Откъс от Ултра здравето”, Рич Рол
И по този начин, в предутринния здрач на Ден втори всички очи бяха впе¬рени в мен, до момента в който чаках дружно с останалите колоездачи пред старто¬вата линия в Националния парк на вулканите. Валеше леден дъжд и всички бяхме напрегнати като пружини. Щом изстрелът прозвуча, най-хубавите изскочиха устремно напред, мъчейки се да образуват челна група. Слабо е да се каже, че не бях квалифициран да стартира 276-кило¬метровото трасе с избухлив спринт. Не бях загрял авансово и бързото начално движение ме свари изцяло неопитен. Скоростта надолу по ската на вулкана доближи близо осемдесет километра в час и аз с всички сили се мъчех да запазя позиция измежду водачите, само че мускулите на краката ми бързо се раздуха от отделящата се млечна киселина и последователно изостанах.
За това начално, трийсеткилометрово втурване е значимо да се движиш в аеродинамичния „ джоб “, формиран от другите състезатели – по този начин можеш да спестиш голяма част от напъните си. Най-лошият вид е да те откъснат и да се превърнеш във вълк единак, борещ се против съпротивлението напразно единствено със личната си енер¬гия. Но таман това се случи с мен. Бях вън от водещата глутница, само че към момента надалеч пред догонващата група. И се усещах не толкоз като вълк, колкото като прогизнал плъх. Премръзнал, злобен от ло¬шия си старт и към този момент задъхан, въпреки да ме чакаха още цели осем часа непостижима езда. Дъждът в допълнение утежняваше ситуацията, още повече че бях не запомнил непромокаемите гамаши за обувките си. Сега те се мокреха и краката ми бяха като лед. По принцип претърпявам доста неща, в това число и болежка, само че мокрите, студени крайници напряко ме влудяват. Хрумна ми да изчакам идната група да ме настигне, само че това означаваше да се забавя прекалено много. Единствената ми алтернатива бе да отстоявам самичък напред.
Щом се озовах в края на спускането, свърнах към югоизточния завършек на острова. Слънцето таман изгряваше и до момента в който изляза на Чер¬вения път, най-накрая започнах да чувствам плодородната му топлота. Този сектор е единственият от целия маршрут, където поддържащите екипи на състезателите не се позволяват. Тоест няма съпровождащи ав-томобили. Двайсет и пет километра си самичък измежду пустошта. Не виждах други колоездачи, до момента в който се носех през този обилен и хубав, само че дявол¬ски подъл терен. Шосето бе осеяно с дупки, имаше сложни завои, а отдолу под гумите непрекъснато хвърчаха дребни камъчета. Насред цялостната самотност пробвах да се съсредоточвам върху усилието да въртя педа¬лите. Тишината на тропическото утро се нарушаваше само от личните ми мисли за това какъв брой съм влажен. Изпитвах също скука по адрес на Джули и останалите от екипа, които бяха пропуснали по¬следното предоставяне на вода преди неразрешената зона, оставяйки ме изсъхнал като чироз от вътрешната страна. Тъкмо тогава улучих проклетата бабуна. И се проснах върху сгурията.
Разкопчавам каската и я смъквам от главата си. Тя е счупена, точ¬но през средата й се точи дълга цепнатина. Докосвам темето си. Под потната, сплъстена коса скалпът ме наболява. Затварям очи, разтварям ги отново и размърдвам пръсти пред лицето си. Всичките са там, пет на брой. Закривам едното око, след това другото. Виждам напълно обикновено. С охкане разгръщам коляно и се оглеждам в близост. Като се изключи някаква птица с дълга шия, жълти гърди и черни пера на опашката, която ровичка земята близо до колелото, на никое място не се вижда живо създание. Вслушвам се, с цел да чуя най-малко наближаването на основна¬та група състезатели. Пак нищо, в случай че не броим шумоленето на гората край пътя и неясно долитащия звук на плискащите се океански талази.
Усещам вълна на прилошаване. Поставям ръка върху стомаха си и за минута се концентрирам върху неговото покачване и втурване при всяко поемане. Броя до 10, след това до двайсет. Каквото и да е, единствено да отвлека вниманието си от болката в рамото, към този момент набираща цялостна мощ, и от раздраната, кървава кожа върху коляното. Гаденето поотслабва. Побиват ме тръпки на мраз и опитвам да се поразкърша. Не се получава добре. Чувствам се като Тенекиения човек, обезверено нуждаещ се от малко смазка. Накрая въпреки всичко подвивам премръзналите си, мокри крайници и с охкане се изправям. Яхвам велосипеда и нати¬скам единствения останал педал. Каквото и да стане, би трябвало да мина оставащите километър-два до края на Червения път. Там чакат екипи¬те, там Джули ще ме почисти и превърже раните ми. После дружно ще натоварим велосипеда в буса и ще се отправим назад към хотела.
Главата ми пулсира, до момента в който тромаво поемам напред. Левият ми крайник виси свободно настрана, а от коляното му капе кръв. Небето откъм океана последователно изсветлява, сивкавобяло над зелената, прогизнала от дъжд земя. Мисля си за хилядите часове, прекарани в трениров¬ки, и за това какъв брой надалеч обратно е останал оня тлъст, тъпчещ се с бургери мъж отпреди две години. Колко надълбоко съм трансформирал освен диетата и тялото си, само че и целия си метод на живот – от вътрешната страна и извън. Поглеждам отново счупения педал, сещам се за оставащите 220 километра и си споделям – невероятно. Обземат ме равни елементи позор и облекчение. За мен това съревнование е завършило.
Някак съумявам да се дотътря до края на Червения път и скоро виждам пред себе си чакащите екипи – паркираните коли, разполо¬жените край тях ресурси и съоръжение, подготвени да откликнат на нуж¬дите на приближаващите състезатели. Сърцето ми стартира да бие ускорено и би трябвало да се насиля да продължа. Предстои ми да се из¬правя пред жена си и Тайлър, да им кажа какво се е случило и по какъв начин съм провалил освен себе си, само че и тях – своето семейство, жертвало толкоз доста в поддръжка на тази фантазия. Не е нужно да го правиш – прошепва гласец в мен. – Защо просто не се върнеш назад? Или още по-добре да се шмугнеш в гъсталака, преди някой да те е забелязал?
Виждам по какъв начин Джули притичва напред, с цел да ме посрещне. Минава секунда, до момента в който осъзнае какво се е случило. Сетне лицето й помръква, изпълва се с паника. Усещам по какъв начин в очите ми напират сълзи, и поставям изпитание, с цел да ги сдържа.
В духа на охана, което на хавайски ще рече „ семейство “, внезап¬но ме наобикалят половин дузина хора от другите екипи. Още преди Джули да успее да отвори уста, Вито Биала, който поддържа щафетен тим от трима души, прочут под името „ Нощният трен “, се матери¬ализира от нищото с аптечка в ръка и стартира да промива раните ми.
– Трябва да те върнем назад в играта – декларира умерено. Той самият е нещо като деец и легенда на „ Ултрамен “, по тази причина пробвам да събера сили и да му върна сухата усмивка. Но истината е, че не се получава.
– Няма метод – измърморвам малодушно. – Счупих единия педал. Дотук бях.
Посочвам мястото на велосипеда, където се е намирал липсва¬щият ляв педал. И ненадейно изпитвам известно облекчение. Сякаш самото изговаряне на тези думи, шерването с Вито, че съм решил да се откажа, смъква голям товар от плещите ми. То вещае елементарен и грациозен излаз от цялата каша, отмора и топло хотелско легло. Почти чувствам допира на чистите чаршафи, меката възглавница под главата си. А на следващия ден, вместо да търча двойния маратон, ще заведа се¬мейството си на плажа.
До Вито се намира шефът на екипа на Кати Уинклър, Питър Ма¬кинтош. Той ме поглежда и примижава с едно око.
– Какъв е педалът?
– „ Лук Кео “ – пелтеча, чудейки се за какво му е притрябвало да знае.
Питър изчезва, а цялостен тим механици сграбчват колелото ми и се хвърлят в деяние по този начин, като че ли ще връщат на пистата болид от Формула 1. Провеждат цялостна диагностика – ревизират рамката за пукнатини, каплите за изкривявания, тестват спирачките и скорости¬те, размахват ключове и принадлежности. Смръщвам вежди. Какво, по дяволите, вършат? Не виждат ли, че съм приключен!
Секунди по-късно Питър се появява още веднъж, понесъл в ръка чи¬сто нов педал – съвсем като моя.
– Но аз... – съзнанието ми работи трескаво, с цел да схване драма¬тичния поврат на събитията. Не това е, което съм възнамерявал. Накрая ми просветва, че те ме изправят назад на крайници. Очакват от мен да продължа! Някой слага ръка върху рамото ми и аз мъчително примижавам. Не биваше да става по този начин! Аз към този момент съм решил. Ранен съм, колелото ми е счупено, значи всичко е завършило, нали?
Джули, която е коленичила и превързва коляното ми, подвига очи и се усмихва.
– Май ще оживееш – промълвява.
Питър Макинтош завършва с монтирането на педала, изправя се и вперва в мен нетрепващ генералски поглед.
– Готово. А в този момент се мятай назад на колелото и свърши това, за което си пристигнал.
Занемявам. Преглъщам с тъга и се озъртам в близост. Погледи¬те на всички екипи са ориентирани към мен. Явно чакат да послушам Питър и да скоча назад на велосипеда. Да се върна в конкуренцията.
Пред мен има още 220 километра. Дъждът все по този начин вали. Вече съм изгубил задатъка пред главната група, както и голямо количество време. Освен че съм изцяло паднал духом, съм още ранен, влажен и физически изцеден. Поемам надълбоко мирис и затварям очи. Разгово¬рите и шумът към мен избледняват, отдалечават се, след това изчезват изцяло. Настава тишина. Остава единствено биенето на сърцето ми и този дълъг, дълъг път.
Правя каквото би трябвало. Изключвам оня подъл глас в главата си, настояващ да се откажа. И яздя велосипеда. Изглежда, надпреварата за мен занапред стартира.
За това начално, трийсеткилометрово втурване е значимо да се движиш в аеродинамичния „ джоб “, формиран от другите състезатели – по този начин можеш да спестиш голяма част от напъните си. Най-лошият вид е да те откъснат и да се превърнеш във вълк единак, борещ се против съпротивлението напразно единствено със личната си енер¬гия. Но таман това се случи с мен. Бях вън от водещата глутница, само че към момента надалеч пред догонващата група. И се усещах не толкоз като вълк, колкото като прогизнал плъх. Премръзнал, злобен от ло¬шия си старт и към този момент задъхан, въпреки да ме чакаха още цели осем часа непостижима езда. Дъждът в допълнение утежняваше ситуацията, още повече че бях не запомнил непромокаемите гамаши за обувките си. Сега те се мокреха и краката ми бяха като лед. По принцип претърпявам доста неща, в това число и болежка, само че мокрите, студени крайници напряко ме влудяват. Хрумна ми да изчакам идната група да ме настигне, само че това означаваше да се забавя прекалено много. Единствената ми алтернатива бе да отстоявам самичък напред.
Щом се озовах в края на спускането, свърнах към югоизточния завършек на острова. Слънцето таман изгряваше и до момента в който изляза на Чер¬вения път, най-накрая започнах да чувствам плодородната му топлота. Този сектор е единственият от целия маршрут, където поддържащите екипи на състезателите не се позволяват. Тоест няма съпровождащи ав-томобили. Двайсет и пет километра си самичък измежду пустошта. Не виждах други колоездачи, до момента в който се носех през този обилен и хубав, само че дявол¬ски подъл терен. Шосето бе осеяно с дупки, имаше сложни завои, а отдолу под гумите непрекъснато хвърчаха дребни камъчета. Насред цялостната самотност пробвах да се съсредоточвам върху усилието да въртя педа¬лите. Тишината на тропическото утро се нарушаваше само от личните ми мисли за това какъв брой съм влажен. Изпитвах също скука по адрес на Джули и останалите от екипа, които бяха пропуснали по¬следното предоставяне на вода преди неразрешената зона, оставяйки ме изсъхнал като чироз от вътрешната страна. Тъкмо тогава улучих проклетата бабуна. И се проснах върху сгурията.
Разкопчавам каската и я смъквам от главата си. Тя е счупена, точ¬но през средата й се точи дълга цепнатина. Докосвам темето си. Под потната, сплъстена коса скалпът ме наболява. Затварям очи, разтварям ги отново и размърдвам пръсти пред лицето си. Всичките са там, пет на брой. Закривам едното око, след това другото. Виждам напълно обикновено. С охкане разгръщам коляно и се оглеждам в близост. Като се изключи някаква птица с дълга шия, жълти гърди и черни пера на опашката, която ровичка земята близо до колелото, на никое място не се вижда живо създание. Вслушвам се, с цел да чуя най-малко наближаването на основна¬та група състезатели. Пак нищо, в случай че не броим шумоленето на гората край пътя и неясно долитащия звук на плискащите се океански талази.
Усещам вълна на прилошаване. Поставям ръка върху стомаха си и за минута се концентрирам върху неговото покачване и втурване при всяко поемане. Броя до 10, след това до двайсет. Каквото и да е, единствено да отвлека вниманието си от болката в рамото, към този момент набираща цялостна мощ, и от раздраната, кървава кожа върху коляното. Гаденето поотслабва. Побиват ме тръпки на мраз и опитвам да се поразкърша. Не се получава добре. Чувствам се като Тенекиения човек, обезверено нуждаещ се от малко смазка. Накрая въпреки всичко подвивам премръзналите си, мокри крайници и с охкане се изправям. Яхвам велосипеда и нати¬скам единствения останал педал. Каквото и да стане, би трябвало да мина оставащите километър-два до края на Червения път. Там чакат екипи¬те, там Джули ще ме почисти и превърже раните ми. После дружно ще натоварим велосипеда в буса и ще се отправим назад към хотела.
Главата ми пулсира, до момента в който тромаво поемам напред. Левият ми крайник виси свободно настрана, а от коляното му капе кръв. Небето откъм океана последователно изсветлява, сивкавобяло над зелената, прогизнала от дъжд земя. Мисля си за хилядите часове, прекарани в трениров¬ки, и за това какъв брой надалеч обратно е останал оня тлъст, тъпчещ се с бургери мъж отпреди две години. Колко надълбоко съм трансформирал освен диетата и тялото си, само че и целия си метод на живот – от вътрешната страна и извън. Поглеждам отново счупения педал, сещам се за оставащите 220 километра и си споделям – невероятно. Обземат ме равни елементи позор и облекчение. За мен това съревнование е завършило.
Някак съумявам да се дотътря до края на Червения път и скоро виждам пред себе си чакащите екипи – паркираните коли, разполо¬жените край тях ресурси и съоръжение, подготвени да откликнат на нуж¬дите на приближаващите състезатели. Сърцето ми стартира да бие ускорено и би трябвало да се насиля да продължа. Предстои ми да се из¬правя пред жена си и Тайлър, да им кажа какво се е случило и по какъв начин съм провалил освен себе си, само че и тях – своето семейство, жертвало толкоз доста в поддръжка на тази фантазия. Не е нужно да го правиш – прошепва гласец в мен. – Защо просто не се върнеш назад? Или още по-добре да се шмугнеш в гъсталака, преди някой да те е забелязал?
Виждам по какъв начин Джули притичва напред, с цел да ме посрещне. Минава секунда, до момента в който осъзнае какво се е случило. Сетне лицето й помръква, изпълва се с паника. Усещам по какъв начин в очите ми напират сълзи, и поставям изпитание, с цел да ги сдържа.
В духа на охана, което на хавайски ще рече „ семейство “, внезап¬но ме наобикалят половин дузина хора от другите екипи. Още преди Джули да успее да отвори уста, Вито Биала, който поддържа щафетен тим от трима души, прочут под името „ Нощният трен “, се матери¬ализира от нищото с аптечка в ръка и стартира да промива раните ми.
– Трябва да те върнем назад в играта – декларира умерено. Той самият е нещо като деец и легенда на „ Ултрамен “, по тази причина пробвам да събера сили и да му върна сухата усмивка. Но истината е, че не се получава.
– Няма метод – измърморвам малодушно. – Счупих единия педал. Дотук бях.
Посочвам мястото на велосипеда, където се е намирал липсва¬щият ляв педал. И ненадейно изпитвам известно облекчение. Сякаш самото изговаряне на тези думи, шерването с Вито, че съм решил да се откажа, смъква голям товар от плещите ми. То вещае елементарен и грациозен излаз от цялата каша, отмора и топло хотелско легло. Почти чувствам допира на чистите чаршафи, меката възглавница под главата си. А на следващия ден, вместо да търча двойния маратон, ще заведа се¬мейството си на плажа.
До Вито се намира шефът на екипа на Кати Уинклър, Питър Ма¬кинтош. Той ме поглежда и примижава с едно око.
– Какъв е педалът?
– „ Лук Кео “ – пелтеча, чудейки се за какво му е притрябвало да знае.
Питър изчезва, а цялостен тим механици сграбчват колелото ми и се хвърлят в деяние по този начин, като че ли ще връщат на пистата болид от Формула 1. Провеждат цялостна диагностика – ревизират рамката за пукнатини, каплите за изкривявания, тестват спирачките и скорости¬те, размахват ключове и принадлежности. Смръщвам вежди. Какво, по дяволите, вършат? Не виждат ли, че съм приключен!
Секунди по-късно Питър се появява още веднъж, понесъл в ръка чи¬сто нов педал – съвсем като моя.
– Но аз... – съзнанието ми работи трескаво, с цел да схване драма¬тичния поврат на събитията. Не това е, което съм възнамерявал. Накрая ми просветва, че те ме изправят назад на крайници. Очакват от мен да продължа! Някой слага ръка върху рамото ми и аз мъчително примижавам. Не биваше да става по този начин! Аз към този момент съм решил. Ранен съм, колелото ми е счупено, значи всичко е завършило, нали?
Джули, която е коленичила и превързва коляното ми, подвига очи и се усмихва.
– Май ще оживееш – промълвява.
Питър Макинтош завършва с монтирането на педала, изправя се и вперва в мен нетрепващ генералски поглед.
– Готово. А в този момент се мятай назад на колелото и свърши това, за което си пристигнал.
Занемявам. Преглъщам с тъга и се озъртам в близост. Погледи¬те на всички екипи са ориентирани към мен. Явно чакат да послушам Питър и да скоча назад на велосипеда. Да се върна в конкуренцията.
Пред мен има още 220 километра. Дъждът все по този начин вали. Вече съм изгубил задатъка пред главната група, както и голямо количество време. Освен че съм изцяло паднал духом, съм още ранен, влажен и физически изцеден. Поемам надълбоко мирис и затварям очи. Разгово¬рите и шумът към мен избледняват, отдалечават се, след това изчезват изцяло. Настава тишина. Остава единствено биенето на сърцето ми и този дълъг, дълъг път.
Правя каквото би трябвало. Изключвам оня подъл глас в главата си, настояващ да се откажа. И яздя велосипеда. Изглежда, надпреварата за мен занапред стартира.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ