Иван Гранитски - пътуващият към света и към себе си
Христо СЛАВОВ
За Иван Гранитски са писали доста хора. Много неща са казани. Много, само че не всичко, тъй като всеки, който е писал за него, постоянно остава с усещането, че колкото и да се опитваш да го събереш в рамките на един род, изобщо в някакви граници, не се получава. Все нещо остава отвън.
Иван Гранитски не се събира в рисуван портрет, нито в светлината на един прожектор, нито в критика, а в едно изречение - парадокс. Мнозина са се опитвали да го търсят в една посока, да го осветяват с една светлина, да го оцветяват в един цвят, само че все несполучливо. Различен, несъбираем, многостранен, непредсказуем, неуправляем. И всичко това като вятъра - няма начало, няма край, няма граници. И по този начин, както вятърът не се затваря, и за Иван Гранитски не би трябвало да се написа от по кое време до по кое време, какво и по какъв начин. Може да се спомене, да се означи, само че основното отново ще си остане прикрито и непознато, тъй като, с цел да опознаем основното, би трябвало доста път да се измине, доста километри да се навъртят и доста безмълвие да се натрупа...
Както нормално, и през днешния ден е станал в 5 часа и три часа по-късно към този момент е написал " Песен дванадесета " на " Дионис ". Закусваме, тръгваме, само че не е до мен... Гледам го, ръцете му търсят опора и слушам:
Съдбата е дъхът неосезаем на Космоса
вдишващ Живота и издишващ Смъртта
Пречистваме съзнанието си със огън
с силата на веселието и смеха
и буйнопламенните танци
водещи ни до възторг неукротим
Толкова е внезапна смяната сред това, което слушам, и това, което виждам пред себе си, че незабелязано понижавам скоростта... Гласът му продължава да реди стихове, които се завъртат в кръгове, приближават се и се сливат, издигат се нагоре и слизат, прониквайки във всичко. Веднага не помня, че съм първият слушател на финала на " Дионис ", тъй като пред мен се появява един необикновен свят, доста отдалечен, доста баснословен, както споделя проф. Иван Маразов, " нов свят на духа и мисълта ".
Интересът на Иван Гранитски към античната просвета, митовете и чувствеността като че ли е свързващо звено сред вековете. Поемите му с антична тема преобразяват читателя, вършат го различен. Читателската душа се придвижва в античния свят, запява нечувани песни, слуша необикновени истории, среща вълшебни неща. Читателят търси и открива във въздуха съхранено благосъстояние, богатство, трансформирало се в невидимо, с цел да се скрие от очите на покварените... И единствено определените могат да " видят " това богатство, единствено отдадените в знанието могат да го допрян или да го почувстват.
Историята на българската литература от X в. до наши дни е като духовна планина с върхове, извисили се от самостоятелния образ на българските писатели. От всеки връх, когато и да е от нашата история проличава силата на всеки създател. Тези енергийни вулкани са огромната територия на откривателя Иван Гранитски. Когато срещнах книгата му " Енергията на българския дух ", ми се стори, че създателят е потърсил благоприятни условия за сливане на силата на обособените създатели с мисълта за основаване на нова сила, на нова енергийна същина, надалеч по-силна, " надалеч по-могъща и надалеч по-вечна... " Да създадеш енергиен капацитет, който съединява обособените върхове в националното ни духовно благосъстояние, е нова задача, нова посока за търсене на духовното обединяване на нацията.
Точно в този момент се сетих за последната му обич.
Последната и безконечната му обич - издателство " Захарий Стоянов ".
Хиляди издадени книги. Милиони екземпляри, милиони птици, които са загнездили в учебни заведения, читалища, офиси, предприятия, частни домове. Установили са се там като персонални посетители, които посрещаш, сядаш с тях на маса и дълго разговаряш... Всяка една от книгите на издателството е приказлива. Всяка те кара да я разгърнеш, да чуеш какво ще ти каже и да я заговориш. Няма друго издателство с толкоз издадени български създатели, съвсем всички. И още веднъж тематиката за българския дух, разнесен из цяла България персонално от издателя. Иван Гранитски е непрестанно в автомобил, на предната седалка. Зад гърба му са книгите, а надалеч напред - градовете и селата на неговите читатели.
Поглеждам нагоре - облаците ми наподобяват зашити един с различен. Образувало се е цветно одеяло, което е покрило страната, а като се загледаш по-внимателно, на всеки облак е изписана по една книга от издателството - единствено да четеш. Представям си Иван Гранитски по какъв начин персонално с пръст изписва всяка книга на обособен облак и я демонстрира на читателите: " Книгите са единствено за тези, които гледат нагоре " - коства ми се, че това желае да ми каже, като че ли схванал придвижването на погледа ми нагоре. Много хора четат, само че и мнозина гледат единствено надолу. Който гледа надолу, не може да стане четец. Читател е този, който мисли напред, който желае да научи нещо ново, който желае на следващия ден, откакто прочете книгата, да се почувства друг.
В този миг ми наподобява на делегат, който раздава " божествена храна ", който се радва толкоз повече, колкото повече хора протягат ръце към него. Радва се освен когато книгите пътуват към тези, които го чакат, само че и изключително, когато се прочетат.
Още малко и ще пристигнем.
Пътуваме за тържеството, на което всички ще схванат, че чл.-кор. проф. доктор Иван Гранитски на 24.12.2023 година е извършил 70-ата си година. Няма да има човек, който да знае и да каже всичко за него. И Иван не знае всичко за себе си. Защото познанието е широко. Може всичко да знаеш за себе си през днешния ден, само че в идващия момент любознанието ще ти изпрати ново знание и ти с едно знание по-малко ще останеш пред себе си. Никой не е съумял да планува идващия момент, в който ще получиш прояснение. Пътят към Иван Гранитски и към всеки различен човек е път към познанието.
За Иван Гранитски са писали доста хора. Много неща са казани. Много, само че не всичко, тъй като всеки, който е писал за него, постоянно остава с усещането, че колкото и да се опитваш да го събереш в рамките на един род, изобщо в някакви граници, не се получава. Все нещо остава отвън.
Иван Гранитски не се събира в рисуван портрет, нито в светлината на един прожектор, нито в критика, а в едно изречение - парадокс. Мнозина са се опитвали да го търсят в една посока, да го осветяват с една светлина, да го оцветяват в един цвят, само че все несполучливо. Различен, несъбираем, многостранен, непредсказуем, неуправляем. И всичко това като вятъра - няма начало, няма край, няма граници. И по този начин, както вятърът не се затваря, и за Иван Гранитски не би трябвало да се написа от по кое време до по кое време, какво и по какъв начин. Може да се спомене, да се означи, само че основното отново ще си остане прикрито и непознато, тъй като, с цел да опознаем основното, би трябвало доста път да се измине, доста километри да се навъртят и доста безмълвие да се натрупа...
Както нормално, и през днешния ден е станал в 5 часа и три часа по-късно към този момент е написал " Песен дванадесета " на " Дионис ". Закусваме, тръгваме, само че не е до мен... Гледам го, ръцете му търсят опора и слушам:
Съдбата е дъхът неосезаем на Космоса
вдишващ Живота и издишващ Смъртта
Пречистваме съзнанието си със огън
с силата на веселието и смеха
и буйнопламенните танци
водещи ни до възторг неукротим
Толкова е внезапна смяната сред това, което слушам, и това, което виждам пред себе си, че незабелязано понижавам скоростта... Гласът му продължава да реди стихове, които се завъртат в кръгове, приближават се и се сливат, издигат се нагоре и слизат, прониквайки във всичко. Веднага не помня, че съм първият слушател на финала на " Дионис ", тъй като пред мен се появява един необикновен свят, доста отдалечен, доста баснословен, както споделя проф. Иван Маразов, " нов свят на духа и мисълта ".
Интересът на Иван Гранитски към античната просвета, митовете и чувствеността като че ли е свързващо звено сред вековете. Поемите му с антична тема преобразяват читателя, вършат го различен. Читателската душа се придвижва в античния свят, запява нечувани песни, слуша необикновени истории, среща вълшебни неща. Читателят търси и открива във въздуха съхранено благосъстояние, богатство, трансформирало се в невидимо, с цел да се скрие от очите на покварените... И единствено определените могат да " видят " това богатство, единствено отдадените в знанието могат да го допрян или да го почувстват.
Историята на българската литература от X в. до наши дни е като духовна планина с върхове, извисили се от самостоятелния образ на българските писатели. От всеки връх, когато и да е от нашата история проличава силата на всеки създател. Тези енергийни вулкани са огромната територия на откривателя Иван Гранитски. Когато срещнах книгата му " Енергията на българския дух ", ми се стори, че създателят е потърсил благоприятни условия за сливане на силата на обособените създатели с мисълта за основаване на нова сила, на нова енергийна същина, надалеч по-силна, " надалеч по-могъща и надалеч по-вечна... " Да създадеш енергиен капацитет, който съединява обособените върхове в националното ни духовно благосъстояние, е нова задача, нова посока за търсене на духовното обединяване на нацията.
Точно в този момент се сетих за последната му обич.
Последната и безконечната му обич - издателство " Захарий Стоянов ".
Хиляди издадени книги. Милиони екземпляри, милиони птици, които са загнездили в учебни заведения, читалища, офиси, предприятия, частни домове. Установили са се там като персонални посетители, които посрещаш, сядаш с тях на маса и дълго разговаряш... Всяка една от книгите на издателството е приказлива. Всяка те кара да я разгърнеш, да чуеш какво ще ти каже и да я заговориш. Няма друго издателство с толкоз издадени български създатели, съвсем всички. И още веднъж тематиката за българския дух, разнесен из цяла България персонално от издателя. Иван Гранитски е непрестанно в автомобил, на предната седалка. Зад гърба му са книгите, а надалеч напред - градовете и селата на неговите читатели.
Поглеждам нагоре - облаците ми наподобяват зашити един с различен. Образувало се е цветно одеяло, което е покрило страната, а като се загледаш по-внимателно, на всеки облак е изписана по една книга от издателството - единствено да четеш. Представям си Иван Гранитски по какъв начин персонално с пръст изписва всяка книга на обособен облак и я демонстрира на читателите: " Книгите са единствено за тези, които гледат нагоре " - коства ми се, че това желае да ми каже, като че ли схванал придвижването на погледа ми нагоре. Много хора четат, само че и мнозина гледат единствено надолу. Който гледа надолу, не може да стане четец. Читател е този, който мисли напред, който желае да научи нещо ново, който желае на следващия ден, откакто прочете книгата, да се почувства друг.
В този миг ми наподобява на делегат, който раздава " божествена храна ", който се радва толкоз повече, колкото повече хора протягат ръце към него. Радва се освен когато книгите пътуват към тези, които го чакат, само че и изключително, когато се прочетат.
Още малко и ще пристигнем.
Пътуваме за тържеството, на което всички ще схванат, че чл.-кор. проф. доктор Иван Гранитски на 24.12.2023 година е извършил 70-ата си година. Няма да има човек, който да знае и да каже всичко за него. И Иван не знае всичко за себе си. Защото познанието е широко. Може всичко да знаеш за себе си през днешния ден, само че в идващия момент любознанието ще ти изпрати ново знание и ти с едно знание по-малко ще останеш пред себе си. Никой не е съумял да планува идващия момент, в който ще получиш прояснение. Пътят към Иван Гранитски и към всеки различен човек е път към познанието.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ