Има един звук, който е по-силен от всички останали. Един

Има един тон, който е по-силен от всички останали. Един рязък тон, който като че ли трае безпределно. В един миг всичко заглъхва и това, което чуваш, е единствено и само тишина.

Безкрайна тишина. Не знаеш какъв брой ще продължи и какъв брой дълбоко ще остави диря в съзнанието ти. Това е тишината в онази секунда, преди да се случи нещо съдбовно. Когато времето спре и виждаш всичко на занимателен кадър, на първо място към теб да заглъхне вечно.

Това е тишината, когато внезапно пред очите ти преминат безчет картини, до момента в който на тяхно място не остане бяло леке, което да алармира последвалото нищо. Това е шумът на тишината, която те сграбчва, обзема и в която цялото ти тяло и схващане потъват. Когато знаеш, че е настъпил краят.

Необходимият край, когато два детайла са се сблъскали необратимо. Следва тишина. Всеки дребен детайл, който основава едно цяло, се сковава, а по-късно и отпуска, с цел да изпадне в заспалост, която не се знае какъв брой ще трае. Оглеждаш се, без да местиш взор, вдишваш и издишваш, без въобще да осъзнаваш. Предаваш се на тишината, отпускаш се в прегръдката й, знаейки, че оттук насетне нищо към този момент няма да бъде същото. И не знаеш жив ли си или нe.

Част от живота е да се сблъскваме и да претърпяваме загуби.

По един или различен метод постоянно прекосяваме през стадиите на край и начало. Понякога изборът не е наш и е небходимо да приемем събитията, независмо какъв брой тежки и сложни са те. Друг път зависи напълно от нас дали ще сложим завършек на един интервал, с цел да дадем началото на различен. Ще отпуснем захватката на нещо в живота си, без значение какъв брой мъчително ще бъде. Ще създадем нужната жертва и съзнателния избор, че по този начин ще бъде по-добре.

Как и по кое време обаче разбираме, че нещо в живота ни влиза в спор и несъгласие с целия ни свят и че е нужно да се извиним с него? Как събираме храброст и кураж да се надигнем пред действителността, да признаем каква е тя и да вземем нужните ограничения? Знаем, че нищо не трае постоянно, а за какво тогава ни е толкоз мъчно да се прощаваме с неща от живота си? През дом, страна, работа и хора, изборът да продължиш напред, постоянно е придружен от доста болежка и горест.

Но от време на време това е единственият избор.

Преди много месеци се бях озовала в обстановка, в която имах възприятието, че нося целия свят на плещите си. Бяха се натрупали толкоз доста компликации и страсти, безусловно имах възприятието, че ще се пръсна, че няма да устоя под натиска на напрежението и на всичко, с което ми предстоеше да се оправям оттук насетне.

Тогава като светлина в тунела един ден ми изникна известието за група по Психодрама, която набира претенденти. Сметнах го за знак, тъй като от много време желаех да намеря тъкмо такава група и в този момент пред мен се откриваше тази опция. Нова група, към която да се присъединя и чрез която се надявах да намеря някаква почва под краката си.

Всичко, с което отидох на това изявление за присъединение към групата, беше голямото ми предпочитание да опитвам и да преоткрия нов опит и преживяване, въпреки че вътрешно един въпрос не ми даваше мира: " Ще съумея ли в действителност да се посветя на тази група, ще намеря ли времето и ресурсите, физически и душевен, с цел да го направя? ". По това време имах учредения да се притеснявам – бях бременна с второто си дете, нямах визия по какъв начин ще се случат първите месеци след раждането, ще имам ли сили въобще да вземам участие в такава група, ще има ли на кого да оставя децата...

Въпреки многото незнайни,