Илиана ябълка даваше, даваше, още подаваше на Кара Мустафа Паша.

Илиана ябълка даваше,
даваше, още подаваше
на Кара Мустафа Паша.
Бели си балдъри показваше,
балдъри, още баджаци.
Яки си кълки раздруса,
снагата си поизкълчи,
ненките си разклати
като две звънки камбани - 
камбаните на мира! 

И отново ябълката подаде,
тая халал-гиздосия,
тая муцунка шеметна,
тая герджик-далавера,
тая бургия-свределче,
тая ми ти гюл-кокона. 

И както овошка подаде,
така си на Мустафа думаше:
Ой те тебе, юначе мамино,
дай да те бърже целуна
на едно място потайно! 
Пък ти да ми кажеш-разкажеш
за кого твойте хора умуват,
умуват, още гласоподават
за башкан на вилаета
в нашата ро̀дина клета,
нашата майка-кърмилница,
дето надълбоко в сърцето
всички я либим-обичаме
като герджик-чекмедже?

Кара Мустафа я погледна
тая герджик-перде-ханъма,
погледна я, па издума:
Тъй да знайш, Илиадо,
нашият добитък е умен.
Хората сами си преценяват,
преценяват, още оценят - 
кой да е герджик-башкан
и кой ни е в пра-пра-родината
тълмач на Аристотел,
дармадан акълбаши,
крепък чекмедже-бабаит!

Та и ти, белонога Илиадо,
добре ги чуваш петлите!
На ти в този момент една жълтица,
да ти е сладко на езика
в тая герджик устица,
тая уста-шербет-чешма, 
тия джуки-славейчета - 
за враговете змия усойна,
за пашата тамам-отоманка!