Илиана Раева няма нужда от специално представяне. Едно от златните

Илиана Раева няма потребност от особено показване. Едно от златните девойки като състезателка по художествена гимнастика. Първата със личен клуб още при започване на 90-те години. След това треньор на ансамбъла ни, който изведе до международна купа в Монпелие през 2011 година. Президент на федерацията по художествена гимнастика и съществена движеща мощ в този спорт в последните години. 

Потърсихме Илиана Раева със следните думи - желаеме да създадем изявление. Да бъде по-специално. В него няма да има нито един въпрос за гимнастика! в случай че ти не я споменеш в отговорите. И в действителност спазихме думата си - не я попитахме нищо за спорта, който я направи събитие. Няма въпроси за гимнастика, режими, тренировки, надпревари и медали. Нито пък за заеманата сега от нея служба.

Тогава защо? Илиана Раева приказва за детството си, за сестра си, за която обществената общност съвсем нищо не знаят. Шефката на федерацията по гимнастика приказва за родителите си, за баба си и дядо си, за прекарванията преди няколко десетилетия. Тема на диалог са още тематиката - пари, страхове и амнистия...

Ето го момичето от фотографията, която пуснахме като мистерия преди два часа. Илиана Раева в цялостния й искра:

-Колко положително дете беше Илиана Раева? Ако има две графи – на положителните и неприятните деца, ти в коя щеше да попаднеш?
-Според думите на майка – малко! Според думите на баща – положително дете. Според думите на сестра ми извънредно дете (смее се). За графите - ами, и при едните, и при другите (казва го с усмивка).

-Изяждаше ли си всичко като дребна или беше злояда? Какво обичаше да ядеш?
-Ето го най-големия и ужасяващ проблем за моята майка. Бях доста злоядо дете. Принуждавах майка ми да предложения всички мои приятелки на посетители у дома, с цел да хапвам. Трябваше да направи филии с мед и масло на всички, с цел да си изям и аз моята филия. Никога не ядях сама, постоянно водех по една-две приятелки у дома. Това беше изискването. Имах един случай, споделих й, че ще си изям филията обаче, в случай че ми я пусне с кофичка и връвчица от втория етаж долу пред блока. Пусна ми я и я изядох. Следобедната филия беше  най-ужасното нещо. Сега, като се възнамерявам, съвсем нямах такова ястие, което обичах да хапвам. Храната за мен беше призрачен сън. Много принудително ядях. Обичах плодовете, черешите най-вече, само че манджите - не.

-Тогава може би въпросът кой готвеше по-добре, майка ти или баба ти, е непотребен...
-И майка ми, и баба ми готвеха еднообразно добре. Ние живеехме дружно с баба ми и дядо ми, когато бях дете. Майка ми работеше и се постановяваше баба ми да готви. Но готвеше много мазно и не обичах да хапвам, беше ми мъчно. От друга страна в фамилията ми имахме доста обичаи. Всяка събота или неделя трябваше да обядваме всички, нареждахме се на масата всички. Много ни учеха да съблюдаваме традициите. Не мога да кажа, че сме възпитавани строго, само че безкомпромисно сме спазвали традициите, без да мрънкаме харесва ли ни или не. Например, татко ми беше много по-либерален към мен, като към второто дете в фамилията, за разлика от сестра ми Росица, която я направляваха като боец.

-Коя беше обичаната ти играчка като дете? Какво мечтаеше да имаш, а не си имала като дребна?
-Имах една голяма – най-малко такава ми се е виждала, защото аз бях дребна, фантастична кукла от Италия с дълга рокля с луксозна прическа. Баща ми я донесе. Тя беше огромна и я слагахме на спалнята, до момента в който мама оправяше леглото или нещо друго. Беше доста красива. Имах и една обичана луксозна играчка - розово чадърче за елха. Невероятна, която обожавах и с неспокойствие чаках да пристигна времето да украсяваме елхата у дома. Какво мечтаех да имам?! Исках да имам колело – имах. Купиха ми Балканче. Няма да не помни, когато татко ми ни направи домашно кино. Имахме уред за прожектиране на филми и в събота ни събираше цялата махала да ни прожектира филмчета. На този уред научих приказката за десетте добрини. Почти през неделя ни прожектираше - затъмнявахме хола, всички деца от махалата идваха и баща ни прожектираше детски приказки. Беше страхотна екстра да имаме кино у дома. А баща обожаваше децата. Водеше ни в гората, мен, Анелия Раленкова, Тереза Карнич и сестра ми Роси. Не съм била презадоволено дете, само че не съм и лишавана.



-Беше ли главатар в учебно заведение или на улицата? Често ли се е случвало да се е да се сбиеш с някого?
-Ами в учебно заведение да, тъй като станах отряден ръководител още в първи клас, а бях най-малка на растеж, когато ни строяваха. Биехме се с Тереза Карнич коя да е предпоследна, с цел да не бъде последна на редицата (смее се). Бях огромен уредник. В учебно заведение и в махалата събирах всички девойки, от време на време и момчетата. Когато се разпределяхме на банди, бях предводител на мъжката тайфа, а не на женската. В почивните дни правехме спектакъл, който изнасяхме на площадката в блока или на открито. Имаше една доста стара баба. Ходехме да късаме цветя от градините и ги оставяхме на чергата пред дома й. Това ми носеше огромна наслада. След това заставахме пред нейната врата и изнасяхме концерти и театри. Бях главен постановчик на театралните представления. Понякога дейностите се развиваха и откъм гърба зад блока, а хората гледаха от терасите и ни се смееха.

Била съм се и с девойки, и с момчета. Бях доста буйно дете, имах доста сила. Непрекъснато тичах, аз не ходех, а тичах (смее се). Вкъщи живеехме шестима – аз със сестра ми, майка ни и татко ни, както и баба и дядо. Понякога се постановяваше да дремя на един диван в кухнята. Един от най-ужасните ми мемоари е, че баба ми Стоянка всяка заран пускаше радиото в 6:30 часа. Имаше едно предаване „ България, каузи и документи “. След това в 06:45 часа започваше национална музика. Баба ми започваше да играе хора и ми споделяше – хайде, ставай, че би трябвало да вървиш на учебно заведение. А аз плачех, крещях и удрях с юмручета, просто желаех да спре. А тя ми споделяше: “Щуроше, ставай, с цел да вървиш на учебно заведение. “ Правеше ми плитки, решеше ме и се заливаше от смях. Просто се забавляваше на моето негодувания от националната музика и радиото (смее се).

-Кое е първото момче, от което се поинтересува?
-Много дребна ме дадоха на немска забавачка. Ходех с най-хубавата ми другарка тогава Марияна. Сами си ходехме, забавачката беше през две-три улици. Представяте си какво е било времето, щом сме си ходели сами. Всяка заран обирахме зюмбюлите, с цел да ги носим на другарката и най-после си изпатихме. Една от дамите ни видя и ни дебнеше. Тръгна с метлата да ни гони. Тогава преподавателката Добрева сподели повече да не й носим цвтя, щом не ги берем от нашите градини. В тази детска градина трябваше да изнасяме в читалището първото ни зрелище на немски език. В една от пиесите аз бях основно настоящо лице в ролята на алената шапчица. Имаше един Любо, който доста харесвах. А харесването се състоеше в това, че той ме закачаше, а аз го удрях непрестанно. Била съм на 4 годинки. Имахме доста момчета в махалата, харесвах си и един Бойко, който беше най-тарторът на момчетата. Аз бях някъде към този момент на 8-9 години. Той беше по-голям от мен и постоянно ме защитаваше, тъй като непрестанно дразнех и се закачах с момчетата. Някой не устояваше и тръгваше да ме цапардоса, а той ме защитаваше.

-Разликата със сестра ти е 6 години. Беше ли от тези по-малки сестри, които досаждат на каките си?
-Бях най-ужасната дребна сестра, която може да съществува. Ужасно тероризирах сестра си. Роси е цялостен мой противовес. Изключително умерено, положително и чинно дете. Не създаваше никакви проблеми. Баща ми имаше танцов състав и и тя танцуваше в него.  Беше кротка, дисциплинирана. Тя и останалите й приятелки се събираха в детската градина или градинката на учебното заведение, с цел да пушат цигари. Това към този момент като по-големи. Най доста обичах да вървя, да се укривам в храстите и да се появя изведнъж. Изнудвах я непрестанно. „ Или ще ми дадеш 50 стотинки, или ще те издам на мама “, споделях доста постоянно на сестра ми. Една от най-хубавите й приятелки неотдавна сподели по този мотив – тя беше най-ужасното дете, което беше с шест години по-малка от нас, а всички се плашехме от нея и стояхме спокойно. И един различен случай – сестра ми събираше приятелките си у дома да си приказват, към този момент имаха гаджета. А аз се криех зад дебелата завеса и седях, без да шавам, с цел да ги чувам. И като чуя най-голямата загадка, изскачах и виках - чух всичко, чух всичко и ще кажа на мама и баща. Тя тръгваше да ми се кара. И още веднъж я изнудвах - в случай че не ми дадеш еди какво си, няма да те издам. Любопитното е обаче, че в никакъв случай не съм я предавала за нищо. Имаше един сериозен случай, в който татко ми беше праволинеен към нея. Тя беше на ваучър и не се прибра в уречения час. Аз знаех къде е купонът и баща ме накара да го заведа, с цел да я прибере. Развеждах го из целия квартал – май беше тука, май беше тука... Накрая татко ми разбра какво се случва и че го смотавам и ме подгони. А аз виках: „ баща, не си припомням къде беше тъкмо “. В момента, в който пристигнахме на мястото,  сестра ми ни видя от балкона. Прибра се и имаше заплашителен скандал. И тогава направих първия си сценичен очерк. Била съм на 13 години. Направих се, че получавам нервна рецесия от уплах, че примирам. Вкъщи потеглиха да викат спешна помощ. А всичко беше, с цел да покажа на татко ми какъв брой е неприятен и че е постъпил погрешно по отношение на сестра ми, задето й се е карал. Изправих цялата къща на нокти, че ми прилошава, че не мога да вдишвам. Уникално го изиграх. Включително дядо ми Илия, на който съм кръстена, тогава работеше в спешна помощ, се намеси и сподели на татко ми - виждаш ли какво направи, не би трябвало да се караш на децата.

-Спомена за дядо си Илия, чието име носиш. Имаше ли по-специална връзка сред вас?
-В един миг трябваше да предпочитам сред гимнастиката и немския, който ужасно ми вървеше. Учителка Добрева беше от остарял аристократски жанр и имаше родственици в Париж. Един ден пристигна у дома и искаше да ме осиновява, бях на 6 годинки. Това го споделям напълно съществено. Каза на татко ми и майка ми - аз ще я виждам ужасно, ще я връщам всяко лято. Тя е неповторимо будно дете, ще има ужасно бъдеще. Беше предложила неповторими неща на родителите ми. Тя ме обожаваше и към мен се държеше като към лична щерка. Естествено, родителите ми не се съгласиха да ме дадат (смее се). Когато в 5 клас трябваше да предпочитам сред гимнастиката и немския, избрах гимнастиката. След това учителката ми по немски ме виждаше на улицата и  се обръщаше на другата страна и в никакъв случай не ми го елементарни това нещо. Дядо ми Илия, за който ме питате, също спря да ми приказва. Когато станах европейска шампионка обаче, пристигна пръв на аерогарата с букет цветя. И ми сподели – отлично, избра правилния път на дядо умното момиче. Това е най-великото нещо, което помня от европейската купа. Дядо, който се движеше с бастун и държеше букет цветя в ръцете си. Целуна ме и аз му се хвърлих на врата. Баба ми още от 4-годишна на всеки Илинден ме водеше на черква. И още от малко дете знаех цялата история на свети Илия.

Искам да ви опиша и за един различен букет. Когато станах европейска шампионка за първи път, резервирах букета, който ми подариха на почетната стълбичка. Върнах се и отидох при първата ми учителка – Венета Маркова, в първото ми учелище – 124-то „ Васил Левски “. Влязох, тя беше на дъската. Казах й, че този букет е за нея. Тя се разплака, прегърна ме и ме целуна.

-Коя повече отнасяше санкции – ти или кака ти?
-Естествено, че тя. Аз постоянно нещо измислях и лъжех. Накрая татко ми разбра какви са нещата и нито ни се е карал, нито нищо.

-Каква искаше да станеш като дребна?
-Актриса или певица. Много пеех. Баба ми все споделяше, че би трябвало да стана оперна певица. Баща ми беше този, който настояваше да бъда спортистка. Майка ми беше най-щастливата в деня, в който се отхвърлих от гимнастиката. Тя страдаше от метода на тренировките по това време. Да, радваше се на триумфите ми, само че преживяваше по-трудно това, през което минавах като състезателка. Баща ми обаче твърдо вярваше, че това е моето място. Опитаха се да ме създадат танцьорка, отидох на две подготовки, споделих, че ми е скучно и се отхвърлих.

-С какво се занимаваха родителите ти по това време?
- Баща ми Райчо беше началник на танцов състав „ Враждебна “. Имаше детски, мъжки и женски сформира дружно с духова музика. Майка ми работеше в един сервиз, държеше кафене. Непрекъснато ходех при нея с приятелките ми. Там си ядяхме на воля, когато към този момент бях състезателка (смее се).

-Има ли нещо, което постоянно ще помниш от майка ти?
-Майка ми постоянно ще я помня като извънредно кротка жена. Хората постоянно се чудеха по какъв начин тя е родила такова дете като мен. В същото време обаче нося доста нейни качества – толерантност, отношение към фамилията и децата. Майка ми не я вълнуваше нищо с изключение на да бъда щастлива, спокойна и да съм здрава. Вече ви споделих, че непрекъснато искаше да се откажа от гимнастиката. Беше същото и по-късно, когато станах треньорка. Казваше ми: „ Хайде, стой се, откажи се, гледай си живота. “ Тя непрестанно искаше да се махна. Баща ми беше на другия полюс, когато ми е било мъчно, ме е окуражавал – не се притеснявай, би трябвало да успееш. Последните десетина години обаче и той стана от хората, които ме поучават да се откажа и да си виждам живота.

-На кое място обичаше да те водят родителите ти?
-На куклен спектакъл. Като деца ни водеха и на оперета, на балет. Майка ми е от Пауново, вилно място с язовир и гора. Нейният татко там е бил преподавател. Обичах да отивам на това място. Водеха ни доста в зоологическата градина или на цирк. Бяха извънредно любвеовилни родители, посочваха всичко, което би трябвало да забележим. Искаха да ни дадат добра обща просвета още като деца. Баща ми знаеше да пее и танцува. И в този момент, когато е на 85 години, като чуе национална музика, става и стартира да играе. Още като дребна знаех кои са Лиляна Кисьова и Видин Даскалов – видни оперетни артисти. Знаех да извършвам цели техни мюзикъли. А за незабравимо пътешестване към този момент като по-голяма няма да не помни едно военно образование. Четири дни вдигнахме военното във въздуха. Исках да бъда нощна промяна с невалните. Беше доста готино. Играехме футбол. За нас това беше парадайс, тъй като беше част от живота ни, който ни липсваше.

-А кое е най-хубавото място, което си посетила в живота си?
-Най-добре се усещам в Порто Елеа, в прилежаща Гърция. На морето, което го усещам като мое море. Виждам крайбрежията на Атон. Обиколила съм целия свят. Имало е ужасно доста места, на които съм се чувствала добре – обичам Япония, там се усещам като на друга планета. Много харесах Бразилия. Била съм в Америка.

-Като загатна Америка, имаше една история по време на международното. Наско Сираков си загуби обицата след гола срещшу Аржентина, а ти отпътува незабавно. Пишеше се, че незабавно си тръгнала, с цел да му занесеш нова обица.
-(смее се). Няма нищо такова. Спомням си какво се пишеше тогава, само че историята не е такава. От там с Наско купихме нова обица. Просто се случи съвпадане, че аз отпътувах тогава, когато той загуби своята. Но оставихме историята да се одобри за истина такава, каквато се тиражираше.

-Кога разбра, че парите не са значими и има по-важни неща от тях?
-Това ми е втълпявано от родителите ми и от системата още от дете. После ми го сподели животът. Така че това го разбрах още в най-ранна детска възраст, когато живеех с деца, които имаха доста и с деца, които нямаха нищо. Виждах каква е разликата сред тези, които имат и нямат. Децата, които имаха, си криеха бананите, а ние ги гледахме като чакалчета. По това време нямаше банани, вадеха ги по магазините единствено към Коледа. Или всякакви вносни шоколади от Кореком. А ние си облизвахме пръстите и се чудехме какви бели да им вършим на тези, които ги имат. Ние пък си криехме куклите и играчките, с цел да си отмъстим за тяхното имане (смее се).

-Помниш ли деня, в който разбра, че си бременна за първи път? Как реагира, по какъв начин реагираха Наско и околните ти?
-Как да не помня. Исторически ден. Аз като момиче бях огромна авантюристка. Спомням си, че Наско беше най-щастливият човек на света. Майка ми и татко ми първо бяха шокирани, след това започнаха да приказват за сватби и така нататък Спомням си, че Лили Игнатова ми сподели: „ Как е допустимо, по какъв начин по този начин си бременна? “ А аз се усещах горда, само че също не можех да си показва, че съм бременна. Спомням си, че Наско донесе и ми подари най-красивия букет, какъвто в никакъв случай повече не видях. Беше толкоз пъстро нещо, голям – от 101 рози. Каза, че доста ме обича и желае да се оженим.

-Имаш ли страхове? От какво и от кого?
-Разбира се, че имам. Имам всевъзможни страхове, само че не и от хора. Страховете ми са от напълно друг вид. Вече нямам боязън от самолети, от които се опасявах. Не ми е удобно да пътувам, само че към този момент нямам подобен под паника боязън, какъвто имах преди. Например, обезумявам от мишка или плъх. От тях ме е боязън. От височина изпитвам дискомфорт, макар че с Наско живяхме на 17-тия етаж. Хвана ни даже едно земетресение и си представяте какво се случва в блок с един вход и то на 17-тия етаж.

-Имаш съвършен жанр на обличане, имала ли си увлечение към модата?
-Никога не съм се интересувала. И разбирам какъв брой дълго време това е било огромна неточност. Затова по какъв начин се обличам от известно време се грижи Марина Петкова – за мен най-хубавата стилистка в сектора. Тя ужасно доста ме учи и ми демонстрира изкуството на облеклата. Моята женска същина се прояви в един по-късен стадий, някъде след 40 години. И сега толкоз мощно се демонстрира женското ми начало. След 40 години се усещам извънредно удобно в кожата си. До 40 години по-скоро в мен имаше безпардонност и самоувереност и считам, че това бяха белези на мъжкото в мен. Липсвало ми е женското, признака на деликатност, обич, съчувствие и сега се усещам фантастично. До 40-ата си годишнина мислех какво ще реализира, а по-късно по какъв начин се усещам и наподобявам.

-Най-незабравимият подарък. Или може би е постъпка?
-Не са един или два и са правени от Наско. Той е правил неповторими неща на рождени дни или на годишнини от сватбата. Един от най-красивите моменти бе на един мой рожден ден. Него го нямаше, беше на лагер. Обади ми се по телефона и ми сподели да отида в басейна. Целият басейн беше затрупан в рози и плувах сутринта рано в розите. Разкошно. Веднъж получих роза от кадифе. И толкоз доста се радвах, а той ми сподели - отвори я! Чашката се отваряше, а вътре имаше пръстен със сапфир и елмаз. Аз пък му подарих една диамантена обица и ужасно доста го харесвах с нея. Все му повтарях, че ще му я открадна (смее се). След време той я смъкна и ми направи пръстен от нея. Един път, беше преди няколко години, станахме сутринта, имах рожден ден. Каза ми, че тръгваме на път. Тръгнахме към Сандански и му споделих: „ Супер, отиваме към Рупите “, тъй като аз боготворя да отивам на това място. Подминахме ги. Заведе ме в обичания ми ресторант в Солун, в който ядохме пържена риба. Дъщерите ми са неповторими деца, от тях също съм получавала страхотни дарове и изненади. Аз също съм им правила такива, просто обичам да върша хората щастливи.

-Често прощаваш, а ти искаш ли амнистия?
-Да желала съм амнистия от не един и двама. Искала съм да ми простят и съм се чувствала добре. Прошката е луксозно нещо.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ