7 истории за аутизъм и надежда от Христо Янев
Христо Янев е роден на 4 май 1979 година в Казанлък. Кариерата му на футболист минава през " Олимпик " (Тетевен), " Берое ", ЦСКА, " Литекс ", френския " Гренобъл " и гръцкия " Панетоликос ". С " армейците " става първенец на България през 2003 и 2005 година Печели и два пъти купата с " Литекс " - 2010 и 2011 година Има 11 мача и 3 гола за националния отбор на България.
Бил е треньор на ЦСКА, " Нефтохимик 1962 " и " Миньор " (Перник), с който сега води борба за влизане в Първа лига.
Другата му огромна кауза е обвързвана с организацията " Седем истории " и нейната цел - изграждане на лечебен център за деца с проблеми в развиването и връзката. Заедно с екипа съумява да обезпечи и дарителска SMS акция - DMS SEDEM на номер 17 777. За да разпространява концепцията за помощ за децата с аутизъм, изкачва благотворително през юли 2020 година най-високия връх в Западна Европа - Монблан (4809 м).
Женен, с две деца. Автор на книгата " Единственият метод ".
1. Търг с фланелки
Тъй като имам доста контакти с футболисти, с които съм играл през годините, се пробвах да събера фланелки на известни тимове с подписите на техните играчи. Идеята бе като събера задоволително фланелки, да ги пусна на благотворителен търг, а всички събрани средства да отидат за построяването на център за деца с аутизъм и проблеми в развиването.
Но поради пандемията от COVID-19 всичко се отсрочи във времето. Възникнаха и чисто бюрократични пречки. Затова тези фланелки стоят още у дома в очакване на момента, в който замисълът най-накрая се реализира. А измежду тях са екипи на " Барселона ", на " Атлетико " (Мадрид) - все с подписи на футболистите. Включиха се Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Владимир Манчев... Всеки оказа помощ с каквито контакти имаше.
Вярвам, че един ден ще се получи този търг. Но от концепцията за него потегли всичко останало. Решихме, че казусът с неналичието на подобен център си заслужава да бъде разпространяван. Че децата с аутизъм са измежду нас и би трябвало да им се помогне да създадат дребната стъпка, с цел да заживеят пълноценно. Че това е проблем, който може да почука на всяка врата.
2. Изкачването на Монблан
Тази концепция бе на моя другар Ману Гаде, трикратен световен първенец по фристайлинг. Той ми предложи да разпространяваме идеята, като се качим на Монблан. " Хората ще видят, ще схванат ", сподели ми той. И по този начин направих нещо, което не си бях и помислял. Защото най-високото място, което бях изкачвал до тогава в живота си, бе Копитото.
Последва сериозна подготовка в продължение на два-три месеца. Ману ме предизвести: " Ти си състезател, физически си здрав. Но за такова предизвикателство би трябвало доста по-сериозна физическа и ментална подготовка. "
Когато тръгнахме нагоре, взехме решение един ден да останем на 3500 м, с цел да забележим по какъв начин ще отвръщам на височината. Ману остана удовлетворен по какъв начин се оправям и ми съобщи, че на идващия ден може да създадем офанзива.
Тръгнахме сутринта в 6:00 ч. Вървяхме 7-8 часа, до момента в който стигнем 3800 м. Там направихме една отмора за към 6-7 часа. И към 2:00 ч. през нощта стартира главното нанагорнище. По проект трябваше да стигнем в 9:00 ч. сутринта на самия връх. Имахме шанс, че времето беше доста положително, темпото ни също бе чудесно. И успяхме да се качим още в 6:00 ч. сутринта.
Като цяло реагирах добре на височината. На към 4200 м почувствах, че ми става доста студено. Тогава спряхме за десетина минути, с цел да се подсиля с храна и да сложа по-топли облекла. Нататък към този момент бе безпроблемно.
Това, което ме впечатли, бе, че на огромни интервали вървиш по един борд и в случай че се отклониш със сантиметър-два наляво или надясно, отиваш по дяволите. Другото, което няма да не помни, е по какъв начин видяхме изгрева на самия връх. Ману Гаде след това ми показа, че се е качвал 40 или 50 пъти на Монблан и в никакъв случай не е виждал нещо сходно. Това ме докосна същински и ми потвърди, че сме доста, доста дребни във всичко, което се случва към нас.
Тогава разбрах, че би трябвало да направя всичко допустимо и да продължим да се влагаме за тази идея. В последна сметка в този живот би трябвало да оставиш някаква диря след себе си. Затова се затвърди чувството, че в случай че мога да оказа помощ с нещо на хората, които се грижат за децата, и родителите в тази тежка обстановка, то това ще бъде моята цел.
Слязохме по-късно за 6-7 часа и тогава усетих по какъв начин ми пада товар от раменете. Защото истината бе, че при качването изпитвах един здравословен боязън и до последно се питах дали ще съумея да стигна догоре. А след прибирането си от Монблан получих позвънявания от цяла България и разбрах, че в действителност е имало смисъл. Но и за момент не си помислих, че съм направил нещо велико - аз просто съм един родител, който желае да помогне на доста други родители.
3. Среща с Боян Петров
По време на подготовката си за изкачването на Монблан използвах маршрута от Княжево до Копитото, прочут и като Пътеката на Боян Петров. Спомням по какъв начин преди време имах среща с него и той ме впечатли извънредно доста с нещата, които ми описа, с метода си на мислене.
Няма да не помни в никакъв случай и едни негови думи: " Вас, когато извършите нещо, което доставя наслаждение на душата, ви приветстват 80 000 души. Ние, когато се качим и докоснем някой връх, ни приветстват боговете. " Тази имитация ми се резервира в главата. И го усетих това възприятие, когато се качих на Монблан.
4. Ходенето по държавни институции и... по тъгите
Пътят, по който вървим, с цел да достигнем до задачата, която сме си сложили - построяването на центъра, е доста сложен. Стигал съм до това да приказвам с към този момент някогашни министри на стопанската система и обществените грижи. Всеки от тях поемаше задължения, които след това не стигаха до осъществяване. Което е доста мъчително, тъй като това би трябвало да е съществена цел на страната - да подкрепя, да даде най-хубавото на хората в потребност.
Защото съм осведомен каква е политиката в другите страни особено за децата с аутизъм. В Кипър да вземем за пример правителството поема 100% от лекуването на децата, образованието на родителите и работата с тези деца. Ако не си удовлетворен от резултатите и решиш са отидеш някъде другаде и да отделиш средства, то страната поема 80% от това нещо.
За Франция, Германия, Италия пък въобще няма смисъл какво да приказваме. Там има построени невероятни центрове, обезпечени са най-добрите неща. А ние тук просто се мъчим да осигурим едни естествени условия на хора, които са задоволително добре готови и подготвени и имат нужния опит да оказват помощ на децата да създадат тази дребна крачка, с цел да станат идентични с всички останали.
Говорил съм с доста хора. Видях доста сълзи, доста горест, доста болежка. Но всичко опира до едно нещо - в случай че хората желаят да решат един проблем, те би трябвало да го открият, да са почтени да го признаят и да са подготвени на всичко, с цел да го разрешат. Защото от време на време има стеснение да разкажеш за казуса си, да споделиш болката си.
5. Екипът в " Седем истории "
Видял съм персонално експертите в тази област през какви компликации минават, какви са изискванията им на работа сега. Много е потискащо да ги виждаш по какъв начин са принудени да се местят от един център в различен, с всичките движимости, които би трябвало да придвижват.
А за децата и родителите е добре да имат среда, която им е позната. Това, че сменят ситуацията непрекъснато, води до неустановеност у децата, у родителите, даже и у хората, които работят. Виждал съм какъв брой самообладание влагат тези експерти, с цел да накарат едно дете да им се довери и да стартира да спомага в лечебните сесии.
Затова и моята цел, и тази на екипа стана да осигурим условия за база. Да осигурим една сигурност, тъй че тези хора да разкрият цялостния си капацитет. " Седем истории " породи непринудено. От мои диалози с терапевта Светлана Картунова-Съни и нейния екип взехме решение да създадем това съдружие. Да излеем душите си на открито, да разкажем за проблемите на доста хора.
Аз като родител, който не бе осведомен задоволително добре с аутизма и ненавременното развиване на детето за ранното му проговаряне, срещнах огромно схващане от тяхна страна. Техните пояснения ми помогнаха да се успокоя и да схвана, че това е нещо преодолимо. Че това е развой, през който можеш да преминеш, стига да имаш задоволително непримиримост, воля и самообладание.
6. Неочаквана поддръжка
На фона на десетки разочароващи срещи с държавни институции или огромни компании в опит да намерим средства за нашата идея съм получавал поддръжка от хора, от които не съм и предполагал. С някои от тях съм бил на терена, били сме съперници. И това някой човек, който е играл против теб, да ти се обади и да ти предложи помощ, те кара да се убедиш, че спортът ти дава неща, които на никое място другаде не можеш да намериш.
Някои от тези хора ме допряха с техните истории, с тяхната съпричастност на нашия проблем, с желанието им да оказват помощ. Отделно при старта на " Седем истории " получихме по едно рамо от други хора, за които даже не съм предполагал и се надявал - за оформянето на документите, за останалите необходими процедури...
7. Мечтата за детския център
Сигурен съм, че в един миг ще достигнем до това, което желаеме. Да изградим център, който да дава отговор на всички условия и потребности. Ако ние съберем тази сума (500 000 лева.), ще може да намерим уместно място, налично за всички. Идеята е всеки от експертите да има обособен кабинет, да има нужната независимост.
Трябва да се знае, че в един миг тези деца са доста шумни, нападателни, превъзбудени, хиперактивни. И по тази причина всеки експерт би трябвало да има нужното време и място, с цел да може да отдели цялото си внимание на детето и родителите му в часа, който имат.
Представяме си също да оборудваме този център с техника, каквато би трябвало да има вътре. Да е място, където децата да се усещат сигурни, когато влязат. Направим ли щастливи децата, ще създадем щастливи и техните родители, които са изстрадали толкоз доста.
Бил е треньор на ЦСКА, " Нефтохимик 1962 " и " Миньор " (Перник), с който сега води борба за влизане в Първа лига.
Другата му огромна кауза е обвързвана с организацията " Седем истории " и нейната цел - изграждане на лечебен център за деца с проблеми в развиването и връзката. Заедно с екипа съумява да обезпечи и дарителска SMS акция - DMS SEDEM на номер 17 777. За да разпространява концепцията за помощ за децата с аутизъм, изкачва благотворително през юли 2020 година най-високия връх в Западна Европа - Монблан (4809 м).
Женен, с две деца. Автор на книгата " Единственият метод ".
1. Търг с фланелки
Тъй като имам доста контакти с футболисти, с които съм играл през годините, се пробвах да събера фланелки на известни тимове с подписите на техните играчи. Идеята бе като събера задоволително фланелки, да ги пусна на благотворителен търг, а всички събрани средства да отидат за построяването на център за деца с аутизъм и проблеми в развиването.
Но поради пандемията от COVID-19 всичко се отсрочи във времето. Възникнаха и чисто бюрократични пречки. Затова тези фланелки стоят още у дома в очакване на момента, в който замисълът най-накрая се реализира. А измежду тях са екипи на " Барселона ", на " Атлетико " (Мадрид) - все с подписи на футболистите. Включиха се Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Владимир Манчев... Всеки оказа помощ с каквито контакти имаше.
Вярвам, че един ден ще се получи този търг. Но от концепцията за него потегли всичко останало. Решихме, че казусът с неналичието на подобен център си заслужава да бъде разпространяван. Че децата с аутизъм са измежду нас и би трябвало да им се помогне да създадат дребната стъпка, с цел да заживеят пълноценно. Че това е проблем, който може да почука на всяка врата.
2. Изкачването на Монблан
Тази концепция бе на моя другар Ману Гаде, трикратен световен първенец по фристайлинг. Той ми предложи да разпространяваме идеята, като се качим на Монблан. " Хората ще видят, ще схванат ", сподели ми той. И по този начин направих нещо, което не си бях и помислял. Защото най-високото място, което бях изкачвал до тогава в живота си, бе Копитото.
Последва сериозна подготовка в продължение на два-три месеца. Ману ме предизвести: " Ти си състезател, физически си здрав. Но за такова предизвикателство би трябвало доста по-сериозна физическа и ментална подготовка. "
Когато тръгнахме нагоре, взехме решение един ден да останем на 3500 м, с цел да забележим по какъв начин ще отвръщам на височината. Ману остана удовлетворен по какъв начин се оправям и ми съобщи, че на идващия ден може да създадем офанзива.
Тръгнахме сутринта в 6:00 ч. Вървяхме 7-8 часа, до момента в който стигнем 3800 м. Там направихме една отмора за към 6-7 часа. И към 2:00 ч. през нощта стартира главното нанагорнище. По проект трябваше да стигнем в 9:00 ч. сутринта на самия връх. Имахме шанс, че времето беше доста положително, темпото ни също бе чудесно. И успяхме да се качим още в 6:00 ч. сутринта.
Като цяло реагирах добре на височината. На към 4200 м почувствах, че ми става доста студено. Тогава спряхме за десетина минути, с цел да се подсиля с храна и да сложа по-топли облекла. Нататък към този момент бе безпроблемно.
Това, което ме впечатли, бе, че на огромни интервали вървиш по един борд и в случай че се отклониш със сантиметър-два наляво или надясно, отиваш по дяволите. Другото, което няма да не помни, е по какъв начин видяхме изгрева на самия връх. Ману Гаде след това ми показа, че се е качвал 40 или 50 пъти на Монблан и в никакъв случай не е виждал нещо сходно. Това ме докосна същински и ми потвърди, че сме доста, доста дребни във всичко, което се случва към нас.
Тогава разбрах, че би трябвало да направя всичко допустимо и да продължим да се влагаме за тази идея. В последна сметка в този живот би трябвало да оставиш някаква диря след себе си. Затова се затвърди чувството, че в случай че мога да оказа помощ с нещо на хората, които се грижат за децата, и родителите в тази тежка обстановка, то това ще бъде моята цел.
Слязохме по-късно за 6-7 часа и тогава усетих по какъв начин ми пада товар от раменете. Защото истината бе, че при качването изпитвах един здравословен боязън и до последно се питах дали ще съумея да стигна догоре. А след прибирането си от Монблан получих позвънявания от цяла България и разбрах, че в действителност е имало смисъл. Но и за момент не си помислих, че съм направил нещо велико - аз просто съм един родител, който желае да помогне на доста други родители.
3. Среща с Боян Петров
По време на подготовката си за изкачването на Монблан използвах маршрута от Княжево до Копитото, прочут и като Пътеката на Боян Петров. Спомням по какъв начин преди време имах среща с него и той ме впечатли извънредно доста с нещата, които ми описа, с метода си на мислене.
Няма да не помни в никакъв случай и едни негови думи: " Вас, когато извършите нещо, което доставя наслаждение на душата, ви приветстват 80 000 души. Ние, когато се качим и докоснем някой връх, ни приветстват боговете. " Тази имитация ми се резервира в главата. И го усетих това възприятие, когато се качих на Монблан.
4. Ходенето по държавни институции и... по тъгите
Пътят, по който вървим, с цел да достигнем до задачата, която сме си сложили - построяването на центъра, е доста сложен. Стигал съм до това да приказвам с към този момент някогашни министри на стопанската система и обществените грижи. Всеки от тях поемаше задължения, които след това не стигаха до осъществяване. Което е доста мъчително, тъй като това би трябвало да е съществена цел на страната - да подкрепя, да даде най-хубавото на хората в потребност.
Защото съм осведомен каква е политиката в другите страни особено за децата с аутизъм. В Кипър да вземем за пример правителството поема 100% от лекуването на децата, образованието на родителите и работата с тези деца. Ако не си удовлетворен от резултатите и решиш са отидеш някъде другаде и да отделиш средства, то страната поема 80% от това нещо.
За Франция, Германия, Италия пък въобще няма смисъл какво да приказваме. Там има построени невероятни центрове, обезпечени са най-добрите неща. А ние тук просто се мъчим да осигурим едни естествени условия на хора, които са задоволително добре готови и подготвени и имат нужния опит да оказват помощ на децата да създадат тази дребна крачка, с цел да станат идентични с всички останали.
Говорил съм с доста хора. Видях доста сълзи, доста горест, доста болежка. Но всичко опира до едно нещо - в случай че хората желаят да решат един проблем, те би трябвало да го открият, да са почтени да го признаят и да са подготвени на всичко, с цел да го разрешат. Защото от време на време има стеснение да разкажеш за казуса си, да споделиш болката си.
5. Екипът в " Седем истории "
Видял съм персонално експертите в тази област през какви компликации минават, какви са изискванията им на работа сега. Много е потискащо да ги виждаш по какъв начин са принудени да се местят от един център в различен, с всичките движимости, които би трябвало да придвижват.
А за децата и родителите е добре да имат среда, която им е позната. Това, че сменят ситуацията непрекъснато, води до неустановеност у децата, у родителите, даже и у хората, които работят. Виждал съм какъв брой самообладание влагат тези експерти, с цел да накарат едно дете да им се довери и да стартира да спомага в лечебните сесии.
Затова и моята цел, и тази на екипа стана да осигурим условия за база. Да осигурим една сигурност, тъй че тези хора да разкрият цялостния си капацитет. " Седем истории " породи непринудено. От мои диалози с терапевта Светлана Картунова-Съни и нейния екип взехме решение да създадем това съдружие. Да излеем душите си на открито, да разкажем за проблемите на доста хора.
Аз като родител, който не бе осведомен задоволително добре с аутизма и ненавременното развиване на детето за ранното му проговаряне, срещнах огромно схващане от тяхна страна. Техните пояснения ми помогнаха да се успокоя и да схвана, че това е нещо преодолимо. Че това е развой, през който можеш да преминеш, стига да имаш задоволително непримиримост, воля и самообладание.
6. Неочаквана поддръжка
На фона на десетки разочароващи срещи с държавни институции или огромни компании в опит да намерим средства за нашата идея съм получавал поддръжка от хора, от които не съм и предполагал. С някои от тях съм бил на терена, били сме съперници. И това някой човек, който е играл против теб, да ти се обади и да ти предложи помощ, те кара да се убедиш, че спортът ти дава неща, които на никое място другаде не можеш да намериш.
Някои от тези хора ме допряха с техните истории, с тяхната съпричастност на нашия проблем, с желанието им да оказват помощ. Отделно при старта на " Седем истории " получихме по едно рамо от други хора, за които даже не съм предполагал и се надявал - за оформянето на документите, за останалите необходими процедури...
7. Мечтата за детския център
Сигурен съм, че в един миг ще достигнем до това, което желаеме. Да изградим център, който да дава отговор на всички условия и потребности. Ако ние съберем тази сума (500 000 лева.), ще може да намерим уместно място, налично за всички. Идеята е всеки от експертите да има обособен кабинет, да има нужната независимост.
Трябва да се знае, че в един миг тези деца са доста шумни, нападателни, превъзбудени, хиперактивни. И по тази причина всеки експерт би трябвало да има нужното време и място, с цел да може да отдели цялото си внимание на детето и родителите му в часа, който имат.
Представяме си също да оборудваме този център с техника, каквато би трябвало да има вътре. Да е място, където децата да се усещат сигурни, когато влязат. Направим ли щастливи децата, ще създадем щастливи и техните родители, които са изстрадали толкоз доста.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ