Воденски: Води се чужда на България война. Трябваше да предложим посредничество на Москва и Киев
Има ли риск за съществуването на България?
След 32-годишен преход – време, през което като че ли знаехме накъде се движим, през днешния ден България още веднъж е разкъсвана по оста Изток или Запад.
Страната ни през миналите години направи два основни избора и се причисли първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше слънчев. От обществения спор тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче последователно започнаха да постановат разнообразни гледни/опорни точки, а военната интервенция на Русия в Украйна - да прекатурва света.
България, обичайно свързвана с Изтока, макар съюзническата си обязаност със Запада, претърпява земетресения.
Политическият хайлайф е безусловно раздвоен по основните тематики, които засягат ролята, присъединяване и позициите на България, свързани с разгарящия се спор.
Предишното Народно заседание одобри политическа декларация, с която поддържа Киев и осъди дейностите на Москва. Сегашното гласоподава военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния спор в световен стават все по-плътни, въпросите пред елита – съответни и комплицирани.
Общественото мнение е на двата полюса, причините се плъзгат по злободневната изразителност.
В този, без пресилване, исторически миг България не разполага с дълготрайна тактика, която разиграва разнообразни сюжети за бъдещето и проектира върху тях националните ни ползи. Ако това бе факт, позициите евентуално щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на вероятните развития и националните ползи на България „ Епицентър “ стартира серия от изявленията и търсене на позиции към един главен въпрос: има ли риск за съществуването на България и по какъв начин те биха могли да се проявят в идващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и по този начин: краят на историята не пристигна, само че може ли да пристигна краят на нашата страна?
Предлагаме ви гледната точка на дипломата Петър Воденски. Генерален консул в Истанбул (1990) и дипломат в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил шеф на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси). Член на Стратегическия съвет към президента.
Според Петър Воденски при изработването на позиция единственото основание би трябвало да е ползата на страната.
- Посланик Воденски, войната в Украйна изостри до прекаленост разделянето и в елита, и измежду българското общество по линията Изток/Русия-Запад. Много постоянно, в това число поради вътрешно-политическите различия, се приказва към този момент за две Българии. Доколко това разединение единствено по себе си е риск за съществуването на страната ни?
- От 1989 година и до момента съзнателно ни разделят на какво ли не: на сини и червени, на скачащи и нескачащи, на жълти и на елементарни павета, на русофили и русофоби, на евроатлантици и путинисти, на Държавна сигурност и „ чисти “, на православни и други, и така нататък Целта на тези разграничителни линии сред българските жители е да не бъдем единни. Само при ръководството на Национална движение „Симеон Втори" – най-малко първоначално – се търсеше някакво обединяване измежду хората, наблягаше се не на това, което ни разделя, а на задачите, които ни сплотяват. При Национална движение „Симеон Втори", във Външно министерство (тогава работех там) за управителни фрагменти бяха издигнати не „ наши партийци “, а хората, които можеха и знаеха по какъв начин да работят. Вероятно поради това, тогава, благодарение на обществото, България съумя да реализира някои триумфи, които искаше и чакаха от нас хората след 10 ноември 1989 година
Сега ни разделят по линията Русия-Запад, още веднъж една измислена разграничителна линия, като че ли в случай че си срещу присъединяване на България във войната в Украйна, си за Путин...
Разделението измежду нас през последните трийсетина години е пагубно за страната. Ако по този начин продължаваме, в действителност ще застрашим съществуването на страната ни и ще търсим някой Мойсей, който да ни преведе през кризите…
- Всяка страна има своите причини в разногласието Русия-Украйна, а Вие нееднократно сте подчертавали, че би трябвало да отчитаме националния си интерес преди всичко. Но по какъв начин да знаем националните си ползи, откакто липсва осмислена тактика за нашето държание въз основата на краткосрочни и по-важното - дълготрайни опасности?
- В работата си в региона на дипломацията – повече от 40 години – съм взел участие нееднократно в групи за разработване на позиции на страната по разнообразни въпроси. Ще споделя по какъв начин сме подхождали към осъществяването на такива задания. На базата на наличната информация от вътрешни и външни източници - както класифицирана, по този начин и открита от нашите дипломатически задачи в чужбина - сме изготвяли по този начин наречените „ тирета “ (сега ги назовават „ булети “) с другите съответни дадености в съответната обстановка, и по-късно, „ под линия “ сме предложили каква би могла да бъде българската позиция във разновидности „ А “, „ Б “, „ В “ и впрочем. А след одобряването на тази позиция от страна на съответния политически орган (Министерски съвет, Народно събрание), сме предложили принадлежности за практическо реализиране на тази позиция.
В случая с войната в Украйна – в този момент не разполагам с класифицирана информация, само че от откритата може да се създадат няколко тирета:
- Русия и Украйна са две другарски страни за България, популацията там е другарски настроено към нас и българското население е другарски настроено към хората там;
- В Украйна и Молдова има българско население, общо към 500 хиляди души, което ще бъде въвлечено във войната директно;
- Това е непозната за България война;
- България няма интерес от тази война на километри от границата ни;
- България няма запас да промени нещо в тази война;
- България няма интерес да води война с Русия, нито с Украйна;
- България няма интерес от война НАТО-Русия, нито от война САЩ-Русия, която е с капацитет да прерасне в ядрена;
- България съществено ще пострада в стопански проект от последствията от тази война;
- В България могат да се чакат бежанци от Украйна;
- България няма интерес тази война да се проточва във времето;
- Реален е рискът България да бъде включена в тази война, освен това пряко;
- България е член на НАТО и Европейски Съюз и би трябвало да се преценява с техните позиции, като нашите представители в тези организации следва интензивно да коментират на съдружниците и сътрудниците нашите позиции и да се стремят те да бъдат разбрани и признати, или – в случай че няма метод в Брюксел да ги одобряват – да ги „ изтъргуваме “ за нещо, в което ние имаме интерес (Шенген, еврофондове, превъоръжаване на нашата войска, в случай че щете поддръжка по позицията ни за Скопие и впрочем, в този момент просто нахвърлям хрумвания, не споделям нито че са само годни, нито че са лесни за осъществяване).
Затова още първоначално чаках България да предложи на Москва и Киев ходатайство (като разбираем авансово това и в Брюксел), като инструмент за отбрана на нашата позиция. Напълно ми е ясно, че ние нямаме запас да изпълним пълноценно такова ходатайство, само че самото оповестяване на такава самодейност, с огромна доза възможност тя да не бъде призната, щеше да ни нарежда по друг метод по отношение на тази война както пред воюващите страни, по този начин и пред сътрудниците ни, а и пред останалия свят.
Често ми опълчват аргумента „ взаимност “ (членството ни в НАТО и ЕС). По-горе загатнах за „ търгуването “. А солидарността е значим, в действителност доста значим мотив, само че тя не може да се реализира за сметка на останалите „ тирета “. Когато поради солидарността подценяваме останалото, стигаме до оповестяване „ алегорично “ на война на Съединени американски щати и Англия през Втората международна война (с американски бомбардировки над София и със салфетка за проценти на въздействието на Запада и Изтока върху нас), до изпращане на наши бойци в Прага през 1968 година, нека не стигнем до действително присъединяване във войната в Украйна, накъдето сме се запътили като че ли без да си даваме сметка за това.
За страдание, в случай че осъждам по откритата информация в медиите, ние не сме казвали в НАТО и Европейски Съюз нищо за българските ползи, а единствено сме изпълнявали това, което „ началниците “ са ни наредили за осъществяване. Образно казано, Урсула е наредила да държим 19 градуса през зимата на закрито, а ние сме дали обещание да държим в България 18 градуса, с цел да покажем какви евроатлантици сме.
Държа да подчертая, че при изработването на позиция, единственото основание е ползата на страната. Нищо повече.
И съответно на въпроса Ви: не, България няма национална тактика. Има няколко документа с такова заглавие, само че всеки от основателите им пази своя вид и никой не ще да признае хубавото във разновидността на другите, уви… Това е и повода да не чакам подобен документ да бъде признат в обозримо бъдеще.
- А може ли България да има национална тактика, която отива оттатък войната, откакто изходът от тази война на този стадий не може да бъде плануван?
- Всичко може. Тази война надали ще завърши скоро, в нея ще се включат и още страни. В момента, съгласно някои оценки, се води международна „ прокси “ война, а това е доста рисково за нас. Дори се загатва, че Украйна е „ прокси “ на Съединени американски щати, а Русия е „ прокси “ на КНР, пък като странична жертва е паднала Европа, която е била доразстреляна с надзорен изстрел в главата посредством атентат по отношение на тръбите на Северните потоци. Колкото по-скоро стартират договаряния за преустановяване на тази война и за „ преформатиране “ на света, толкоз по добре и за България, и за човечеството.
- Турция има своята „ Стратегическа дълбочина “, България единствено си приказва за нуждата от национална теория към този момент повече от 30 години. Какво планува за България дълготрайната визия на Анкара и съумяваме ли ние да й противодействаме с съответни политически решения?
- В „ Стратегическата дълбочина “ на Давутоолу са взети всички най-хубави учения, тактики и тактики за Турция - от времето на Османската империя, от пантюркизма, панислямизма и турския шовинизъм, като са доразработени в светлината на съвременността. За България, като част от някогашната империя, се планува въздействието на Турция да се реализира посредством турското малцинство в страната, турските културни монументи и ислямската вяра, като в сегашната турска външна политика са планувани и принадлежности – политически, стопански, религиозни, просветителни, разузнаване и прочие Ако ме питате до каква степен желае Анкара да стигне във връзка с нас, бих дал отговор, че ще работят на правилото „ as much as it gets “ (докъдето събитията позволят). Не виждам да противодействаме с нещо, в противен случай, вършим се, че не забелязваме…
- В изявление за Епицентър.бг Вие подчертавате, че Турция постоянно, във всяка обстановка е успявала да формулира националните си ползи и да ги пази, без да се въздейства от идеология и моментни съюзи. Но Турция е някогашна империя. Могат ли страни като България да не се въздействат от „ моментните съюзи “, да лавират сред ползите си и съюзническите си отговорности?
- Вижте Турция по какъв начин се ситуира по отношение на войната в Украйна. Предложи и реализира ходатайство, Организация на обединените нации се ангажира с турското ходатайство, има действителни резултати от това ходатайство, Турция приема съветски туристи и си сътрудничи с Русия в стопанската система (включително АЕЦ на турска територия), Турция ще става газов хъб, Турция продава (не съм чул да дарява) оръжие на Украйна, Турция одобри бежанци от Украйна. С други думи, Турция не загуби нищо в връзките си с Русия или Украйна, а единствено печели. Оценката ми е, че Турция от години прави действителни стъпки, с цел да реализира поръчката си да се трансформира от районна в световна мощ, и към този момент никой не може да я спре.
Ние какво спечелихме от нашата политика, като се наредихме до „ ястребите “ без да имаме нужния запас, като приехме да дарим оръжие, като изгонихме де-що-има съветски посланик в страната, изгонихме даже и готвача, че той бил топ-шпионина измежду непознатите шпиони в България? Инкасираме единствено негативи, като се изключи продаденото на полски компании въоръжение, и за това осъществилите тези продажби хора бяха обществено „ тричани “.
А за имперското самочувствие – и България е била империя, очевидно това самочувствие е в главата, ние го нямаме. Дали и ние можем да пазиме по този начин своите ползи? Вижте и други страни в Централна Европа по какъв начин го вършат, не разбирам за какво не се поучим от тях. Бихме могли и ние, ще ни бъде мъчно, само че пък превъзмогването на компликациите е най-интересното в специалността и в живота. Но, да си призная, не съм оптимист…
- От всички опасности за националната сигурност и даже за съществуването ни като страна кой е най-реалният, най-релефният, най-големият - нов спор в района, предаването ни от Съединени американски щати или Русия в зоната на въздействие на Турция?
- Регионът може да бъде замесен в действителен спор, с всички последици от това. Преди време, на една академична Конференция за Балканите, в която участваха дипломати и научни дейци, един от участниците сподели: „ Всички приказваме, че в района не би трябвало да се „ пипат “ границите, само че аз не мога да си показва, че след 30 години, да вземем за пример, сегашните граници ще се запазят… “
Боя се, че както на Московската конференция през 1944 година нито Чърчил, нито Сталин са ни питали какви проценти за въздействие в България да фиксират на прословутата салфетка, по този начин и в този момент, когато пристигна времето за договаряне, нито ще ни поканят да седнем на масата за договаряния, нито ще ни питат какво желаеме. Дано да греша…
От друга страна, ние сме привикнали да посрещаме на „ Орлов мост “ всички „ освободители “ – това, несъмнено, в кръга на шегата. Сигурен съм, че когато/ако ни сменят „ огромния брат “, измежду посрещачите на „ Орлов мост “ на новите ни ментори ще забележим доста от днешните познати лица, които ни убеждават в „ евроатлантическите полезности “ по телевизора… Работил съм шест години като дипломат в Кишинев, тамошните бесарабски българи в исторически аспект са били в рамките на Руската империя, по-късно на Румъния, след това Съветския съюз, и като някой ги попита „ по кое време ви беше по-добре, при руснаците, или при румънците “, те дават отговор: „ Най-добре ни беше, когато едните си бяха към този момент отишли, а другите още не бяха пристигнали “… Та по този начин и ние, с новите ни освободители.
Дали на бъдещата – нагледно казано - „ Ялта “ ще ни дадат в областта на турско въздействие? Знае ли човек… Ако, при новата уредба на света, „ огромните “ решат, да вземем за пример, да създадат кюрдска страна (както Съединени американски щати преди време бяха дали обещание на кюрдите в Сирия и Ирак, само че след това се отметнаха), Турция би се почувствала действително застрашена, и в случай че тя не може да опази целостта си, няма да се въздържи и ще сложи въпроса за териториални обезщетения. Откъде ще дойдат тези обезщетения ли? Не знам, можем да поразсъждаваме дружно някой път…
- В момента полемиката към изтребители за Военновъздушни сили и превъоръжаване на армията ескалира с нова мощ. Как страна, която е затруднена даже да прави пълноценно по този начин наречения еърполисинг на личното си въздушно пространство, може да пази позиции, разнообразни от тези на НАТО? Очевидно е, че и България, както и Европа, е подвластна във военно отношение от НАТО и от Съединени американски щати.
- Помните ли, когато си разтуряхме армията и си унищожавахме въоръжението? Помните ли тогава по какъв начин тези, които се самоетикетираха като „ демократи “, се подиграваха на хората, които споделяха до каква степен ще стигнем по този път, и ги хулеха, че са „ комунисти “?
Не зложелателствам, само че не мога да не отбележа, че същите тези хора и политическите сили, които те сътвориха (вече станаха „ евроатлантици “ със съответните полезности под мишница), в този момент желаят да дарим нищожното останало ни въоръжение на трета страна. Правилно ги попита висшият главнокомандващ – „ Какво сте внесли и доставили на армията за времето на Вашето ръководство, та в този момент желаете да изнасяте? “
- Решението на българския парламент да даде военна помощ на Украйна бе несъмнено от Кремъл като „ следващата неприятелска офанзива “, която ще докара до по-нататъшно утежняване на двустранните връзки. Ние пък отговорихме, че не е демонстрация на добър звук да се разясняват решения на Народното събрание ни от представители на непозната страна. Прави усещане обаче, че утежняването на българо-руските връзки не провокират упования мощен резонанс, процесът като че ли се трансформира в статукво. Дали ще бъде по този начин и от съветска страна? Възможна ли е още по-голяма ескалация на напрежението по оста София-Москва, предизвикана от съветска страна?
- Очаквана реакция от съветска страна, с надалеч отиващи последици, основно за нас. Знаете поговорката, че в случай че гърне се удари в камък, ще се счупи, пък в случай че камък се удари в гърнето, отново гърнето ще се счупи. Отношенията ни с Русия са изцяло сринати, доколкото виждам, в Москва – за положително или за неприятно - „ са ни отписали “. Мога да предположа highly likely, че там са поставили България в „ различен долап с папки “, и това ще бъде задълго. Не изпитвам завист на тези, които в бъдеще ще би трябвало да възстановяват връзките ни, тъй като този миг все в миналото ще пристигна.
- Повечето европейски страни, в това число България, нямат интерес войната да продължава. Виждате ли обаче действителни и отчетливи дипломатически стъпки в посока на преустановяване или заледяване на спора?
- Има опити за това, само че до каква степен ще бъдат сполучливи, е обособен въпрос. Вижда се отмалялост от войната в Русия, Украйна пък е на „ командно дишане “ и не би издържала и ден без външни инжекции под формата на оръжие и пари. В Европа също назряват процеси в интерес на преустановяване на войната. Зимата ще бъде ужасна и за Украйна, и за Европа. Всичко това приказва в интерес на договаряния. Дали светът ще успее да се възползва, е „ друга опера “.
- Очаквате ли корекции във външната политика на Съединени американски щати след изборите през ноември?
- Ще има корекции, несъмнено, светът се трансформира, само че познавачи на Съединени американски щати, на които аз имам вяра, споделят, че американската външна политика е функционалност от вътрешната. Затова предстоящите промени надали ще бъдат доста фрапантни, само че да забележим.
- Вътрешно-политическата рецесия остава тежка, съставянето на постоянно държавно управление е под въпрос. Има ли роля тук външният фактор и за какво даже формулата за евроатлантическо държавно управление не може да бъде осъществена?
- „ Външният фактор “ желае постоянно държавно управление у нас, освен това не просто държавно управление, а „ евроатлантическо “ държавно управление. Не знам какво е това, аз го чета в настоящия съответен миг като „ държавно управление на войната “. Но измежду „ евроатлантическите полезности “ май не е тази - партиите да ръководят страната през зимата, при съществуването на толкоз доста рецесии. Вижте какво става в Народното събрание – всички подлагат на критика служебните министри, желаят оставки през днешния ден на един, на следващия ден на различен министър, обилно дават обещание фрапантно нарастване на приходите, желаят внасянето на бюджет, без да имат грижа за осъществяването му. Май ще вървим на нови избори скоро…
- Позволете и един въпрос, извърнат към предишното, който обаче може да ни даде тематика за бъдещето. Какво постигнахме и какво не успяхме през прехода, който стартира на 10 ноември 1989 година? Имахме огромни упования или положихме дребни старания за демократизация, правова страна, самостоятелност?
- През 1989 година светът беше друг от това, което е през днешния ден. Тогава множеството от хората в България желаеха да станем „ като тях “ на Запад, а това в действителен проект означаваше да влезем в Европейски Съюз, което в нашия случай минаваше през участие в НАТО.
Аз съм работил в Министерство на външните работи действително за осъществяване на тази идея, имам награди за работа по реализиране на тези две участия. Но, нагледно казано, в този момент имам възприятието, че до момента в който аз и други сътрудници сме работили, други хора за се занимавали с персоналното си обогатяване, със основаване на „ страна в страната “. Не знам за правова страна, само че се вижда и с просто око, че през днешния ден у нас изцяло липсва възприятието за правдивост. Свидетели сме на демографска рецесия, на ширеща се неначетеност, имам възприятието, че на всички места липсва връзка сред осъществяваната действителна трудова активност (физически или мисловен труд) и крайната (готова) продукция.
Не виждам някой да се пробва да проучва положението на страната и обществото, и да се пробва да очертае вероятности за деяние. В книгата си „ А другояче дипломацията е сериозен поминък “ съм описал един епизод от работата си в Министерство на външните работи, когато един министър с доста огромен принос за участието ни в НАТО ми сподели, че в ръководената от мен група за бъдещата външна политика на България сме написали доста „ отегчителен “ текст и е трябвало да напишем нещо, което да грабне вниманието на читателите, да вземем за пример, че ще излезем от НАТО. На моето учудване ми отговори с фразата: „ Ми ето, влязохме в това НАТО, ще постоим, ще постоим в него, пък като спре да ни дава отговор на ползите, ще излезем “. Ще завърша с това, че времената се менят, приятелите и враговете се менят, само че ползите на България са безконечни, при промени няма нищо ужасно да променим и инструментариума за реализирането им. Но следва отнякъде да стартираме.
След 32-годишен преход – време, през което като че ли знаехме накъде се движим, през днешния ден България още веднъж е разкъсвана по оста Изток или Запад.
Страната ни през миналите години направи два основни избора и се причисли първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше слънчев. От обществения спор тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче последователно започнаха да постановат разнообразни гледни/опорни точки, а военната интервенция на Русия в Украйна - да прекатурва света.
България, обичайно свързвана с Изтока, макар съюзническата си обязаност със Запада, претърпява земетресения.
Политическият хайлайф е безусловно раздвоен по основните тематики, които засягат ролята, присъединяване и позициите на България, свързани с разгарящия се спор.
Предишното Народно заседание одобри политическа декларация, с която поддържа Киев и осъди дейностите на Москва. Сегашното гласоподава военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния спор в световен стават все по-плътни, въпросите пред елита – съответни и комплицирани.
Общественото мнение е на двата полюса, причините се плъзгат по злободневната изразителност.
В този, без пресилване, исторически миг България не разполага с дълготрайна тактика, която разиграва разнообразни сюжети за бъдещето и проектира върху тях националните ни ползи. Ако това бе факт, позициите евентуално щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на вероятните развития и националните ползи на България „ Епицентър “ стартира серия от изявленията и търсене на позиции към един главен въпрос: има ли риск за съществуването на България и по какъв начин те биха могли да се проявят в идващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и по този начин: краят на историята не пристигна, само че може ли да пристигна краят на нашата страна?
Предлагаме ви гледната точка на дипломата Петър Воденски. Генерален консул в Истанбул (1990) и дипломат в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил шеф на Кабинета на министъра на външните работи (при Станислав Даскалов и Соломон Паси). Член на Стратегическия съвет към президента.
Според Петър Воденски при изработването на позиция единственото основание би трябвало да е ползата на страната.
- Посланик Воденски, войната в Украйна изостри до прекаленост разделянето и в елита, и измежду българското общество по линията Изток/Русия-Запад. Много постоянно, в това число поради вътрешно-политическите различия, се приказва към този момент за две Българии. Доколко това разединение единствено по себе си е риск за съществуването на страната ни?
- От 1989 година и до момента съзнателно ни разделят на какво ли не: на сини и червени, на скачащи и нескачащи, на жълти и на елементарни павета, на русофили и русофоби, на евроатлантици и путинисти, на Държавна сигурност и „ чисти “, на православни и други, и така нататък Целта на тези разграничителни линии сред българските жители е да не бъдем единни. Само при ръководството на Национална движение „Симеон Втори" – най-малко първоначално – се търсеше някакво обединяване измежду хората, наблягаше се не на това, което ни разделя, а на задачите, които ни сплотяват. При Национална движение „Симеон Втори", във Външно министерство (тогава работех там) за управителни фрагменти бяха издигнати не „ наши партийци “, а хората, които можеха и знаеха по какъв начин да работят. Вероятно поради това, тогава, благодарение на обществото, България съумя да реализира някои триумфи, които искаше и чакаха от нас хората след 10 ноември 1989 година
Сега ни разделят по линията Русия-Запад, още веднъж една измислена разграничителна линия, като че ли в случай че си срещу присъединяване на България във войната в Украйна, си за Путин...
Разделението измежду нас през последните трийсетина години е пагубно за страната. Ако по този начин продължаваме, в действителност ще застрашим съществуването на страната ни и ще търсим някой Мойсей, който да ни преведе през кризите…
- Всяка страна има своите причини в разногласието Русия-Украйна, а Вие нееднократно сте подчертавали, че би трябвало да отчитаме националния си интерес преди всичко. Но по какъв начин да знаем националните си ползи, откакто липсва осмислена тактика за нашето държание въз основата на краткосрочни и по-важното - дълготрайни опасности?
- В работата си в региона на дипломацията – повече от 40 години – съм взел участие нееднократно в групи за разработване на позиции на страната по разнообразни въпроси. Ще споделя по какъв начин сме подхождали към осъществяването на такива задания. На базата на наличната информация от вътрешни и външни източници - както класифицирана, по този начин и открита от нашите дипломатически задачи в чужбина - сме изготвяли по този начин наречените „ тирета “ (сега ги назовават „ булети “) с другите съответни дадености в съответната обстановка, и по-късно, „ под линия “ сме предложили каква би могла да бъде българската позиция във разновидности „ А “, „ Б “, „ В “ и впрочем. А след одобряването на тази позиция от страна на съответния политически орган (Министерски съвет, Народно събрание), сме предложили принадлежности за практическо реализиране на тази позиция.
В случая с войната в Украйна – в този момент не разполагам с класифицирана информация, само че от откритата може да се създадат няколко тирета:
- Русия и Украйна са две другарски страни за България, популацията там е другарски настроено към нас и българското население е другарски настроено към хората там;
- В Украйна и Молдова има българско население, общо към 500 хиляди души, което ще бъде въвлечено във войната директно;
- Това е непозната за България война;
- България няма интерес от тази война на километри от границата ни;
- България няма запас да промени нещо в тази война;
- България няма интерес да води война с Русия, нито с Украйна;
- България няма интерес от война НАТО-Русия, нито от война САЩ-Русия, която е с капацитет да прерасне в ядрена;
- България съществено ще пострада в стопански проект от последствията от тази война;
- В България могат да се чакат бежанци от Украйна;
- България няма интерес тази война да се проточва във времето;
- Реален е рискът България да бъде включена в тази война, освен това пряко;
- България е член на НАТО и Европейски Съюз и би трябвало да се преценява с техните позиции, като нашите представители в тези организации следва интензивно да коментират на съдружниците и сътрудниците нашите позиции и да се стремят те да бъдат разбрани и признати, или – в случай че няма метод в Брюксел да ги одобряват – да ги „ изтъргуваме “ за нещо, в което ние имаме интерес (Шенген, еврофондове, превъоръжаване на нашата войска, в случай че щете поддръжка по позицията ни за Скопие и впрочем, в този момент просто нахвърлям хрумвания, не споделям нито че са само годни, нито че са лесни за осъществяване).
Затова още първоначално чаках България да предложи на Москва и Киев ходатайство (като разбираем авансово това и в Брюксел), като инструмент за отбрана на нашата позиция. Напълно ми е ясно, че ние нямаме запас да изпълним пълноценно такова ходатайство, само че самото оповестяване на такава самодейност, с огромна доза възможност тя да не бъде призната, щеше да ни нарежда по друг метод по отношение на тази война както пред воюващите страни, по този начин и пред сътрудниците ни, а и пред останалия свят.
Често ми опълчват аргумента „ взаимност “ (членството ни в НАТО и ЕС). По-горе загатнах за „ търгуването “. А солидарността е значим, в действителност доста значим мотив, само че тя не може да се реализира за сметка на останалите „ тирета “. Когато поради солидарността подценяваме останалото, стигаме до оповестяване „ алегорично “ на война на Съединени американски щати и Англия през Втората международна война (с американски бомбардировки над София и със салфетка за проценти на въздействието на Запада и Изтока върху нас), до изпращане на наши бойци в Прага през 1968 година, нека не стигнем до действително присъединяване във войната в Украйна, накъдето сме се запътили като че ли без да си даваме сметка за това.
За страдание, в случай че осъждам по откритата информация в медиите, ние не сме казвали в НАТО и Европейски Съюз нищо за българските ползи, а единствено сме изпълнявали това, което „ началниците “ са ни наредили за осъществяване. Образно казано, Урсула е наредила да държим 19 градуса през зимата на закрито, а ние сме дали обещание да държим в България 18 градуса, с цел да покажем какви евроатлантици сме.
Държа да подчертая, че при изработването на позиция, единственото основание е ползата на страната. Нищо повече.
И съответно на въпроса Ви: не, България няма национална тактика. Има няколко документа с такова заглавие, само че всеки от основателите им пази своя вид и никой не ще да признае хубавото във разновидността на другите, уви… Това е и повода да не чакам подобен документ да бъде признат в обозримо бъдеще.
- А може ли България да има национална тактика, която отива оттатък войната, откакто изходът от тази война на този стадий не може да бъде плануван?
- Всичко може. Тази война надали ще завърши скоро, в нея ще се включат и още страни. В момента, съгласно някои оценки, се води международна „ прокси “ война, а това е доста рисково за нас. Дори се загатва, че Украйна е „ прокси “ на Съединени американски щати, а Русия е „ прокси “ на КНР, пък като странична жертва е паднала Европа, която е била доразстреляна с надзорен изстрел в главата посредством атентат по отношение на тръбите на Северните потоци. Колкото по-скоро стартират договаряния за преустановяване на тази война и за „ преформатиране “ на света, толкоз по добре и за България, и за човечеството.
- Турция има своята „ Стратегическа дълбочина “, България единствено си приказва за нуждата от национална теория към този момент повече от 30 години. Какво планува за България дълготрайната визия на Анкара и съумяваме ли ние да й противодействаме с съответни политически решения?
- В „ Стратегическата дълбочина “ на Давутоолу са взети всички най-хубави учения, тактики и тактики за Турция - от времето на Османската империя, от пантюркизма, панислямизма и турския шовинизъм, като са доразработени в светлината на съвременността. За България, като част от някогашната империя, се планува въздействието на Турция да се реализира посредством турското малцинство в страната, турските културни монументи и ислямската вяра, като в сегашната турска външна политика са планувани и принадлежности – политически, стопански, религиозни, просветителни, разузнаване и прочие Ако ме питате до каква степен желае Анкара да стигне във връзка с нас, бих дал отговор, че ще работят на правилото „ as much as it gets “ (докъдето събитията позволят). Не виждам да противодействаме с нещо, в противен случай, вършим се, че не забелязваме…
- В изявление за Епицентър.бг Вие подчертавате, че Турция постоянно, във всяка обстановка е успявала да формулира националните си ползи и да ги пази, без да се въздейства от идеология и моментни съюзи. Но Турция е някогашна империя. Могат ли страни като България да не се въздействат от „ моментните съюзи “, да лавират сред ползите си и съюзническите си отговорности?
- Вижте Турция по какъв начин се ситуира по отношение на войната в Украйна. Предложи и реализира ходатайство, Организация на обединените нации се ангажира с турското ходатайство, има действителни резултати от това ходатайство, Турция приема съветски туристи и си сътрудничи с Русия в стопанската система (включително АЕЦ на турска територия), Турция ще става газов хъб, Турция продава (не съм чул да дарява) оръжие на Украйна, Турция одобри бежанци от Украйна. С други думи, Турция не загуби нищо в връзките си с Русия или Украйна, а единствено печели. Оценката ми е, че Турция от години прави действителни стъпки, с цел да реализира поръчката си да се трансформира от районна в световна мощ, и към този момент никой не може да я спре.
Ние какво спечелихме от нашата политика, като се наредихме до „ ястребите “ без да имаме нужния запас, като приехме да дарим оръжие, като изгонихме де-що-има съветски посланик в страната, изгонихме даже и готвача, че той бил топ-шпионина измежду непознатите шпиони в България? Инкасираме единствено негативи, като се изключи продаденото на полски компании въоръжение, и за това осъществилите тези продажби хора бяха обществено „ тричани “.
А за имперското самочувствие – и България е била империя, очевидно това самочувствие е в главата, ние го нямаме. Дали и ние можем да пазиме по този начин своите ползи? Вижте и други страни в Централна Европа по какъв начин го вършат, не разбирам за какво не се поучим от тях. Бихме могли и ние, ще ни бъде мъчно, само че пък превъзмогването на компликациите е най-интересното в специалността и в живота. Но, да си призная, не съм оптимист…
- От всички опасности за националната сигурност и даже за съществуването ни като страна кой е най-реалният, най-релефният, най-големият - нов спор в района, предаването ни от Съединени американски щати или Русия в зоната на въздействие на Турция?
- Регионът може да бъде замесен в действителен спор, с всички последици от това. Преди време, на една академична Конференция за Балканите, в която участваха дипломати и научни дейци, един от участниците сподели: „ Всички приказваме, че в района не би трябвало да се „ пипат “ границите, само че аз не мога да си показва, че след 30 години, да вземем за пример, сегашните граници ще се запазят… “
Боя се, че както на Московската конференция през 1944 година нито Чърчил, нито Сталин са ни питали какви проценти за въздействие в България да фиксират на прословутата салфетка, по този начин и в този момент, когато пристигна времето за договаряне, нито ще ни поканят да седнем на масата за договаряния, нито ще ни питат какво желаеме. Дано да греша…
От друга страна, ние сме привикнали да посрещаме на „ Орлов мост “ всички „ освободители “ – това, несъмнено, в кръга на шегата. Сигурен съм, че когато/ако ни сменят „ огромния брат “, измежду посрещачите на „ Орлов мост “ на новите ни ментори ще забележим доста от днешните познати лица, които ни убеждават в „ евроатлантическите полезности “ по телевизора… Работил съм шест години като дипломат в Кишинев, тамошните бесарабски българи в исторически аспект са били в рамките на Руската империя, по-късно на Румъния, след това Съветския съюз, и като някой ги попита „ по кое време ви беше по-добре, при руснаците, или при румънците “, те дават отговор: „ Най-добре ни беше, когато едните си бяха към този момент отишли, а другите още не бяха пристигнали “… Та по този начин и ние, с новите ни освободители.
Дали на бъдещата – нагледно казано - „ Ялта “ ще ни дадат в областта на турско въздействие? Знае ли човек… Ако, при новата уредба на света, „ огромните “ решат, да вземем за пример, да създадат кюрдска страна (както Съединени американски щати преди време бяха дали обещание на кюрдите в Сирия и Ирак, само че след това се отметнаха), Турция би се почувствала действително застрашена, и в случай че тя не може да опази целостта си, няма да се въздържи и ще сложи въпроса за териториални обезщетения. Откъде ще дойдат тези обезщетения ли? Не знам, можем да поразсъждаваме дружно някой път…
- В момента полемиката към изтребители за Военновъздушни сили и превъоръжаване на армията ескалира с нова мощ. Как страна, която е затруднена даже да прави пълноценно по този начин наречения еърполисинг на личното си въздушно пространство, може да пази позиции, разнообразни от тези на НАТО? Очевидно е, че и България, както и Европа, е подвластна във военно отношение от НАТО и от Съединени американски щати.
- Помните ли, когато си разтуряхме армията и си унищожавахме въоръжението? Помните ли тогава по какъв начин тези, които се самоетикетираха като „ демократи “, се подиграваха на хората, които споделяха до каква степен ще стигнем по този път, и ги хулеха, че са „ комунисти “?
Не зложелателствам, само че не мога да не отбележа, че същите тези хора и политическите сили, които те сътвориха (вече станаха „ евроатлантици “ със съответните полезности под мишница), в този момент желаят да дарим нищожното останало ни въоръжение на трета страна. Правилно ги попита висшият главнокомандващ – „ Какво сте внесли и доставили на армията за времето на Вашето ръководство, та в този момент желаете да изнасяте? “
- Решението на българския парламент да даде военна помощ на Украйна бе несъмнено от Кремъл като „ следващата неприятелска офанзива “, която ще докара до по-нататъшно утежняване на двустранните връзки. Ние пък отговорихме, че не е демонстрация на добър звук да се разясняват решения на Народното събрание ни от представители на непозната страна. Прави усещане обаче, че утежняването на българо-руските връзки не провокират упования мощен резонанс, процесът като че ли се трансформира в статукво. Дали ще бъде по този начин и от съветска страна? Възможна ли е още по-голяма ескалация на напрежението по оста София-Москва, предизвикана от съветска страна?
- Очаквана реакция от съветска страна, с надалеч отиващи последици, основно за нас. Знаете поговорката, че в случай че гърне се удари в камък, ще се счупи, пък в случай че камък се удари в гърнето, отново гърнето ще се счупи. Отношенията ни с Русия са изцяло сринати, доколкото виждам, в Москва – за положително или за неприятно - „ са ни отписали “. Мога да предположа highly likely, че там са поставили България в „ различен долап с папки “, и това ще бъде задълго. Не изпитвам завист на тези, които в бъдеще ще би трябвало да възстановяват връзките ни, тъй като този миг все в миналото ще пристигна.
- Повечето европейски страни, в това число България, нямат интерес войната да продължава. Виждате ли обаче действителни и отчетливи дипломатически стъпки в посока на преустановяване или заледяване на спора?
- Има опити за това, само че до каква степен ще бъдат сполучливи, е обособен въпрос. Вижда се отмалялост от войната в Русия, Украйна пък е на „ командно дишане “ и не би издържала и ден без външни инжекции под формата на оръжие и пари. В Европа също назряват процеси в интерес на преустановяване на войната. Зимата ще бъде ужасна и за Украйна, и за Европа. Всичко това приказва в интерес на договаряния. Дали светът ще успее да се възползва, е „ друга опера “.
- Очаквате ли корекции във външната политика на Съединени американски щати след изборите през ноември?
- Ще има корекции, несъмнено, светът се трансформира, само че познавачи на Съединени американски щати, на които аз имам вяра, споделят, че американската външна политика е функционалност от вътрешната. Затова предстоящите промени надали ще бъдат доста фрапантни, само че да забележим.
- Вътрешно-политическата рецесия остава тежка, съставянето на постоянно държавно управление е под въпрос. Има ли роля тук външният фактор и за какво даже формулата за евроатлантическо държавно управление не може да бъде осъществена?
- „ Външният фактор “ желае постоянно държавно управление у нас, освен това не просто държавно управление, а „ евроатлантическо “ държавно управление. Не знам какво е това, аз го чета в настоящия съответен миг като „ държавно управление на войната “. Но измежду „ евроатлантическите полезности “ май не е тази - партиите да ръководят страната през зимата, при съществуването на толкоз доста рецесии. Вижте какво става в Народното събрание – всички подлагат на критика служебните министри, желаят оставки през днешния ден на един, на следващия ден на различен министър, обилно дават обещание фрапантно нарастване на приходите, желаят внасянето на бюджет, без да имат грижа за осъществяването му. Май ще вървим на нови избори скоро…
- Позволете и един въпрос, извърнат към предишното, който обаче може да ни даде тематика за бъдещето. Какво постигнахме и какво не успяхме през прехода, който стартира на 10 ноември 1989 година? Имахме огромни упования или положихме дребни старания за демократизация, правова страна, самостоятелност?
- През 1989 година светът беше друг от това, което е през днешния ден. Тогава множеството от хората в България желаеха да станем „ като тях “ на Запад, а това в действителен проект означаваше да влезем в Европейски Съюз, което в нашия случай минаваше през участие в НАТО.
Аз съм работил в Министерство на външните работи действително за осъществяване на тази идея, имам награди за работа по реализиране на тези две участия. Но, нагледно казано, в този момент имам възприятието, че до момента в който аз и други сътрудници сме работили, други хора за се занимавали с персоналното си обогатяване, със основаване на „ страна в страната “. Не знам за правова страна, само че се вижда и с просто око, че през днешния ден у нас изцяло липсва възприятието за правдивост. Свидетели сме на демографска рецесия, на ширеща се неначетеност, имам възприятието, че на всички места липсва връзка сред осъществяваната действителна трудова активност (физически или мисловен труд) и крайната (готова) продукция.
Не виждам някой да се пробва да проучва положението на страната и обществото, и да се пробва да очертае вероятности за деяние. В книгата си „ А другояче дипломацията е сериозен поминък “ съм описал един епизод от работата си в Министерство на външните работи, когато един министър с доста огромен принос за участието ни в НАТО ми сподели, че в ръководената от мен група за бъдещата външна политика на България сме написали доста „ отегчителен “ текст и е трябвало да напишем нещо, което да грабне вниманието на читателите, да вземем за пример, че ще излезем от НАТО. На моето учудване ми отговори с фразата: „ Ми ето, влязохме в това НАТО, ще постоим, ще постоим в него, пък като спре да ни дава отговор на ползите, ще излезем “. Ще завърша с това, че времената се менят, приятелите и враговете се менят, само че ползите на България са безконечни, при промени няма нищо ужасно да променим и инструментариума за реализирането им. Но следва отнякъде да стартираме.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ