И е празничен март месец. Празник след празник: Баба Марта,

И е празничен март месец. Празник след празник: Баба Марта, 3 март, 8 март, Първа пролет... Но постоянно има и такива, които ще се опитат да скапват празника.

Около деня на Освобождението на България още веднъж заврякаха русофобите, запапагалчиха меркантилните, закудкудякаха страхливците. Колко неуместна е историческата истина, че Русия ни освободи от петвековното турско иго! Ах, по какъв начин не беше някой различен. Ама в действителност не била тази дата, били представители на разнообразни нации. Това е все едно да кажеш, че не Съединени американски щати води война, а представители на разнообразни нации, включени в армията им. Или Франция с нейните колонии...

А една учителка споделила на учениците, че ни била освободила една далечна северна страна... Колко ужасно е да произнесеш името Русия!

Вазов написа: " Русия! Колко ни плени/ туй име свято, родно, благо!/ То в мрака бива нам величие,/ вяра — в нашите несгоди! " Така било е и ще бъде, колкото и да не се харесва това някому.

Моя ученичка показа, че всяка година с родителите си изкачват Шипка. И тази година - " вирусът " не попречи.

Ако го нямаше 3 март, всичко друго по-късно нямаше да го има. Ако ги нямаше щиковете на съветските воини, свободата нямаше да я има.

Сега чакам следващата порция словоблудства - този път с антикомунистически усет - във връзка 8 март. Аз обаче ще отговоря авансово с едно мое стихотворение, отдадено на майка ми. Още повече, че в визията на борците за независимост майка и татковина се припокриват.

Синовно

Когато съм радостен, най-весел измежду хората,

Когато съм печален, най-тъжен в света,

Когато съм жизнен, покорен от умората

Или просто най-обикновено се усещам, тогава

При теб, блага мамо, се връщам за момент

И диря твоята топла усмивка,

И диря твоите думи положителни,

Уюта на моята детска покривка,

С която душата ми в най-лютия студ

Грижовно ти постоянно ще завиваш,

Тревоги, отмалялост час след час,

Усмивката твоя непроменяемо прикрива.

Забързан в хаоса на всекидневни проблеми,

Чувствам в себе си непростима виновност,

Че не намирам постоянно нужното време,

Нито думи, с които да благодаря,

За всичко, което за мене си, мамо,

За грижите, за добрината, за мъдростта,

За нежната всеопрощаваща милувка,

За топлината, за жертвеността.

Затова и виновността ми е непростима,

Че не сколасвам постоянно да бъда до теб,

Когато от мен най-силна потребност имаш,

От мен, твоят развратен наследник.

Защото на теб, мамо, всичко дължа,

Затова целувам ръката ти изтощена,

Смирено привеждам за амнистия глава,

Благодаря ти и се апелирам да си до мене.