***И аз като всичко започвам в начало невидимо. Роден съм

***
И аз
като всичко стартирам
в начало невидимо.
Роден съм в пропаднала бездна.
Сменила свойта самотност,
тя внезапно се скрива.
Извирам надълбоко от себе си.
Непробудени мемоари
съвсем са събудени.
А в действителност,
същинското раждане на светлината
е пробуждането на фантазиите.
Тогава формите си изповядват греховете.
Ножовете си скриват блясъка.
И преминавам аз през себе си.

--------

Книгата

Думите мислят, че съм задремал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от обаян клон.
Но не пада на пода,
с цел да не смачка сенките,
нито на небето,
с цел да не изрони звездите.
И аз
към този момент не чета
всичко това.
Аз единствено следя
по какъв начин някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува разперена
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква Родина...
А тя - чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
- Искаш ли нещо друго?
Друг сумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
- Искам, несъмнено!
Но какво е книгата без обич?
Хората желаят обич.
И не полу, а цялата.
Дори в случай че е тъжна.
Дори в случай че е безнадеждна.
Хората желаят обич.
И аз желая.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета
до края.

--------------

Предположение

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще наподобявам умислен.
И времето ще се назовава Големия Сън.
И внезапно ще схвана всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична гибел
да ме избере.
- Ти от кой край си? -
ще стартира тя.
- Аз съм от края на света -
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още един път, мое постоянно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател -
кутията, в която укривам
револвера на татко ми,
тъй като...

Аз няма да умра като хората.

------------------

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е свещенодействие. Страх... Но край надали.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И слушам сферите, кристалните сигнали
аз, който не избягах от Помпей.
Преди разкопките да ме разкрият
сгънат като ембрион, спокоен, втвърден
аз просто устоях против стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.
Аз гледах по какъв начин вий бягате надолу
към лодки и избавителни неистини.

Окрали храмовете, вий се молехте
прегрешението на непозната памет да тежи.
Човеци. Зверове… Изчезна всичко.
Как прекрасен бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И популярност допълзя като изверг.
Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът блудствен станал е музей.
И единствено аз при себе си останах,
аз, който не избягах от Помпей.

----------------------

Недопустимост

Да те копнея аз,
да те копнея!
А ти от ден на ден да се отдалечаваш.
И аз от ден на ден да съм отговорен...
Това е толкоз неприемливо!
Защото въпреки всичко ти ще ме помилваш.
Главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
догдето
остане единствено оня тон,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкоз неприемливо!
Защото аз не съм подготвен да те изгубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм подготвен!
Не съм подготвен!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната загадка на прозореца
и под влудяващия вопъл на гълъби ревностни...
Минавам аз.
Минавам самичък.
Недопустим като горест.