Тихи бунтове
Илюстрация
" Тихи протести ", Антон Терзиев, 2017
Увеличаване
" Тихи протести ", Антон Терзиев, 2017
Смаляване
Още по тематиката
Бащата през днешния ден
Модерният мъж към този момент не е наложително обичайна фигура, която обезпечава единствено парите и дисциплината в фамилията. От това печелят всички - децата, майките и, несъмнено, самите мъже
24 авг 2018
20 въпроса: Антон Терзиев
24 юни 2016
Колко е значимо да бъдеш татко
Няколко мъже, които избраха да са покрай децата си
6 мар 2015 По мотив водещата тематика на новия брой на " Капитал ", поканихме писателя, актуален актьор и кино критик Антон Терзиев за текст по въпросите към актуалната роля на бащата. Причината - детството и израстването на сина му е все по-голяма част от творчеството му.
Намирате ме в миг, в който рисувам серия картини: портрети на моя наследник, в обстановки подкрепящи заглавието на цикъла – " Тихи протести ".
В първата картина Боян е с нарисувана свастика на питащо обърната към фена дясна длан. В същото време дясната му буза е мъчително зачервена. Нарисуваното претърпях на неговите години. Един ден се прибрах у дома с непознатия травматичен знак върху ръката ми. Честна дума, не знам по какъв начин свастиката се беше появила там, не съм знаел и какво значи. Реакцията на татко ми бяха два галактически великодушни шамара. Семпло и дейно. Без пояснение. Сигурен съм, че ги е намирал за неразривна част от възпитанието. В използването на загатна може да има горест, само че не и упрек, убеждавам ви.
Образът на сина ми, в който някой ден ще се прокрадне и татко ми, тук става мой портрет. Три фасети на едно и също лице. Преплитане на персони а ла Бергман. Защо го върша? Личната археохология в търсене на изгубеното време, е пътешестване, в което бих желал да съм съпроводен от детето си.
Бащинството е тематика, която щастливо съм заобикалял до момента. Вероятно от боязън да не задействам страхове, че не се оправям на нужното равнище. Родителството е хардкор синоним на понятието за отговорност, а това върви ръка за ръка с опцията за виновност. Изкуството е метод да забавя срещата с тази виновност. Всеки ден допуска ретроспекция на най-хубавата и най-лошата част от нас. Защо тогава да не заявявам, че върша каквото мога синът ми в никакъв случай да не узнае за най-лошата и да се гордее с най-хубавата?
Още тук като че ли стартирам да приказвам в предпазен режим. И като виждам родителите си, очевидно по този начин ще е докрая. Правоверността в решенията им е недосегаема за коментар, камо ли проверка. Здравословните им проблеми също не смекчават тона. " Накъдето отиваш, оттова се връщам " засенчваха лириките на Beastie Boys.
С растяща торба въпроси синът ми прекоси седемте си и половина години обидно бързо. Паметта е склонна да видоизменя картографията на спомените, само че през цялото време ми станаха кристално ясни две неща – за нищо не бях квалифициран, само че и нищо не ме караше да настоявам, че съм към този момент " различен " човек.
Сканирах деликатно ценностните си ориентири, само че не открих разлика преди и след раждането му. Напук на всички родителските конгреси не проговорих " детски ". Но се изненадах какъв брой търпелив (да не се бърка с добър) станах към всеки в моето състояние, без значение каква позиция е заел в смущаващо необятния диапазон на отзиви и мнения по родителската тематика.
Съжалявам, само че взривът на съвременни трендове, в които ролята на личността на детето варира фрапантно единствено отразява общото равнище на боязън, нерешителност и групова параноя. Няма по какъв начин да си преглеждал заглавията на купищата възпитателни способи (напомнящи военни тактики) и да не си усетил признаците на под паника офанзиви. Дали при всяко " Къде сбъркахме? ", ще се чудим бестселърът на кой фамилен терапевт ни затваряше очите на сърцето.
Моят наследник заслужава друго, помислих като всеки различен и повторих упованието на своите родители - обичта не може да сбърка, други опорни точки са ненужни. Да следваш школата на личните мисли - какво евентуално мочурище за повдигане на ръце може да бъде това факсимиле единствено, е прекрасен и комфортен ъгъл за образование и аз консервативно ще го не отстъпвам. Но какво е усет и какво е лично, в ера която не оставя илюзии за хакнатия код на мисълта...
Ежедневно копая за Боян романтично-митичен канал, по който преносът на информация да потече. Пълноводно, дълготрайно и безпроблемно. Опаковал съм въображаемо всеки филм, книга, картина, поговорка, преживелица или дума, която желая да оцелее в ръцете му. Капсула на времето. Подчертаното в обичани пасажи насилствено трия, отново въображаемо, нали съм срещу авторитарно-патриархалния модел. Съветите " какъв да станеш " са ми уместни колкото строителен вложител, който продава панорамни гледки преди да е поставил тухла върху тухла. Но процеси по градеж и рушене кипят непрекъснато по мъчителната ос сред мен, него и татко ми.
Правя му диктовка от буквара за първи клас. Момче улучило птиче с прашка. Текстът приключва с два разновидността, от които би трябвало да избере морално съответния свършек на случката:
1. Момчето отминава без да огледа птичето.
2. Момчето се чуди по какъв начин да поправи стореното зло.
Боян избира верния вид, само че при последната дума моливът му завърта огромно " З ". Непредумишлено. Хвана ме гняв, несъизмерим и мощен. Какво, и Пърсиг се е карал на сина си в " Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет ".
- Зло в никакъв случай не се написа с основна писмен знак! – пеня се аз, невъздържано и шумно. – Ще го пишеш постоянно с дребна!
" Тихи протести ", Антон Терзиев, 2017
Увеличаване
" Тихи протести ", Антон Терзиев, 2017
Смаляване
Още по тематиката
Бащата през днешния ден
Модерният мъж към този момент не е наложително обичайна фигура, която обезпечава единствено парите и дисциплината в фамилията. От това печелят всички - децата, майките и, несъмнено, самите мъже
24 авг 2018
20 въпроса: Антон Терзиев
24 юни 2016
Колко е значимо да бъдеш татко
Няколко мъже, които избраха да са покрай децата си
6 мар 2015 По мотив водещата тематика на новия брой на " Капитал ", поканихме писателя, актуален актьор и кино критик Антон Терзиев за текст по въпросите към актуалната роля на бащата. Причината - детството и израстването на сина му е все по-голяма част от творчеството му.
Намирате ме в миг, в който рисувам серия картини: портрети на моя наследник, в обстановки подкрепящи заглавието на цикъла – " Тихи протести ".
В първата картина Боян е с нарисувана свастика на питащо обърната към фена дясна длан. В същото време дясната му буза е мъчително зачервена. Нарисуваното претърпях на неговите години. Един ден се прибрах у дома с непознатия травматичен знак върху ръката ми. Честна дума, не знам по какъв начин свастиката се беше появила там, не съм знаел и какво значи. Реакцията на татко ми бяха два галактически великодушни шамара. Семпло и дейно. Без пояснение. Сигурен съм, че ги е намирал за неразривна част от възпитанието. В използването на загатна може да има горест, само че не и упрек, убеждавам ви.
Образът на сина ми, в който някой ден ще се прокрадне и татко ми, тук става мой портрет. Три фасети на едно и също лице. Преплитане на персони а ла Бергман. Защо го върша? Личната археохология в търсене на изгубеното време, е пътешестване, в което бих желал да съм съпроводен от детето си.
Бащинството е тематика, която щастливо съм заобикалял до момента. Вероятно от боязън да не задействам страхове, че не се оправям на нужното равнище. Родителството е хардкор синоним на понятието за отговорност, а това върви ръка за ръка с опцията за виновност. Изкуството е метод да забавя срещата с тази виновност. Всеки ден допуска ретроспекция на най-хубавата и най-лошата част от нас. Защо тогава да не заявявам, че върша каквото мога синът ми в никакъв случай да не узнае за най-лошата и да се гордее с най-хубавата?
Още тук като че ли стартирам да приказвам в предпазен режим. И като виждам родителите си, очевидно по този начин ще е докрая. Правоверността в решенията им е недосегаема за коментар, камо ли проверка. Здравословните им проблеми също не смекчават тона. " Накъдето отиваш, оттова се връщам " засенчваха лириките на Beastie Boys.
С растяща торба въпроси синът ми прекоси седемте си и половина години обидно бързо. Паметта е склонна да видоизменя картографията на спомените, само че през цялото време ми станаха кристално ясни две неща – за нищо не бях квалифициран, само че и нищо не ме караше да настоявам, че съм към този момент " различен " човек.
Сканирах деликатно ценностните си ориентири, само че не открих разлика преди и след раждането му. Напук на всички родителските конгреси не проговорих " детски ". Но се изненадах какъв брой търпелив (да не се бърка с добър) станах към всеки в моето състояние, без значение каква позиция е заел в смущаващо необятния диапазон на отзиви и мнения по родителската тематика.
Съжалявам, само че взривът на съвременни трендове, в които ролята на личността на детето варира фрапантно единствено отразява общото равнище на боязън, нерешителност и групова параноя. Няма по какъв начин да си преглеждал заглавията на купищата възпитателни способи (напомнящи военни тактики) и да не си усетил признаците на под паника офанзиви. Дали при всяко " Къде сбъркахме? ", ще се чудим бестселърът на кой фамилен терапевт ни затваряше очите на сърцето.
Моят наследник заслужава друго, помислих като всеки различен и повторих упованието на своите родители - обичта не може да сбърка, други опорни точки са ненужни. Да следваш школата на личните мисли - какво евентуално мочурище за повдигане на ръце може да бъде това факсимиле единствено, е прекрасен и комфортен ъгъл за образование и аз консервативно ще го не отстъпвам. Но какво е усет и какво е лично, в ера която не оставя илюзии за хакнатия код на мисълта...
Ежедневно копая за Боян романтично-митичен канал, по който преносът на информация да потече. Пълноводно, дълготрайно и безпроблемно. Опаковал съм въображаемо всеки филм, книга, картина, поговорка, преживелица или дума, която желая да оцелее в ръцете му. Капсула на времето. Подчертаното в обичани пасажи насилствено трия, отново въображаемо, нали съм срещу авторитарно-патриархалния модел. Съветите " какъв да станеш " са ми уместни колкото строителен вложител, който продава панорамни гледки преди да е поставил тухла върху тухла. Но процеси по градеж и рушене кипят непрекъснато по мъчителната ос сред мен, него и татко ми.
Правя му диктовка от буквара за първи клас. Момче улучило птиче с прашка. Текстът приключва с два разновидността, от които би трябвало да избере морално съответния свършек на случката:
1. Момчето отминава без да огледа птичето.
2. Момчето се чуди по какъв начин да поправи стореното зло.
Боян избира верния вид, само че при последната дума моливът му завърта огромно " З ". Непредумишлено. Хвана ме гняв, несъизмерим и мощен. Какво, и Пърсиг се е карал на сина си в " Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет ".
- Зло в никакъв случай не се написа с основна писмен знак! – пеня се аз, невъздържано и шумно. – Ще го пишеш постоянно с дребна!
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ