства толкоз, че към този момент самичък е в ролята на обучител - на деца и възрастни, които желаят да се допрян до магическия свят на конете. " Най-много обичам дребните деца. При тях я има тази откровеност и неподправеност, която малко липсва при възрастните. Разбираме се и имам вяра, че накъдето и да ме хвърли животът, ще има деца към мен ", изяснява той.
Да усетиш коня
Ездата или конят - кое е първо в живота на Виктор? " Те не са тъкмо животните, които подвигат доста звук и демонстрират ясно всички по-дълбоки усеща от боязън и успокоение. За да видиш и усетиш любовта на един кон, би трябвало доста да го наблюдаваш. Нужно е да го познаваш добре, само че и той теб. Най-важно е взаимното доверие и това животното да вижда убеден водач в твое лице ", споделя той. Когато доверието е налице, човек може да усети доста от връзката с коня, може да разбере мислите му и да станат едно цяло. " Там към този момент идва и ездата, тъй като откакто си съумял да станеш част от живота на коня - да лежи спокоен, когато ти си в близост, и да не се оглежда непрекъснато, до момента в който пасе - той те приема и е спокоен ", споделя Виктор. Неслучайно доста от конете въз основата обожават да ги чеше, до момента в който към непознати те са много резервирани.
За младежа да намериш своя кон е като да можеш да избираш фамилията или подобаващия човек за теб. " Зара е пълновръстен член на фамилията. За мен е най-силната симбиоза, която съм изпитвал с друго живо създание, даже не е покрай тази с хората ", споделя Виктор.
Зара от близко
Зара е луда, има си лично мнение и си го демонстрира, споделя за своята спътничка Виктор. Двамата обаче постоянно стигат до консенсус, може би тъй като си наподобяват и постоянно им се върти една и съща мисъл в главите. " Една равна, ожъната равнища - и на двамата ни е ясно, че е направена да се гоним с вятъра по нея ", дава образец той.
Занаятът
Собственикът на конната база Ивайло Иванов е един от най-хубавите ковачи у нас. Трупал е опит по разнообразни места, в това число и в Саудитска Арабия. " Дълго време го следих, до момента в който въобще посмея да опитам. Подковаването на коне е дълъг развой, изисква посвещаване ", казва Виктор, за който конете към този момент са не просто спорт и занимание, само че и работа. Младежът споделя, че за здравите коне по-добър вид е да са боси, без подкови, тъй като подковата разнежва копитото, трансформира ъгъла му.
" Подковаването е тънка работа ", споделя още младият занаятчия. За да се подкове кон, първо би трябвало да се оформи копитото му - то е доста мощно кръвоснабдено и по тази причина ковачът би трябвало да е доста деликатен. " Конете са очевидно големи, само че са нежни като бебе ", споделя младият ковач. Затова и всяка работа към копитото е извънредно рискова. " Конете са доста мощни животни, а копитата са основната им отбрана, в случай че бягството не може да ги избави. Когато се работи по копитата, конят седи вързан и надлежно бързо изключва разновидността за бягство, по тази причина нерядко рита или хапе. Да държиш крайници на спокойно изравен кон е извънредно тежка физически работа, а на буйстващ кон няколко секунди са задоволителни, с цел да се отскубне и вероятно да те нарани, и то съществено. Има заплаха да се порежеш с инструмент, да те разпори стърчащ от копитото клинец, конят да ти счупи нещо при ритането или стягането на крайници или най-малкото да те настъпи или бутне на земята ", споделя Виктор, който признава, че работата носи и съществени болки в кръста.
" Като при всеки поминък, и при този има много елементи и детайлности. У нас обаче на никое място не се учи сходно нещо. Нямаме профилирано обучение. По света има най-различни курсове, докато в България има единствено семинари за ковачи, и то много рядко ", споделя още Виктор. По думите му у нас към момента съществува варварската процедура зъбите на конете да се изгарят - нещо, което в чужбина от дълго време е отречено. Според него ковачеството не е обречен на смърт поминък, само че сигурно не е разрастващ се. Малко са и положителните ковачи у нас - те обикалят конните бази в страната, които обикновено нямат собствен личен дежурен ковач.
Смисълът
Пътешествията и фотографията са другите пристрастености на Виктор, въпреки че като всеки младеж и той обича срещите с другари и купоните. Голяма част от времето си прекарва в конната база или в завършения с верния си другар - кобилата Зара, която той получил като подарък. Неведнъж, изключително когато вали сняг, той се е " изгубвал " из Стара планина. Често си прави и горски разходки, и минипреходи в планината, като най-далечното разстояние, до което е стигал, е на 40 км от София. Случвало се е и да се прибере вкъщи в Нови Искър на гърба на Зара, въпреки че, както самичък признава, прекосяването на река Искър и жп релсите не е лека задача.
" Смисълът за мен е да изживявам изцяло щастливите, хубавите моменти и по опция да ги споделя с някого. Дори да е само с коня, съм повече от удовлетворен. Понякога бих избегнал човешката компания, с цел да остана самичък със себе си, но в никакъв случай не бих избегнал коня. Знам, че постоянно Зара има предпочитание да се отърве от мен, но това му е хубавото - всичко е такова, каквото го усеща - истинско и неподправено ", приключва вдъхновяващия си разказ Виктор.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ