“Обичам те” са просто думи, или историята на едно любовно писмо
Има една мисъл за любовта, която ми се коства доста точна: „ Любовта се случва тогава, когато и двамата сътрудници създадат своите 100 стъпки един към различен. Независимо дали единият от тях направи двеста или хиляда стъпки, това няма да ги приближи повече, в случай че и другият не направи своите 100. Точно 100. “ Не изтъквам буквално и не помня създателя, само че любовта в действителност е път.
Понякога тези стъпки са физически, различен път става дума за доближаване на мисли, усещания, усеща и страсти на двойката. В тази връзка, нямам доверие в любовта от пръв взор. Вярвам в привличането, в пристрастеността, в желанието за „ пътешестване “, в любознанието, само че не и в любовта от пръв взор. Любовта постоянно е long distance; „ тя “ и „ той “ от време на време не съумяват да се срещнат. Тази среща е въпрос на съзряване, на схващане, на виждане оттатък, на предпочитание за опознаване, на приемане на колегата в неговата целокупност – на светлата и тъмната част, които носи.Това писмо го промени – направи го по-студен, всесилен и сразяващ.Някои хора се влюбват, основават фамилии и чак тогава осъзнават, че не се познават добре и не се харесват задоволително. Знаят желанията си, само че не и копнежите, припознават лицата си, само че не и душите. Други имат вяра, че са се разпознали – имат вяра го откровено и мощно, само че всяка мрачевина ги плаши или отчуждава, строи отбрани, слага ограждения.
Това е историята на едно любовно писмо, на пътуването на една жена към един мъж, на изгубването и намирането, на желанието и неспособността, на търсенето.
Те се срещнаха инцидентно. Беше флирт, развлечение, трябваше да бъде малко премеждие и за двамата. Така трябваше, само че заради някаква причина те останаха дружно. Закачиха се един за различен като с невидима рибарска кукичка и започнаха да се оплитат в кордата от ден на ден и повече. Започнаха да допълват изреченията си, да разпознават нюансите на погледите си, само че в същото време сред тях стоеше нещо премълчано. Дали от боязън или от съмнение, дали от непознаване един различен, дали от невяра, че това, което раждат дружно, е допустимо да бъде красиво, само че душите им стояха завързани в дребни кожени торбички и нито един от тях не разхлабваше възелa. Това им пречеше да дишат.
Дойде моментът, в който те просто не можеха да помръднат, да създадат и крачка напред. Тя стартира да се задъхва, той – да се изнервя. Изчезваше, оставяше я за дълго в незнание, само че постоянно се връщаше при нея – като че ли усещаше, че в случай че не се върне, тя ще съумее да „ проходи “ още веднъж сама и това не му харесваше.Можем ли да обичаме даже когато любовта надалеч не е каквато сме си я представяли, когато се е озъбила или се тресе от боязън?Тя му говореше, само че той не я чуваше. Тя споделяше „ обичам те “. Той мълчеше. Тя продължаваше да повтаря, че го обича, той продължаваше да мълчи. Тогава тя написа въпросното писмо. Писа за обич – такава, каквато я схващат дамите. Писа за своята обич – „ мощна “, „ смела “, „ дръзка “, „ вечно “ – по този начин я определяше.
Това писмо го промени – направи го по-студен, всесилен и сразяващ. Тя се ужасѝ и постепенно осъзна, че в действителност той я плаши, че тя няма силата да рискува толкоз доста и да прекрачи в неговия свят, тъй като този свят е замайващ, чужд, непознат и нерешителен, че всичко, което е обичала, е не него, а личната си фантазия за обич – от тези, момичешките, грижливо издигнати върху сънища, мечти и (вероятно) самота. Той, обаче, беше станал прекомерно същински.
Тогава тя отпътува, прибра се назад в себе си. Той съумя да научи имейла ѝ и от време на време написа, прави дребни стъпки в нейната посока. В някакъв миг той ще спре (от горделивост или от умора), с цел да изчака и тя да направи своите крачки. И по-късно ще тръгне отново... може би.
Дали тя още веднъж ще пристъпи към него? Дали това е история с благополучен край? Не зная, само че любовта е път, за който се желае подготвеност и храброст и в случай че сме решени да тръгнем по него, е добре да стъпваме деликатно, нежно и с схващане. Да сме откровени и благи със себе си и личната си сензитивност, само че и да се научим да харесваме непривлекателната страна на индивида до нас. Всичко това е част от напредването ни един към различен, от стоте стъпки, които и двамата би трябвало да създадем.„ Обичам те “ са просто думи, те са нежни и чупливи, могат за момент да се трансфорат в пепел, само че имат магическата мощ да трансформират ориси (не единствено нашите собствени), да основават и разрушават светове. Готови ли сме в действителност за тази отговорност? Можем ли да обичаме даже когато любовта надалеч не е каквато сме си я представяли, когато се е озъбила или се тресе от боязън?
И тези отговори не знам, само че в случай че сме уверени, че желаеме да извървим пътя до дъно, „ обичам те “ не би трябвало да е единствено в думите, а в мислите, в дейностите, във възприемчивостта ни, да ни води един към различен, да ни демонстрира посоката към същинската заедност.
Повече от автора – на
Понякога тези стъпки са физически, различен път става дума за доближаване на мисли, усещания, усеща и страсти на двойката. В тази връзка, нямам доверие в любовта от пръв взор. Вярвам в привличането, в пристрастеността, в желанието за „ пътешестване “, в любознанието, само че не и в любовта от пръв взор. Любовта постоянно е long distance; „ тя “ и „ той “ от време на време не съумяват да се срещнат. Тази среща е въпрос на съзряване, на схващане, на виждане оттатък, на предпочитание за опознаване, на приемане на колегата в неговата целокупност – на светлата и тъмната част, които носи.Това писмо го промени – направи го по-студен, всесилен и сразяващ.Някои хора се влюбват, основават фамилии и чак тогава осъзнават, че не се познават добре и не се харесват задоволително. Знаят желанията си, само че не и копнежите, припознават лицата си, само че не и душите. Други имат вяра, че са се разпознали – имат вяра го откровено и мощно, само че всяка мрачевина ги плаши или отчуждава, строи отбрани, слага ограждения.
Това е историята на едно любовно писмо, на пътуването на една жена към един мъж, на изгубването и намирането, на желанието и неспособността, на търсенето.
Те се срещнаха инцидентно. Беше флирт, развлечение, трябваше да бъде малко премеждие и за двамата. Така трябваше, само че заради някаква причина те останаха дружно. Закачиха се един за различен като с невидима рибарска кукичка и започнаха да се оплитат в кордата от ден на ден и повече. Започнаха да допълват изреченията си, да разпознават нюансите на погледите си, само че в същото време сред тях стоеше нещо премълчано. Дали от боязън или от съмнение, дали от непознаване един различен, дали от невяра, че това, което раждат дружно, е допустимо да бъде красиво, само че душите им стояха завързани в дребни кожени торбички и нито един от тях не разхлабваше възелa. Това им пречеше да дишат.
Дойде моментът, в който те просто не можеха да помръднат, да създадат и крачка напред. Тя стартира да се задъхва, той – да се изнервя. Изчезваше, оставяше я за дълго в незнание, само че постоянно се връщаше при нея – като че ли усещаше, че в случай че не се върне, тя ще съумее да „ проходи “ още веднъж сама и това не му харесваше.Можем ли да обичаме даже когато любовта надалеч не е каквато сме си я представяли, когато се е озъбила или се тресе от боязън?Тя му говореше, само че той не я чуваше. Тя споделяше „ обичам те “. Той мълчеше. Тя продължаваше да повтаря, че го обича, той продължаваше да мълчи. Тогава тя написа въпросното писмо. Писа за обич – такава, каквато я схващат дамите. Писа за своята обич – „ мощна “, „ смела “, „ дръзка “, „ вечно “ – по този начин я определяше.
Това писмо го промени – направи го по-студен, всесилен и сразяващ. Тя се ужасѝ и постепенно осъзна, че в действителност той я плаши, че тя няма силата да рискува толкоз доста и да прекрачи в неговия свят, тъй като този свят е замайващ, чужд, непознат и нерешителен, че всичко, което е обичала, е не него, а личната си фантазия за обич – от тези, момичешките, грижливо издигнати върху сънища, мечти и (вероятно) самота. Той, обаче, беше станал прекомерно същински.
Тогава тя отпътува, прибра се назад в себе си. Той съумя да научи имейла ѝ и от време на време написа, прави дребни стъпки в нейната посока. В някакъв миг той ще спре (от горделивост или от умора), с цел да изчака и тя да направи своите крачки. И по-късно ще тръгне отново... може би.
Дали тя още веднъж ще пристъпи към него? Дали това е история с благополучен край? Не зная, само че любовта е път, за който се желае подготвеност и храброст и в случай че сме решени да тръгнем по него, е добре да стъпваме деликатно, нежно и с схващане. Да сме откровени и благи със себе си и личната си сензитивност, само че и да се научим да харесваме непривлекателната страна на индивида до нас. Всичко това е част от напредването ни един към различен, от стоте стъпки, които и двамата би трябвало да създадем.„ Обичам те “ са просто думи, те са нежни и чупливи, могат за момент да се трансфорат в пепел, само че имат магическата мощ да трансформират ориси (не единствено нашите собствени), да основават и разрушават светове. Готови ли сме в действителност за тази отговорност? Можем ли да обичаме даже когато любовта надалеч не е каквато сме си я представяли, когато се е озъбила или се тресе от боязън?
И тези отговори не знам, само че в случай че сме уверени, че желаеме да извървим пътя до дъно, „ обичам те “ не би трябвало да е единствено в думите, а в мислите, в дейностите, във възприемчивостта ни, да ни води един към различен, да ни демонстрира посоката към същинската заедност.
Повече от автора – на
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ