Тава надупени картофи
И дребните деца са способни на огромни добрини, стига някой да им покаже. Затова Ася и Михаил Белоризови живееха по този начин, че трите им деца - наследник и две дъщери, да виждат всеки ден в делата им удостоверение на тази максима. Освен работливи те ги насърчаваха да порастват и като положителни жители.
- Можеш ли към този момент да я кажеш сама? - попита Ася по-малката си щерка Паша, откакто няколко пъти повтаряха рецептата за картофи на фурна. Семейство Белоризови не бяха богати, имаха три декара ливади и ниви в Медино, само че не бяха и небогати, тъй като работеха, а на всеотдайните и Господ оказва помощ. Най-често украсяваха софрата с плодовете на своя труд - картофи, боб, грах, зеле и няколко пъти в годината с месо - на огромните празници. Понеже имаха крава, млякото бе в обилие. Особено до момента в който растяха децата. Преди да излезе на къра, Ася искаше да чуе от щерка си буквално рецептата за " надупените " картофи. - Днес ти си " майката " на дома. Кажи ми кое след кое следва!
- Измиваме картофите - стартира решително Паша, - почистваме раните, разрязваме ги на две, нареждаме ги в намазнена тава с олио, само че с " дупето " нагоре, поръсваме ги със сол, черен и червен пипер, сипваме кафеена чашка вода, пускаме бучка масло, колкото междинен картоф, похлупваме тавата и я пъхаме във фурната за половин час. Това е - издекламира деветгодишната Паша, пламнала от неспокойствие.
- Така. За по-сладокусните прибавяме копър, мащерка или босилек - добави Ася, целуна дребната умница, отвори вратата с яката си ръка и излезе на двора.
- Довиждане, мамо! - изчурулика Паша, горяща от благополучие. Прав е оня, който бе споделил, че дребните наслади засищат сърцето, както сладкият самун засища стомаха. Но щастието на " майката " на дома скоро помръкна. Нарани го плачът на Сабри, най-малкото от петте момчета в семейство Фарук, бежанци от Сирия, което живееше от две години в прилежащата къща. Паша се натъжи, тъй като това беше плачът на глада.
Цялото село знаеше, че майката още се учи да върви след злокобната бомбардировка в Дамаск, ранила я в гърба, до момента в който криела децата под себе си. Най-голямото момче беше на четиринайсет и работеше с татко си при арендаторите на някогашния кооператив, останалите бяха раждани през две години. Сабри бе на четири. Нидал Фарук им беше и майка, и татко, и лекар, и преподавател - всичко. Но нищо не му тежеше по този начин, както безразличието на локалните. Мединци нехаеха. В началото, когато ги доведоха в селото, всички се извървяха да им кажат " Добре пристигнали! " и с това завърши тяхното гостолюбие. Вълнуваха се повече от помощите, които получаваха, от облеклата, които им даваха, от арабите, които идваха понякога при тях...
Паша познаваше две от момчетата, нейни съученици, само че те бяха толкоз страхливи и затворени в себе си, че не общуваха с никого. Често се връщаха от учебно заведение дружно, само че по целия път мълчаха. Плачът на глада подтикна Паша да изпече първата тава с картофи за децата на бежанците. Мисълта, че ще го стори, я изпълваше с наслада.
- Мама все споделя да сме положителни с хората - мислеше на глас детето, до момента в който миеше светложълтите картофи като дребни узрели ябълки. - Ще им ги занеса по обяд, тъй като те си нямат картофи, а ние имаме цяла градина.
След тридесет и пет минути печивото беше готово. В алуминиевата тава, загоряла леко от страни, картофите червенееха като гъби, по " дупетата " им блестяха кристалчета сол, а по дъното на съда се стичаха линии препържено масло, оцветени от аления пипер. Всичко изглеждаше доста вкусно. На Паша и през разум не й минаваше да седне и да яде от " непознатото ". И въпреки всичко трябваше да хапне едно картофче, с цел да ревизира дали е изпечено. Тя го набучи с вилица, само че тъй като бе залепено за дъното на тавата, то се разпадна на две. Паша го гребна с лъжица, духна няколко пъти и стартира да дъвче сладко, сладко. Изненада се какъв брой е апетитен. Точно като на мама. Тези обаче бяха пресни и доста по-хубави от старите зимни картофи.
Паша пренареди картофчетата в тавата, с цел да не проличава че са начевани, покри я с кухненско фолио, по-късно я постави в месал, завърза го на ключ като бохча и се запъти към къщата на бежанците. Изправи се пред вратата, зад която се чуваха разнообразни гласове, помълча, преди да почука.
- Кой? - попита женски глас от вътрешната страна.
- Аз съм детето на съседите.
Вратата се отвори и от процепа се появи бялото лице на Хабибе, майката на момчетата, забулено в хиджаб.
- Паша! - възкликна дамата, усмихвайки се, и й отвори вратата. - Хайя (ела), Паша! - Хабибе се отмести, помагайки си с две патерици, с цел да влезе момичето.
Паша пристъпи в изоставената къща, превърната в комфортен дом от тези клетници на ориста. Във всекидневната бяха синовете с татко си, който четеше някаква книга на арабски. Нидал Фарук се усмихна, остави книгата на леглото и стана да посрещне дъщерята на съседите.
- Добре пристигнала! Какво носиш? - попита Нидал, втренчил взор в бохчата на Паша. През това време Хабибе се добра до другото легло, подпря патериците на таблото му и седна, издавайки писклив тон, евентуално от болката, която съпътстваше нейните придвижвания.
- Нося тава " надупени " картофи за обяд - отвърна момичето и подаде бохчата на постоянно усмихващия се татко на фамилията.
- О, доста особено, Паша! Благодаря! - отвърна Нидал, взе бохчата, поклони се пред детето в символ на благодарност, развърза я, махна фолиото и казвайки нещо хубаво на арабски, я остави на масата пред децата. А те - мръснички, сополиви, рошави, само че добре облечени, слушаха батко си, който им обясняваше нещо значимо за телефона, което те още не знаеха или не владееха като него. Когато видяха картофите, момчетата се нахвърлиха с ръце и за момент опразниха тавата. Тогава Нидал Фарук извади от хартиен плик две филии самун и попи мазнината. - Това е най-вкусно, Паша! - и даде едната филия на жена си, а другата изяде самичък. - Поздрави майка си, доста сладки картофи е сготвила!
- Аз ги сготвих - усмихна се Паша, добила самочувствие и от това малко възгордяла се.
- Ти?! Браво на теб! Ти си прелестна готвачка. Майстор! - възкликна Нидал на неошлайфания си български език.
- Мама ми сподели рецептата. И тъй като през днешния ден е неделя, не съм на учебно заведение, взех решение да ги сготвя. Те пък станаха хубави и по тази причина ги донесох на вас. - изясни " майката " на дома.
- Много добре си се справила. Това споделя и вуйна Хабибе, моята брачна половинка. Браво, Паша!
- Хубаво е, че ви харесаха! - промълви Паша. Исках да направя малко положително, тъй като по този начин ни учат мама и баща.
- Чудесно! Ти нахрани пет гърла, какво по-добро от това и по-важно, ти ни донесе вяра - сподели Нидал Фарук и се поклони още веднъж пред детето на съседите.
- Мога ли да си взема тавата?
- Още малко. Нека да я измия.
Нидал отиде на чешмата в кухнята. През това време момчетата, две от които бяха съученици на Паша, извадиха електронните си играчки и започнаха да се хвалят: " Аз имам айфон. Аз имам таблет. Аз имам нинджаго! Аз имам кендама.... " Все неща, които Паша нямаше. Семейство Белоризови не можеше да си разреши да купи сходни играчки на своите деца. Това малко я натъжи.
- Не слушай момчетата, Паша. Те имат играчки, само че нямат душа. Лоши хора убиха душата ни, там, край крайбрежията на река Ефрат - успокои я Нидал Фарук. В очите му се прокрадна горест.
- Аз нямам, тъй като и другите нямат. В селото всички сме небогати. Баща ми е в чужбина, а мама получава малко пари като шивачка, които стигат единствено за къщата и храната - сподели безапелационно Паша.
- Не е правилно, детето ми. Нито ти, нито хората от Медино сте небогати. Всички сте по-богати от нас... Първо, тъй като ти имаш обилно сърце и най-важното, Паша, тъй като имаш татковина. Това значи, че имаш целия свят! - прошепна смутен, само че все пак ухилен Нидал Фарук. Той й подаде тавата, завита в месаля, и преди да отвори вратата, пъхна в ръката й златна паричка. - Поздрави майка си и татко си, а Господ да подари вашия дом със здраве и шанс!
Светозар КАЗАНДЖИЕВ е роден на 19 октомври 1952 година в с. Гълъбово, Смолянско. Завършва българска лингвистика в Пловдивския университет " Паисий Хилендарски ". Повече от 25 години работи в културния бранш, а в продължение на години е сътрудник на вестниците " Земя ", " Дума ", " Отечествен глас ", " Сега ", " Български публицист ", " Словото през днешния ден ". Автор е на близо 20 книги. Изпод неговото перо през годините излизат разкази, есета, очерци, пътеписи. Носител е на годишната премия на Съюз на българските писатели за 2000 година и на националната литературна премия " Николай Хайтов " за 2010 година Член е на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти.
- Можеш ли към този момент да я кажеш сама? - попита Ася по-малката си щерка Паша, откакто няколко пъти повтаряха рецептата за картофи на фурна. Семейство Белоризови не бяха богати, имаха три декара ливади и ниви в Медино, само че не бяха и небогати, тъй като работеха, а на всеотдайните и Господ оказва помощ. Най-често украсяваха софрата с плодовете на своя труд - картофи, боб, грах, зеле и няколко пъти в годината с месо - на огромните празници. Понеже имаха крава, млякото бе в обилие. Особено до момента в който растяха децата. Преди да излезе на къра, Ася искаше да чуе от щерка си буквално рецептата за " надупените " картофи. - Днес ти си " майката " на дома. Кажи ми кое след кое следва!
- Измиваме картофите - стартира решително Паша, - почистваме раните, разрязваме ги на две, нареждаме ги в намазнена тава с олио, само че с " дупето " нагоре, поръсваме ги със сол, черен и червен пипер, сипваме кафеена чашка вода, пускаме бучка масло, колкото междинен картоф, похлупваме тавата и я пъхаме във фурната за половин час. Това е - издекламира деветгодишната Паша, пламнала от неспокойствие.
- Така. За по-сладокусните прибавяме копър, мащерка или босилек - добави Ася, целуна дребната умница, отвори вратата с яката си ръка и излезе на двора.
- Довиждане, мамо! - изчурулика Паша, горяща от благополучие. Прав е оня, който бе споделил, че дребните наслади засищат сърцето, както сладкият самун засища стомаха. Но щастието на " майката " на дома скоро помръкна. Нарани го плачът на Сабри, най-малкото от петте момчета в семейство Фарук, бежанци от Сирия, което живееше от две години в прилежащата къща. Паша се натъжи, тъй като това беше плачът на глада.
Цялото село знаеше, че майката още се учи да върви след злокобната бомбардировка в Дамаск, ранила я в гърба, до момента в който криела децата под себе си. Най-голямото момче беше на четиринайсет и работеше с татко си при арендаторите на някогашния кооператив, останалите бяха раждани през две години. Сабри бе на четири. Нидал Фарук им беше и майка, и татко, и лекар, и преподавател - всичко. Но нищо не му тежеше по този начин, както безразличието на локалните. Мединци нехаеха. В началото, когато ги доведоха в селото, всички се извървяха да им кажат " Добре пристигнали! " и с това завърши тяхното гостолюбие. Вълнуваха се повече от помощите, които получаваха, от облеклата, които им даваха, от арабите, които идваха понякога при тях...
Паша познаваше две от момчетата, нейни съученици, само че те бяха толкоз страхливи и затворени в себе си, че не общуваха с никого. Често се връщаха от учебно заведение дружно, само че по целия път мълчаха. Плачът на глада подтикна Паша да изпече първата тава с картофи за децата на бежанците. Мисълта, че ще го стори, я изпълваше с наслада.
- Мама все споделя да сме положителни с хората - мислеше на глас детето, до момента в който миеше светложълтите картофи като дребни узрели ябълки. - Ще им ги занеса по обяд, тъй като те си нямат картофи, а ние имаме цяла градина.
След тридесет и пет минути печивото беше готово. В алуминиевата тава, загоряла леко от страни, картофите червенееха като гъби, по " дупетата " им блестяха кристалчета сол, а по дъното на съда се стичаха линии препържено масло, оцветени от аления пипер. Всичко изглеждаше доста вкусно. На Паша и през разум не й минаваше да седне и да яде от " непознатото ". И въпреки всичко трябваше да хапне едно картофче, с цел да ревизира дали е изпечено. Тя го набучи с вилица, само че тъй като бе залепено за дъното на тавата, то се разпадна на две. Паша го гребна с лъжица, духна няколко пъти и стартира да дъвче сладко, сладко. Изненада се какъв брой е апетитен. Точно като на мама. Тези обаче бяха пресни и доста по-хубави от старите зимни картофи.
Паша пренареди картофчетата в тавата, с цел да не проличава че са начевани, покри я с кухненско фолио, по-късно я постави в месал, завърза го на ключ като бохча и се запъти към къщата на бежанците. Изправи се пред вратата, зад която се чуваха разнообразни гласове, помълча, преди да почука.
- Кой? - попита женски глас от вътрешната страна.
- Аз съм детето на съседите.
Вратата се отвори и от процепа се появи бялото лице на Хабибе, майката на момчетата, забулено в хиджаб.
- Паша! - възкликна дамата, усмихвайки се, и й отвори вратата. - Хайя (ела), Паша! - Хабибе се отмести, помагайки си с две патерици, с цел да влезе момичето.
Паша пристъпи в изоставената къща, превърната в комфортен дом от тези клетници на ориста. Във всекидневната бяха синовете с татко си, който четеше някаква книга на арабски. Нидал Фарук се усмихна, остави книгата на леглото и стана да посрещне дъщерята на съседите.
- Добре пристигнала! Какво носиш? - попита Нидал, втренчил взор в бохчата на Паша. През това време Хабибе се добра до другото легло, подпря патериците на таблото му и седна, издавайки писклив тон, евентуално от болката, която съпътстваше нейните придвижвания.
- Нося тава " надупени " картофи за обяд - отвърна момичето и подаде бохчата на постоянно усмихващия се татко на фамилията.
- О, доста особено, Паша! Благодаря! - отвърна Нидал, взе бохчата, поклони се пред детето в символ на благодарност, развърза я, махна фолиото и казвайки нещо хубаво на арабски, я остави на масата пред децата. А те - мръснички, сополиви, рошави, само че добре облечени, слушаха батко си, който им обясняваше нещо значимо за телефона, което те още не знаеха или не владееха като него. Когато видяха картофите, момчетата се нахвърлиха с ръце и за момент опразниха тавата. Тогава Нидал Фарук извади от хартиен плик две филии самун и попи мазнината. - Това е най-вкусно, Паша! - и даде едната филия на жена си, а другата изяде самичък. - Поздрави майка си, доста сладки картофи е сготвила!
- Аз ги сготвих - усмихна се Паша, добила самочувствие и от това малко възгордяла се.
- Ти?! Браво на теб! Ти си прелестна готвачка. Майстор! - възкликна Нидал на неошлайфания си български език.
- Мама ми сподели рецептата. И тъй като през днешния ден е неделя, не съм на учебно заведение, взех решение да ги сготвя. Те пък станаха хубави и по тази причина ги донесох на вас. - изясни " майката " на дома.
- Много добре си се справила. Това споделя и вуйна Хабибе, моята брачна половинка. Браво, Паша!
- Хубаво е, че ви харесаха! - промълви Паша. Исках да направя малко положително, тъй като по този начин ни учат мама и баща.
- Чудесно! Ти нахрани пет гърла, какво по-добро от това и по-важно, ти ни донесе вяра - сподели Нидал Фарук и се поклони още веднъж пред детето на съседите.
- Мога ли да си взема тавата?
- Още малко. Нека да я измия.
Нидал отиде на чешмата в кухнята. През това време момчетата, две от които бяха съученици на Паша, извадиха електронните си играчки и започнаха да се хвалят: " Аз имам айфон. Аз имам таблет. Аз имам нинджаго! Аз имам кендама.... " Все неща, които Паша нямаше. Семейство Белоризови не можеше да си разреши да купи сходни играчки на своите деца. Това малко я натъжи.
- Не слушай момчетата, Паша. Те имат играчки, само че нямат душа. Лоши хора убиха душата ни, там, край крайбрежията на река Ефрат - успокои я Нидал Фарук. В очите му се прокрадна горест.
- Аз нямам, тъй като и другите нямат. В селото всички сме небогати. Баща ми е в чужбина, а мама получава малко пари като шивачка, които стигат единствено за къщата и храната - сподели безапелационно Паша.
- Не е правилно, детето ми. Нито ти, нито хората от Медино сте небогати. Всички сте по-богати от нас... Първо, тъй като ти имаш обилно сърце и най-важното, Паша, тъй като имаш татковина. Това значи, че имаш целия свят! - прошепна смутен, само че все пак ухилен Нидал Фарук. Той й подаде тавата, завита в месаля, и преди да отвори вратата, пъхна в ръката й златна паричка. - Поздрави майка си и татко си, а Господ да подари вашия дом със здраве и шанс!
Светозар КАЗАНДЖИЕВ е роден на 19 октомври 1952 година в с. Гълъбово, Смолянско. Завършва българска лингвистика в Пловдивския университет " Паисий Хилендарски ". Повече от 25 години работи в културния бранш, а в продължение на години е сътрудник на вестниците " Земя ", " Дума ", " Отечествен глас ", " Сега ", " Български публицист ", " Словото през днешния ден ". Автор е на близо 20 книги. Изпод неговото перо през годините излизат разкази, есета, очерци, пътеписи. Носител е на годишната премия на Съюз на българските писатели за 2000 година и на националната литературна премия " Николай Хайтов " за 2010 година Член е на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ