Кога книгата струва половин царство
Има едно остаряло издание на " Дивите лебеди " от Андерсен, което мнозина пазят в библиотеките си и в случай че го разпрострат, ще прочетат по какъв начин единайсетте братя князе пишели с елмазени калеми на златни плочи, а сестра им Елиза имала брошура с картинки, купена за половин царство. Прелестен подробност, сякаш повърхностно подхвърлен, а стартира да те човърка - каква ще да е тази книга, за какво е толкоз скъпа? Обърнете внимание, че Андерсен не споделя нищо за полиграфията - кориците не са елмазени, буквите не са златни, или най-малко не си коства да го загатваме. Не споделя нищо и за думите в книгата - нищо че самичък той като публицист, дава отговор за тях. И тези неща са значими, несъмнено, само че сякаш най-безценното са картинките.
И през нашето средновековие е било по този начин - книгата, изключително илюстрованата, е била
предмет на извънреден разкош
В най-честия случай тя е била преписано на ръка евангелие, което да се чете на глас пред необразованите миряни - в църквата, чиито стени са изписани със подиуми от разказваните истории, в прочут смисъл - с илюстрации. Самата книга била тежка, със златен обков и изящни миниатюри, от време на време с плетеници към буквите; че по какъв начин инак следва да се показа Божието слово? За да имаш книги за персонална приложимост, трябвало да си или от висшия клир, или от царския двор. Тези издания са илюстрирани малко по-различно, тъй като се допуска, че можеш да си ги четеш самичък. В Симеоновия алманах да вземем за пример рисунките не повтарят буквално текста, а го допълват. Тенденцията продължава и в Османската империя - в " Балканският човек " Йордан Велчев споделя какъв брой хора са взели участие в изработката на една книга - един да изпише текста, втори за основните букви, трети за орнаментите, четвърти за флоралните претекстове, пети за полагането на златния лист, шести за мраморирането на хартията за форзаца...О, и художник за миниатюрите, естествено.
В идеалния случай актуалният издател би желал да предложи на читателя си същата грижа. Може би не наложително златен лист и мрамориран форзац, само че автентичен и значим текст със основано особено за него оформление, в което всички детайли - от шрифта през илюстрациите до грамажа на хартията - се спояват в многогласна естетика. Иска също по този начин да остане по някакъв метод в историята, като способства за развиването на обвързваните с книгата изкуства - като изобретател на нови създатели, нови художници.
Иска, но рядко го прави. Защо?
Създаването на една нова българска книга е
сериозен финансов риск
Въпреки ниските цени на всички типове авторски труд у нас, въпреки всичко е доста по-изгодно да купиш правата на подготвен артикул, освен това към този момент потвърдил продаваемостта си другаде, да отпечаташ избран тираж от него или напряко да изпратиш българския превод, с цел да го отпечата непознатото издателство на няколко езика по едно и също време. Изгодно е и да вземеш текст с изтекли права (напр. класика - прочут създател, може и да е наложителен в училище) и да го отпечаташ в книжно тяло. Буквално да спестиш разноските за оформител, в случай че става въпрос за книга за възрастни - нали могат да четат, значи единствено страньор е задоволителен - да разположи текста по страниците, за корица си има бази данни с безвъзмездни изображения. Ако е детска книга - дано е по филмче, по известна приказка, да е шарено и на ниска цена.
Не оборвам потребността и от такива издания. В последна сметка те са подсказани от пазара, който има своите критерии, а най-важна измежду тях е достъпността. Най-често българският четец - изключително от поколението с най-силно развити читателски привички, което пази вкъщи си по една етажерка от поредиците " Световна класика ", " Панорама ", " Галактика " и прочие - не разполага с ненужно половин царство за нова книга. Или разполага ( " вижте какъв брой са цялостни моловете и заведенията за хранене ", ще изсумти тук дребният издател), само че не желае да го дава за книги. Причините са разнородни, само че самоуверено бих наредила измежду тях ролята на интернет, където бързо и съвсем гратис можеш да прочетеш (на теория) всичко, а на процедура - всичко съзвучно с твоите предварителни усети и настройки. Начинът, по който четем в интернет, образува и желанията ни към къси текстове, и казуса със съсредоточаването; въобще не знам по какъв начин ще се отрази желанието на новите генерации към видеосъдържанието. Що се отнася до изображенията, то мрежата предлага безвъзмезден достъп до какво ли не - от фотоси до висококачествено снимани шедьоври от международни галерии.
Всичко това би трябвало да направи книжното изкуство в България, че и по света, отмиращ поминък - по този начин, както след Освобождението изкуството на тъкача, грънчаря, калпакчията и всички майстори, на които се радваме в етнорезервати като Етъра, било
пометено от евтините фабрични европейски артикули
Интересно, само че това не се случва. Точно противоположното, мога да кажа, че сега у нас изкуството на книгата е във напредък - най-малко по отношение на края на 90-те, когато в действителност видяхме до каква степен може да докара това - до всеобщо разпространяване на издания оттатък труфя (задължително присъстващи на корицата мацка, кола или кръв), оттатък връзката със наличието (запомнящо се издание на " Белият хотел " на Д.М.Томас, мрачна и разюздана ирония на психоанализата, в розово-златния дизайн на " Арлекин " ), оттатък минималното наличие на професионални художници в сектора (с героични изключения като Яна Левиева и още 4-5 значими имена, работили за по този начин героични 1-2 издателства). Не че не сме имали и други положителни - само че когато тукашният пазар се е свил като пестник, те се разлетяват или по света (в този лист попадат Тоня Горанова, Ясен Гюзелев, Ясен Григоров, Емил Марков), или по други сектори, да вземем за пример в рекламата.
През последното десетилетие някои от тези хора започнаха да се връщат, други нови илюстратори да си пробиват път, а издателствата да акцентират имената на художниците, които дефинират образния им образ - Капка Кънева, Кирил Златков, Люба Халева, Дамян Дамянов, Миглена Папазова и други, да развиват издания или цели поредици, в които да показват разнообразието от събрани от тях гении. Като в сборника " Тетрадка за приказки " на изд. " Точица ", събрал 12 млади художници; като в поредицата детски приказки от велики писатели на изд. " Лист " ; като в цикъла нови издания на Валери Петров на " Колибри " ; като в книгата " Аз съм българка " на изд. " Сиела " и прочие Истината е, че сега имаме какво да покажем - трите интернационалните каталога на най-хубавите български детски книги за съответните години стоят много ефектно, нещо немислимо преди 10-15 години, когато даже книжките с изплатени права изглеждаха неузнаваемо, с телчета на мястото на истинските твърди корици.
Ще се задържи ли тази наклонност, или ще рухне, както рухнаха куп дребни доброжелателни бизнеси в други сфери? Зависи от няколко неща - от упорството на дребните издатели да влагат средства с вярата да излязат на нула, от родолюбието на художниците да работят тук, вместо да продават труда си по-скъпо на открито, от умеенето на българския четец да оцени нещо, основано особено за него, от самоуважението му да изисква качество и да прави
разлика сред топла храна и полуфабрикат
И най-накрая от метода, по който се разходват общите средства. Защото у нас де факто цената на книгата е спонсорирана най-често с безплатен персонален труд на един или повече от забърканите в нея, до момента в който националната стратегия " Помощ за книгата " подкрепя с към една десета от цената на обичайно отпечатана илюстрована книга - в най-хубавия случай, в случай че тя бъде сметната за почтена.
Да не приказваме, че все пак изприказвано по тематиката у нас данъчни облекчения употребява не книгоиздаването, а... хазартът. И защото този край никак не отива на приказното начало, ще напомня, че " Дивите лебеди " е история за мълчанието - и на братята ( " Станете огромни птици без глас ", проклина ги мащехата), и на Елиза, която замалко не изгубва живота си, тъй като не може да приказва, преди да доплете копривените ризи. Ще напомня също по този начин, че щастливият край е краят на това безмълвие. Силно се надявам българското изкуство на книгата да избегне втори " копривен " интервал.
И през нашето средновековие е било по този начин - книгата, изключително илюстрованата, е била
предмет на извънреден разкош
В най-честия случай тя е била преписано на ръка евангелие, което да се чете на глас пред необразованите миряни - в църквата, чиито стени са изписани със подиуми от разказваните истории, в прочут смисъл - с илюстрации. Самата книга била тежка, със златен обков и изящни миниатюри, от време на време с плетеници към буквите; че по какъв начин инак следва да се показа Божието слово? За да имаш книги за персонална приложимост, трябвало да си или от висшия клир, или от царския двор. Тези издания са илюстрирани малко по-различно, тъй като се допуска, че можеш да си ги четеш самичък. В Симеоновия алманах да вземем за пример рисунките не повтарят буквално текста, а го допълват. Тенденцията продължава и в Османската империя - в " Балканският човек " Йордан Велчев споделя какъв брой хора са взели участие в изработката на една книга - един да изпише текста, втори за основните букви, трети за орнаментите, четвърти за флоралните претекстове, пети за полагането на златния лист, шести за мраморирането на хартията за форзаца...О, и художник за миниатюрите, естествено.
В идеалния случай актуалният издател би желал да предложи на читателя си същата грижа. Може би не наложително златен лист и мрамориран форзац, само че автентичен и значим текст със основано особено за него оформление, в което всички детайли - от шрифта през илюстрациите до грамажа на хартията - се спояват в многогласна естетика. Иска също по този начин да остане по някакъв метод в историята, като способства за развиването на обвързваните с книгата изкуства - като изобретател на нови създатели, нови художници.
Иска, но рядко го прави. Защо?
Създаването на една нова българска книга е
сериозен финансов риск
Въпреки ниските цени на всички типове авторски труд у нас, въпреки всичко е доста по-изгодно да купиш правата на подготвен артикул, освен това към този момент потвърдил продаваемостта си другаде, да отпечаташ избран тираж от него или напряко да изпратиш българския превод, с цел да го отпечата непознатото издателство на няколко езика по едно и също време. Изгодно е и да вземеш текст с изтекли права (напр. класика - прочут създател, може и да е наложителен в училище) и да го отпечаташ в книжно тяло. Буквално да спестиш разноските за оформител, в случай че става въпрос за книга за възрастни - нали могат да четат, значи единствено страньор е задоволителен - да разположи текста по страниците, за корица си има бази данни с безвъзмездни изображения. Ако е детска книга - дано е по филмче, по известна приказка, да е шарено и на ниска цена.
Не оборвам потребността и от такива издания. В последна сметка те са подсказани от пазара, който има своите критерии, а най-важна измежду тях е достъпността. Най-често българският четец - изключително от поколението с най-силно развити читателски привички, което пази вкъщи си по една етажерка от поредиците " Световна класика ", " Панорама ", " Галактика " и прочие - не разполага с ненужно половин царство за нова книга. Или разполага ( " вижте какъв брой са цялостни моловете и заведенията за хранене ", ще изсумти тук дребният издател), само че не желае да го дава за книги. Причините са разнородни, само че самоуверено бих наредила измежду тях ролята на интернет, където бързо и съвсем гратис можеш да прочетеш (на теория) всичко, а на процедура - всичко съзвучно с твоите предварителни усети и настройки. Начинът, по който четем в интернет, образува и желанията ни към къси текстове, и казуса със съсредоточаването; въобще не знам по какъв начин ще се отрази желанието на новите генерации към видеосъдържанието. Що се отнася до изображенията, то мрежата предлага безвъзмезден достъп до какво ли не - от фотоси до висококачествено снимани шедьоври от международни галерии.
Всичко това би трябвало да направи книжното изкуство в България, че и по света, отмиращ поминък - по този начин, както след Освобождението изкуството на тъкача, грънчаря, калпакчията и всички майстори, на които се радваме в етнорезервати като Етъра, било
пометено от евтините фабрични европейски артикули
Интересно, само че това не се случва. Точно противоположното, мога да кажа, че сега у нас изкуството на книгата е във напредък - най-малко по отношение на края на 90-те, когато в действителност видяхме до каква степен може да докара това - до всеобщо разпространяване на издания оттатък труфя (задължително присъстващи на корицата мацка, кола или кръв), оттатък връзката със наличието (запомнящо се издание на " Белият хотел " на Д.М.Томас, мрачна и разюздана ирония на психоанализата, в розово-златния дизайн на " Арлекин " ), оттатък минималното наличие на професионални художници в сектора (с героични изключения като Яна Левиева и още 4-5 значими имена, работили за по този начин героични 1-2 издателства). Не че не сме имали и други положителни - само че когато тукашният пазар се е свил като пестник, те се разлетяват или по света (в този лист попадат Тоня Горанова, Ясен Гюзелев, Ясен Григоров, Емил Марков), или по други сектори, да вземем за пример в рекламата.
През последното десетилетие някои от тези хора започнаха да се връщат, други нови илюстратори да си пробиват път, а издателствата да акцентират имената на художниците, които дефинират образния им образ - Капка Кънева, Кирил Златков, Люба Халева, Дамян Дамянов, Миглена Папазова и други, да развиват издания или цели поредици, в които да показват разнообразието от събрани от тях гении. Като в сборника " Тетрадка за приказки " на изд. " Точица ", събрал 12 млади художници; като в поредицата детски приказки от велики писатели на изд. " Лист " ; като в цикъла нови издания на Валери Петров на " Колибри " ; като в книгата " Аз съм българка " на изд. " Сиела " и прочие Истината е, че сега имаме какво да покажем - трите интернационалните каталога на най-хубавите български детски книги за съответните години стоят много ефектно, нещо немислимо преди 10-15 години, когато даже книжките с изплатени права изглеждаха неузнаваемо, с телчета на мястото на истинските твърди корици.
Ще се задържи ли тази наклонност, или ще рухне, както рухнаха куп дребни доброжелателни бизнеси в други сфери? Зависи от няколко неща - от упорството на дребните издатели да влагат средства с вярата да излязат на нула, от родолюбието на художниците да работят тук, вместо да продават труда си по-скъпо на открито, от умеенето на българския четец да оцени нещо, основано особено за него, от самоуважението му да изисква качество и да прави
разлика сред топла храна и полуфабрикат
И най-накрая от метода, по който се разходват общите средства. Защото у нас де факто цената на книгата е спонсорирана най-често с безплатен персонален труд на един или повече от забърканите в нея, до момента в който националната стратегия " Помощ за книгата " подкрепя с към една десета от цената на обичайно отпечатана илюстрована книга - в най-хубавия случай, в случай че тя бъде сметната за почтена.
Да не приказваме, че все пак изприказвано по тематиката у нас данъчни облекчения употребява не книгоиздаването, а... хазартът. И защото този край никак не отива на приказното начало, ще напомня, че " Дивите лебеди " е история за мълчанието - и на братята ( " Станете огромни птици без глас ", проклина ги мащехата), и на Елиза, която замалко не изгубва живота си, тъй като не може да приказва, преди да доплете копривените ризи. Ще напомня също по този начин, че щастливият край е краят на това безмълвие. Силно се надявам българското изкуство на книгата да избегне втори " копривен " интервал.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ