Христо Йотов е роден през 1950 г. в София. Завършва

Христо Йотов е роден през 1950 година в София. Завършва живопис в НХА. Занимавал се е със сценография, стенна живопис и приложна графика, работил е в Българска национална телевизия и спектакъл „ София “. Има повече от 40 самостоятелни изложения в страната и чужбина. През 2018 година бе награден със „ Златно перо “ за приноса си в изобразителното изкуство. Картини на Христо Йотов имат НХГ и множеството огромни галерии у нас, както и частни галерии в Атина, Анкара, Баден и Цюрих (Швейцария), Грац (Австрия), Хюстън (САЩ) и доста частни сбирки. 

 

1. Благодаря ти, дядо, за страха!

Хората се гордеят със своите дядовци - герои от войните, аз се гордея с моя, тъй като не е бил воин. Имал е неприятния шанс да се роди през 1893 година и през 1912-а е бил на 19. Като стартират войните, го активизират - и няма приключване: Балканска, Междусъюзническа, Първа международна, Втора международна …  изкарва ги всичките, от край до край.

Участва и в Отечествената война през 1944-1945  - макар че към този момент е бил на възраст, на която не са можели да го вземат. Но двама от синовете му били в наборна възраст и отпътували за фронта. За да не вземат и третия,  той се писал доброволец.  Тогава по закон от едно семейство са можели на вземат до трима мъже в армията. Заради годините му - вече бил над 50, не го пратили на фронта, а по-назад, в тила. И от тази война се прибрал незасегнат. Тоя пич е изкарал 7-8 години на война, без да получи нито една драскотина и нито един орден. И никакви нашивки - воювал е доста деликатно и внимателно, без никакви излишни рискове. Бил е от виновен пред фамилията си. И по тази причина му дължа своето битие. Благодаря ти, дядо! 

Бил е също извънредно удобен шоп. На 4 години умира майка му, татко му си намира нова жена с нови деца и се освобождава от тези от първия брак - пратил ги при една бездетна вуйна. Нали е казано - ако имаш две деца, дай едното на близък - той обаче дал и двете. Така дядо идва в Пролеша гол и необут, без никакво завещание, единствено с крепко бачкане съумява да събере доста земя.  После идва Девети...

Сега пребивавам в неговата къща. В центъра ни селото има монумент на героите от войните и името на дядо ми го няма там. Ако го имаше, несъмнено мен щеше да ме няма. 

 

2. Как станах алжирец в Тексас

Преди несъмнено 25 години бях решил да стана огромен американски художник от български генезис. По това време бях другар с американския дипломат Уилям Монтгомери, доста приветлив човек, който си купуваше картини. И в популярното футболно лято на 1994 година отпътувах за Тексас с желанието да направя галерия. 

Живях известно време при един мой другар, само че там не можеше да се рисува, а аз щях да върша велики неща. Затова наех студио в един спокоен квартал на Хюстън - с огромно ателие, дребна спалничка и килер. Отначало се заключвах - с няколко ключалки отгоре, отдолу… но като видях, че в квартала никой не ми обръща внимание, забравих да се заключвам. А рисувах доста до късно, тъй като нямах какво друго да върша. 

И една нощ слушам, че се отваря вратата и влиза някакъв вид - очевидно пийнал, което е рядко явление там. Да видиш пийнал човек на улицата в Америка е много мъчно. Но този беше пиян, влиза и стартира да ми приказва нещо „ бре... бро… “ и аз взех решение, че желае бренди. Викам му, „ Пич, нямам никакво бренди, обаче имам бира! “. А аз нямам компания и към този момент умирах някой да пристигна и да пием по 1-2 бири, обаче това в Америка просто в никакъв случай не става. Той обаче „ не, не бира - бренди “. 

- Бе, нямам бренди, бе човек, в случай че искаш бира, ще пием бира - говоря му аз на моя британски, който е като на емигрант от Афганистан. 

Тоя пич обаче влиза в стаята, обикаля, гледа под леглото - търси бренди, си мислех аз. Чак по-късно разбрах, че търсел някаква си Брени, която е живяла там. Той на пияна глава се сетил, че му би трябвало Брени, само че тъй като не може да я откри, счита, че аз я укривам. Положението беше малко напечено, тъй като с пияната тиква му беше мъчно да разбере, че даже не съм чувал за нея. 

Накрая въпреки всичко разбра, че тя не е тук и вика „ Добре, дай бирата “. Отварям аз хладилника, изваждам я - много хубава мексиканска бира - и той вика, че това не било бира, щял да отиде до колата и да донесе същинска американска бира. Отиде, извади от един остарял пикап кашонче " Бъдуайзър ". Изпихме бирата, която се оказа в действителност по-хубава от мексиканската. Някъде към този момент след 1 часа пуснах музика - имах касетки с някакъв рок - и той вика „ А, ти такава музика ли слушаш? Сега ще те заведа в едно рок кафе “. И аз, към този момент задоволително пийнал, се намотавам. Той - още по-пиян, само че не ми даде да карам. 

И аз не знам по какъв начин, само че най-после стигнахме до един клуб, в който някаква група свири рок. Той ме показва на приятелите си: „ Този е от Алжир - мой доста добър другар алжирец! “. Аз крещя „ Не, не - не съм Алжир, от България съм! “. При това всички викаме заради мощната музика. Вместо Бългерия той още в ателието чул Алгерия. Аз му обяснявах, че Алжир е в Африка, а България - в Европа, но… А в рок клуба всички - също много почерпени, много ми се радваха, че съм от Алжир и желаеха да ме черпят, аз също желаех да ги черпя, а още повече исках да им обясня, че Алжир е в Африка, а аз съм от България, която е в Европа. Защото Европа има тежест, нали. Но за тях си останах алжирец. Поне ги убедих, че Алжир е в Европа! 

 

3. Как разбрах, че има Господ и той се грижи за своите 

В селото, дето пребивавам, енорията се движи от един поп, Асен се споделя. Много готин пич, ловец, доста разпален. Една зимна вечер - студ, бездънен сняг, се звъни на вратата, разтварям аз - Асен. С ловни дрехи и много пиян. Влиза и вика - " кво ше черпиш "? Той ми е другар, почваме да се черпим, при което той се накваси още по-здраво. По едно време стана и иска да си потегля. А той живее в друго село - на 3-4 километра, само че не желае да минава по автомагистралата, тъй като там дебнат катаджии, а по едни черни пътища. Там имаше 60 см сняг, а той беше с едно остаряло беемве, което не е 4х4. 

Викам му - Асене, остани да спиш в ателието, има диванче, ще преспиш, ще ти мине, щото е рисково в това положение и в това време…

- Кое е рисково, бе? Мен ме пази Шефа от горната страна. 

- Как ще те пази в тоя сняг, бе - дори и да не катастрофираш, ще те хване бялата гибел, ще заспиш и ще умреш. 

- Мен Господ ме пази, нема страшно. Ти не вярваш ли?

- Абе, аз имам вяра, но чак дотам…  

- Чакай тогава да ти опиша една история за един подобен, дето не верваше…

И ми разправи по какъв начин тяхната ловна дружинка от Храбърско 4 години нищо не могли да ударят. Зад селото има едни скатове, една хубава гора, несъмнено цялостна с дивеч, обаче ситуацията се е закучило яко - и те 4 години само с голи ръце се прибират. Дружинката опира до поп Асен. Така и по този начин, да вземе да направи един водосвет за добра слука, тъй като към този момент не виждат друг излаз.

„ Отиваме - разправя Асен - в горичката, там има остаряла чешма. Дружинката се строява, оставят пушките, палят свещите, аз обличам униформата и започвам - както си му е редът - водосвет за сполучлив лов. Обаче виждам от целата група един дръвник, седнал в профил на един камък, без свещ и вика — аре, бе, нема ли да свършвате, че я кое време стана? Аз му крещя — земи възпламени една свещ, не се излагай. А той — не. Понеже е митничар от Калотина, от остарял комунистически жанр, атеист. Свърших водосвета и още същия ден взрив, бум, бум - три свине! Всички имаме план кой от кое място да се прибере, с цел да не стане някоя неточност. Започваме да се изтегляме един по един към сборния пункт, аз ходя последен и слушам откъм дерето шуп-шуп-шуп — стъпки в шумата. Тоя, атеиста, го виждам, върви и си приказва „ Да вервам ли? Да не вервам ли? Да вервам ли? Да не вервам ли? “.

Разказа ми Асен тази история и си потегли, не можах да го удържа. На другия ден ме е боязън да се обадя у тях - неприятен път, неприятно време, слаба кола, пияна глава - няма метод да не му се е случило нещо. Накрая събрах кураж и звъня, подвигна попадийката. И аз въртя, бозая отдалече, с цел да не разбере, че не съм съумял да го спра: „ Абе, Асен дали е там, че мислех за го запитвам нещо… “ А тя: „ Тука е тая свиня, напил се е някъде нощес и в този момент спи като дънер “.

При тези условия, при които тръгна, просто няма начин да си е стигнал у дома самичък. Така разбрах освен че има Господ, ами и че той се грижи за своите хора.

 

4. Когато бях популярен художник

Тази история е от времето на югоембаргото, когато американците бяха бутнали няколко моста на Дунава. Един изтъкнат видински художник организира пленер, който се състоеше в пътешестване с транспортен съд, огромен съвсем колкото " Титаник ". За три-четири дни трябваше да влезем в сръбската част на реката, да попътуваме още малко ненапълно и след това - назад. Огромен туристически кораб с ресторант, оркестър с певица и балет от 6 девойки, по пустия поради войната тих бял Дунав  - и на него шестима художници.

Това, че бяхме единствено шестима още изначало, ни накара да си помислим, че сме велики художници или че тук има нещо подозрително - само че по-скоро първото. Корабът беше с всичките му екстри - двата бара работят, пиеш и ядеш колкото си искаш - и само си викаш „ Егати! Какъв художник съм аз! “. Пътува корабът против течението и на втория ден стигаме до малко градче. Първо мина един от екипажа и вика, „ Тука стопираме и вие слизате да разгледате града “. Обаче по какъв начин да слезеш, когато си пил цяла нощ?

- Не, благодаря, ние си пием тука бира и сме си добре. 

- Абе, слезте бе, момчета, знаете ли какво бижу е този град! Не сте го чували, само че има страхотни паркове, галерии, а какви магазини… 

- Не, благодаря, тука ни е добре. 

След малко идва капитанът.

- Момчета, айде стига към този момент, би трябвало да слезете. Вие сте художници! Трябва да го видите този град.

- Не можем, просто не можем. 

- Абе, вие не можете, ами ние сега имаме малко работа и ще  отидем до едно пристанище, което е в индустриална зона - а там е една мръсотия, един звук - не е за вас… доста ви моля, бе, момчета!

- Нищо, де - и ние ще дойдем. 

Дори след всички молби ние още не се сещахме защо сме на този кораб. Накрая, тъй като не можеха да ни смъкват принудително, корабът потегли.  Наистина отиде в една индустриална зона. И като извади дебелите маркучи - не знам какъв брой цола, обаче много дебели, стартира да пресипва петрола, чак тогава започнахме да се досещаме, че не са ни поканили, тъй като сме чак толкоз велики създатели. А имаше професори сред нас, съществени художници… най-после, несъмнено, никой не се поинтересува какво сме нарисували. Но по какъв начин единствено си повярвахме в един момент… въпреки всичко цялостен транспортен съд бяха наели хората, единствено дето не било поради нас.