Има ли нова космическа надпревара?
„ Има ли нова галактическа конкуренция? ” Това е въпрос, който задаваме не доста постоянно, само че въпреки всичко задоволително от време на време, и това демонстрира, че към него има въпреки всичко социална значителност. Въпросът стартира да става настоящ след 2003 година, когато Китай изпрати своя пръв космонавт в орбита. По-късно, през 2007 и 2008 година, въпросът беше заложен още веднъж, когато Китай, Индия и Япония изпратиха свои автоматизирани лунни станции да изследват естествения ни сателит.
Днес въпросът е настоящ още веднъж – този път, тъй като в границите на два месеца се случиха три събития. В последователен ред това са: първото сполучливо изстрелване на севернокорейски неестествен сателит, изстрелването на маймуна в космоса като част от иранската галактическа стратегия, първото сполучливо изстрелване на сателит от територията на Южна Корея. Събитията в Азия във връзка с космонавтиката към този момент няма по какъв начин да се подценен от елементарния човек, даже и въпросният човек да не се интересува изключително от космонавтика.
Космическата ракета на Южна Корея “Наро 1 ” излетя наред на 30 януари 2013 година Photo credit: KBS
Дали през днешния ден сме в разгара на нова галактическа конкуренция? Някои галактически запалянковци биха споделили: зависи от гледната точка. Ако слушаме какво се приказва в средите на НАСА, такава галактическа конкуренция има, само че мнозина остават с усещане, че в Щатите слухът за нова галактическа конкуренция е умишлено раздухван от заинтригувани лица, тъй като през последните години политиците усърдно се пробват да орежат бюджета за галактически проучвания и НАСА се пробва да оцелее по някакъв метод. Най-скептичните пък считат, че времената на галактическите надпреварвания са отминали със Студената война. На фона на толкоз противоположни отзиви през днешния ден съществува потребност от уравновесен разбор за да се отговори на въпроса: „ Има ли нова галактическа конкуренция? ”
Мнозина се затрудняват да отговорят на този въпрос, тъй като не схващат добре събитията, довели до огромното съревнование през 60-те години на предишния век, което получило своя израз в изстрелването на първите изкуствени спътници, първите полети на човек в космоса, първите стъпки на Луната. Възрастните хора добре си спомнят с каква еуфория са били посрещнати полетите на „ Спутник 1 ” и „ Гагарин ”. За тях даже полетът на първия неестествен сателит (изкуствена луна) е бил необикновено достижение! Но отвън Съюз на съветските социалистически републики и Източния блок, на Запад с друго око се е гледало на руските достижения. В съзнанието на американеца способността на Съюз на съветските социалистически републики да изстрелва изкуствени спътници означавала дарба да бъде стоварена атомна бомба на територията на Съединени американски щати (нали в случай че Съюз на съветските социалистически републики имат ракета, която може да изнесе товар, обикалящ към Земята, значи сходна ракета може да изнесе товар, който да падне върху американска територия). Ситуацията е довела американския жител до невероятна суматоха, която историята е запомнила като „ Кризата Спутник ”. Гражданското общество в Съединени американски щати почнало да упорства за незабавна стратегия, която да настигне Съюз на съветските социалистически републики в софтуерно общество допустимо най-скоро, без значение от цената.
Първоначално нещата в Съединени американски щати не потръгнали добре– галактическата стратегия била отворена, изстрелванията на ракети били предавани по малкия екран в действително време и хората били очевидци доста от тези първи стартове, приключили с провали. Гафовете нанесли доста сериозен удар върху американското самочувствие. Днес ние знаем, че и в Съюз на съветските социалистически републики нещата не са били по-различни – само че там галактическата стратегия била засекретена. Изстрелванията не били предавани онлайн и по този начин били отразявани единствено руските триумфи, само че не и руските провали, които били прикривани.
По-късно нещата в Съединени американски щати потръгнали и американските експерти почнали бързо да догонват руските. Първият американски астронавт полетял сполучливо в космоса (по суборбитална траектория) единствено месец след полета на Гагарин! Независимо от това на територията на Щатите към момента се чувствала нужда от това да бъде потвърдена способността на Съединени американски щати в извоюване на софтуерна победа. За тази потребност трябвало цел, която да е задоволително сложна, само че да е постижима.
Стъпването на Луната било идеална цел и президентът Кенеди се спрял точно на нея. Вярно – Луната не предоставяла военни приложения. За военни приложения са били нужни на първо място полети в околоземна орбита за наблюдение на територията на врага. Но без значение от това едно кацане на Луната било обвързано с гласност и е нещо, което можело да се запомни вечно. Ето по какъв начин и Съединени американски щати, и Съюз на съветските социалистически републики се оказали вплетени в примката на една конкуренция, която довела до триумфите на плана „ Аполо ”.
Днес доста галактически запалянковци въздишат по тези години, когато политическите фактори са налагали финансирането на амбициозни галактически стратегии. Те преглеждат годините сред 1959 и 1973 година като години на необикновен галактически напредък, а годините след 1973 (когато е последното пилотирано лунно кацане) – като години на крах. Това не е тъкмо съпоставяне. След това се дава началото на галактически стратегии, които работят въз основата на кооперация и съдействие, а не на съревнование. Всичко почнало алегорично през 1975 година, когато американски транспортен съд „ Аполо ” се скачил със руски транспортен съд „ Союз ”. През 90-те години към този момент нямало единствено алегорични ръкостискания – Съединени американски щати и Русия (след разпадането на СССР) интензивно си сътрудничили и американски совалки се скачвали с орбитална станция „ Мир ”. В интервала сред 1998 година и 2011 година бях очевидец по какъв начин Съединени американски щати, Русия взаимно с други страни наред построиха „ Международната галактическа станция ” – с размер на футболно игрище.
Успешното привършване на градежа на „ Международната галактическа станция ” сподели, че космонавтиката въпреки всичко върви напред. Епохата след галактическата конкуренция, наричана епоха на интернационалното съдействие, потвърди преимуществата и минусите на такова съдействие. Предимствата са видни – една такава гигантска структура може да бъде издигната единствено с напъните на доста страни, които работят в името на обща цел. Но и минусите са не по-малко видни – другите страни се борят с разнообразни бюрократични пречки. Различните страни имат друг бюджет на космонавтиката и постоянно в един миг една напредва, а друга изостава и влачи обратно целия план. От това следват отлагания. С други думи – интернационалното съдействие оставя усещане у галактическите запалянковци, че развиването на космонавтиката е постепенно. Човешкият живот е къс и желанието нещата да вървят по-бързо е напълно естествено. От тази позиция конкуренцията е напълно мечтана. Надпреварващите се страни са склонни да поемат опасности (свързани даже с човешки животи). Но поемането на опасности и стремежът нещата да вървят напред на инат на тях води до по-бързи стратегии.
Каква е обстановката през днешния ден?
След първите забележителни триумфи на Китай, Япония и Индия редица мечтатели в Съединени американски щати започнаха да раздухват клюки за нова галактическа конкуренция. Те упорстваха американските политици неотложно да се активизират, да усилят бюджета за космонавтика и да стартира амбициозна стратегия за пилотируеми полети до Луната и Марс. След извършено разузнаване обаче мечтателите останаха смутени. То сподели, че Китай има софтуерната дарба да изпрати човек на Луната, само че единствено на доктрина. То не сподели, че китайците са интензивно включени в стратегия за подчинение на Луната. Днес Китай цели градеж на модулна станция до 2020 година, а китайски астронавт се чака да стъпи на Луната не по-късно от 2030 година.
Освен това, каквато и да е програмата на Китай, тя никога не е спортна. Достатъчно е единствено да споменем обстоятелството, че китайските пилотирани кораби летят сред период от няколко години! Китайската галактическа стратегия се развива постепенно. Освен това китайците изрично акцентират, че търсят интернационално съдействие, а не конкуренция (просто страните-участници към „ Международната галактическа станция ” не разрешават на Китай да се включи в проекта). Япония е включена в интернационалното съдействие – модулите „ Кибо ” са прикачени към „ Международната галактическа станция ”, а японски астронавти летят единствено и само с задгранични галактически кораби. Индийската лунна задача „ Чандраян 1 ” беше извършена също със съществено интернационално присъединяване – голям набор от приборите не бяха създадени в Индия.
И по този начин, докъм 2007-2008 година отговорът на въпроса дали има нова галактическа конкуренция беше „ Не ”.
Днес обстановката е по-различна оттогава. През 2009 година Иран за пръв път изпрати неестествен сателит в орбита. През 2012 и актуалната 2013 година към галактическите сили се причислиха Северна и Южна Корея. Днес на международната галактическа сцена има повече участници.
Но през днешния ден може да се каже, че като цяло за пръв път галактическите действия в Азия имат темперамент на конкуренция. В Северна Корея нещата нямат потребност от пояснение – самият тоталитарен режим изисква галактически триумфи. Нещо повече – без значение от неприятната стопанска система Северна Корея организира цели две изстрелвания през 2012, до момента в който се добере до заветния триумф – толкоз значим бе той за нея. Южна Корея, въпреки и демократича страна, също имаше потребност от триумф – ненапълно, тъй като севернокорейците бяха първи, ненапълно, тъй като тя дълги години изоставаше от други страни в Азия, без значение, че е стопански е по-силно развита от тях. Международната общественост разкритикува и иранските изстрелвания, опасявайки се, че зад тях страната развива военни технологии.
Патриотизмът в Азия е доста мощно развъртян. За новите галактически страни развитието на космонавтика е въпрос на авторитет – и явно за тях фактът, че на този континент страна като Китай е доста напред в галактическото си развиване, е мощно мотивиращ. Азиатските страни желаят не просто да са като Китай – а да са по-добри от него.
Очевидно през днешния ден в Азия в действителност има някаква форма на галактическо състезание.
Нека обаче да напомним следното – това, че през днешния ден може би към този момент в действителност живеем в изискванията на галактическа конкуренция, не значи, че от нея безусловно ще последват пилотирани лунни кацания или някакви амбициозни междупланетни планове. Възможно е галактическата конкуренция този път да поеме по различен път, който (за съжаление) да е по-силно привързан с военните приложения на космонавтиката, в сравнение с с научно-изследователската страна. Нещо повече – от трите нови галактически страни (Иран, Северна Корея и Южна Корея) нито една от тях не е задоволително добре развита стопански за грандиозни триумфи.
Иран до този миг наподобява най-развит (по отношение на космонавтиката – не на икономиката). След изстрелването на маймуна, страната е безусловно на една крачка от изстрелването на човек в космоса. Най-вероятно това ще стане през идващите няколко години и най-вероятно полетът ще е суборбитален. Но Иран към момента би трябвало да усвоява редица други уроци – полети в околоземна орбита, скачвания, галактически разходки, безпилотни полети до други планети. Има ли в тази страна политическа воля за това? Днес ние нямаме отговор на този въпрос.
Самият факт, че Северна Корея може да изпраща спътници в космоса, не значи, че стопанската система на страната е добра. Страната просто не може да си разреши нищо повече от това да изстрелва дребни спътници.
В Южна Корея обстановката е доста деликатна. Страната е въвлечена в тясно съдействие с Русия, което обаче се оказа нож с две остриета. Двата неуспеха на ракети през 2009 и 2010 година доведоха до замяна на остри реплики сред Русия и Южна Корея. За южнокорейците измина повече време до първото изстрелване от лична територия, в сравнение с самите те желаеха. Сега Южна Корея желае да построи ракета независимо, без непозната помощ. Дали това разграничаване ще докара до по-самостоятелна галактическа стратегия, остава да забележим.
Като умозаключение – в Азия в действителност наподобява, че има някаква форма на галактическо състезание. Какъв ще е изходът от това състезание обаче остава неразбираем.
