Изгубеният Черепиш
И преди сме ви „ водили “ до Черепишкия манастир. Сега обаче желая да ви опиша за изгубения „ град “ от моето детство.
Днес манастирът е съвършен за съботен туризъм – на не повече от час и половина с кола от София, сврян измежду впечатляващи варовикови скали и тънещ в тишина и успокоение. Дори пустеещ. Невинаги е бил подобен обаче. Преди 1990 година в покрайнината са били постройките на Софийската духовна семинария. Имало е обособена черква за семинаристите, общежитие, учебно заведение, както и огромно стопанство.
В моите детски мемоари това си беше цялостен град. Баща ми работеше като ортодонт към семинарията и прекарваше в Черепиш половината от седмицата. Спомените ми са смътни, само че знам, че през ваканциите обожавах да заедно съм с него. Тичах измежду дърветата, лежах напразно на някоя канара да виждам облаците и броях бавните летни минути.Осъзнах, че времето в действителност лети и всичко си отива от нас окончателно.Не ми даваха да подвигам звук по коридорите, тъй като всякакви значими чичковци правеха нещо, в църквата също трябваше да влизам на пръсти. Но пък беше цялостно с баби, които носеха ту ягодки от градината си, ту прясно изпечен самун, с цел да нахранят горкото градско дете.
Посетих манастира за първи път от повече от двайсет години и той беше спокоен и спокоен тъкмо като летните мигове от детството ми. Но не всичко беше съхранено...
Съвсем уверено попитах: „ А къде е градът? “ Учудиха се на думата „ града “... бях подготвена най-малко за „ село “ да я заменя, само че се оказа, че Черепиш просто не съществува... че всичко оттатък портата на манастира е потънало в давност. Ама нали съм дебелоглав и въпреки всичко няма по какъв начин да съм имала чак такова въображение, че цялостен град да си измисля, потеглих по шубраците да диря изгубения Черепиш.Не знам дали съм задоволена или разочарована, че съумях да го намеря. Сградите от моето детство приличаха на руините в Камбоджа – завладени от природата, обгърнати с дървета и шубраци, стените – покрити с бръшлян. Прозорците изцяло изпочупени, таваните – продънени. Беше ме боязън даже да вляза там, където като дребна обикалях по през целия ден без капка терзание.
Гледах тази нереалистична картина и се чудех дали аз съм извънредно остаряла, или природата извънредно бързо завзема територията си. Там, на непроходимите стълби, под колоните, които като че ли щяха всеки миг да рухнат над главата ми, се разплаках. Осъзнах, че времето в действителност лети и всичко си отива от нас окончателно.
Днес манастирът е съвършен за съботен туризъм – на не повече от час и половина с кола от София, сврян измежду впечатляващи варовикови скали и тънещ в тишина и успокоение. Дори пустеещ. Невинаги е бил подобен обаче. Преди 1990 година в покрайнината са били постройките на Софийската духовна семинария. Имало е обособена черква за семинаристите, общежитие, учебно заведение, както и огромно стопанство.
В моите детски мемоари това си беше цялостен град. Баща ми работеше като ортодонт към семинарията и прекарваше в Черепиш половината от седмицата. Спомените ми са смътни, само че знам, че през ваканциите обожавах да заедно съм с него. Тичах измежду дърветата, лежах напразно на някоя канара да виждам облаците и броях бавните летни минути.Осъзнах, че времето в действителност лети и всичко си отива от нас окончателно.Не ми даваха да подвигам звук по коридорите, тъй като всякакви значими чичковци правеха нещо, в църквата също трябваше да влизам на пръсти. Но пък беше цялостно с баби, които носеха ту ягодки от градината си, ту прясно изпечен самун, с цел да нахранят горкото градско дете.
Посетих манастира за първи път от повече от двайсет години и той беше спокоен и спокоен тъкмо като летните мигове от детството ми. Но не всичко беше съхранено...
Съвсем уверено попитах: „ А къде е градът? “ Учудиха се на думата „ града “... бях подготвена най-малко за „ село “ да я заменя, само че се оказа, че Черепиш просто не съществува... че всичко оттатък портата на манастира е потънало в давност. Ама нали съм дебелоглав и въпреки всичко няма по какъв начин да съм имала чак такова въображение, че цялостен град да си измисля, потеглих по шубраците да диря изгубения Черепиш.Не знам дали съм задоволена или разочарована, че съумях да го намеря. Сградите от моето детство приличаха на руините в Камбоджа – завладени от природата, обгърнати с дървета и шубраци, стените – покрити с бръшлян. Прозорците изцяло изпочупени, таваните – продънени. Беше ме боязън даже да вляза там, където като дребна обикалях по през целия ден без капка терзание.
Гледах тази нереалистична картина и се чудех дали аз съм извънредно остаряла, или природата извънредно бързо завзема територията си. Там, на непроходимите стълби, под колоните, които като че ли щяха всеки миг да рухнат над главата ми, се разплаках. Осъзнах, че времето в действителност лети и всичко си отива от нас окончателно.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ