Има дни и седмици, в които ми идва в повече.

Има дни и седмици, в които ми идва допълнително. В повече работа, допълнително терзания, допълнително съществени размисли, допълнително мощни и тревожни страсти. Грешката в този миг идва от това, че вземам решение, че повода е в мен и стартирам да се напъвам още повече – да схвана за какво по този начин мисля, за какво по този начин усещам, за какво съм изтощена, за какво тонусът ми е слаб, за какво съм раздразнителна, за какво съм озадачена, разочарована, потисната… Изреждането на тези положения може да продължи. Колкото повече дефекти си намирам, толкоз по-непълноценно се усещам, това на собствен ред извиква нови неудовлетворения – и по този начин до безспир.

И по този начин, какво да върша? Отговорът е елементарен и явен: въпросът не е какво още да се прави, а какво да спре да се прави. Когато нещо идва допълнително, мозъкът и тялото го демонстрират и тогава е крайното време да се направи нещо, или по-точно да се вземат ограничения да се спре нещо или да се спрат повече неща.Отговорът е елементарен и явен: въпросът не е какво още да се прави, а какво да спре да се прави.Както сподели през вчерашния ден Мурад – тренерът ни по ръководство на планове, когато на масата ни се сервира още нещо в допълнение за осъществяване, друго нещо би трябвало да се махне оттова. Т.е. положителният експерт би трябвало да умее да се пазари – взимам и върша това, само че за сметка на нещо друго, от което дружно се отхвърляме.

Подобен принцип се пробвам да съблюдавам при извършването на покупки на облекла – нося няколко нови покупки вкъщи, само че за сметка на това експортирам от у дома същото или по-голямо количество остарели или омръзнали облекла. По едно време толкоз задобрях в тази процедура, че разчистих тавана и дрешника до степен да се удивлявам от радикалния си размах в изнасянето.

Обаче очевидно не умеем да вършим същото с прочувствения си свръхбагаж и несъразмерната си ангажираност. Т.е. мъчно ни е да се отхвърляме от дейностите или пристрастеностите, на които считаме, че сме господари, стопани. Нагърбваме се с какво ли не, прибавяме задължения, а забравяме да се откажем от нещо. Прилагаме хватки за увеличение на персоналната си продуктивност в другите си функции на работещи, на родители, на подкрепящи родителите си деца. Но това не е упражнение до безкрайност. Каквото и да се прави, имаме своите предели. Затова по-ефективно ми се коства отказването от разнообразни действия.Трудно ни е да се отхвърляме от дейностите или пристрастеностите, на които считаме, че сме господари, стопани.Например:
Ще си спестя мотаенето в обществените мрежи и ще имам още малко време за четене, отмора или друга възстановителна активност. Няма да се интересувам от всевъзможни събития, фотоси, споделени статуси и впрочем хубости, мъдрости и настоящи писъци. Значи, споделям стоп на всички цифрови, само че и действителни действия, които крадат от неосъзнатото ми внимание – сякаш малко отмора, сякаш малко развлечение, а в действителност нито едното от двете, а просто неосъзнато пилеене на време.

Ще си спестя преглеждането на джимейлите в директория обществени и директория промоции – просто ще ги търкам едновременно. Така няма да си отбивам вниманието да виждам какви ли не вести или да чета нелоши информации и хрумвания, които се залепват за вниманието ми и изхабявам още едно известно време. Понякога упражнявам масирано unsubscribe и тогава естествено понижавам известията от уеб сайтове и блогове, които също отстранявам време да проследявам. (Някои „ абонаменти “ въпреки всичко са оживели с години. Макар че не всичко от тях чета, обичам да съм обвързвана с някои хора и организации.)

Ще си провеждам времето като лечебните заведения в развитите страни – ще имам част поликлиника и там планувано каквото и който пристигна, ще бъде преглеждан, обгрижван, насрочван за последващи планувани дейности и стъпки. Но ще си обособя и незабавно поделение – единствено за незабавни, непланирани случаи. Ако няма незабавни случаи в този момент, миг, откъслек от време, няма да съдържам там планувани действия, това време ще си стои незаето. Например за моето лично възобновяване, възобновяване, вътрешно възобновление и израстване. В такива моменти масата ми ще е изцяло чиста и дори може да си кача краката на нея и да сплета пръсти на корема си. Е, може би малко се размечтах, тъй като има дни и интервали, в които незабавните случаи не секват и незабавното поделение се задъхва. Но най-малко ще се знае, че ще има ред.
Познавам някои свръхзаети хора с високи отговорности, които ме изумяват по какъв начин намират време и способи да обръщат внимание и да дават отговор систематично и поредно на привидно дребни неща. Може би те по-добре от мен са разбрали, че колкото по-отговорна работа имаш, толкоз повече непредвидени и незабавни неща изскачат на хоризонта и по тази причина би трябвало да си имаш свое лично незабавно поделение – то не е заето във всеки един миг, само че съществува и е планувано. Тази концепция ми харесва – мисля, че ще ме защищити от това нещата систематично да ми идват допълнително. Ясно е, че ще са допълнително понякога, само че не непрекъснато. А това някак е по-добре, по в реда на нещата и по-далеч от възможната цикличност на отрицателните персонални настройки, които в последна сметка докарват индивида да меланхолия, “бърнаут ” и други положения на изтощеност или перверзност на вътрешните запаси.

Ще видя какво иска ми се получи. Поне отделих време да се замисля и да набележа вероятни способи за почистване на навалицата.

Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.