Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние ~ Хенри Дейвид ТОРО
(Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856)
Общественото мнение е незабележим тиранин спрямо персоналното. Съдбата на индивида се дефинира от това, което той самичък мисли за себе си. Нужно е разкрепостяване на мисълта и въображението даже на Бахамските острови. Ще се откри ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като безспирно бродират възглавници единствено и единствено да не дават тип, че живо се интересуват от ориста си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!
Повечето хора прекарват живота си в безшумно обезсърчение. Тъй нареченото примирие в действителност е непреодолимо обезсърчение. От цялостния с обезсърчение град попадаш в цялостното с обезсърчение село и ти остава да се утешаваш с дръзновението на норките и мускусните плъхове. Привично, въпреки неосъзнато обезсърчение, се крие даже в игрите и развлеченията на хората. В тях няма веселба, тъй като ги предшества труд. А мъдростта не позволява обезверени действия.
Замислим ли се за същинското предопределение на индивида, както е казано в катехизиса, и за насъщните му витални потребности, ще излезе, че хората умишлено са избрали настоящия си метод на живот, предпочитайки го пред доста други. А в действителност те чистосърдечно имат вяра, че нямат никакъв избор. Бодрите и витални натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма метод на мислене или държание, колкото и да е стародавен, който да може да се одобри без инспекция. Това, което през днешния ден всички повтарят или тихомълком одобряват за правилно, на следващия ден може да се окаже неистина, пушек, неправилно взет за облак, от който сякаш ще се изсипе плодороден дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора считат непостижимо за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора - стари каузи, за новите - нови. Някога не са знаели да вземем за пример да добиват гориво за поддържане на огъня, а през днешния ден слагат малко сухи съчки под един казан и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в предишното би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, защото е изгубила повече, в сравнение с е придобила. Можем да се съмняваме до каква степен и най-мъдрият е постигнал нещо същински стойностно единствено от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв скъп съвет на младите: личният им опит е прекомерно стеснен, животът им е напълно провален - по персонални аргументи съгласно тях; съхранили вероятно някаква надеждица в печалното си битие, те просто към този момент не са тогавашните младежи. От тридесет години пребивавам на тая земя и още не съм чул един скъп или най-малко сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми споделили нищо значително - може би и не могат. Пред мен е животът - повече чужд, в сравнение с прочут, само че техните знания с нищо няма да ми оказват помощ. Ако съм придобил някакъв скъп персонален опит, то несъмнено считам, че не го дължа на рекомендациите на моите наставници.
Има хиляди елементарни способи да подложим на инспекция живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това в точния момент, бих предотвратил някои неточности. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви единствено превъзходни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от другите кътчета на Вселената следят в тоя момент една и съща звезда? Природата и човешкият живот са така разнородни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо знамение от това за момент да прогледнем с очите на различен? Така за час бихме живели във всички международни столетия, във всички светове на епохата. История, лирика, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на непознатия опит.
Мисля, че умерено можем да се доверяваме доста повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които поставяме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата уязвимост тъкмо толкоз, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойствие и напрежение у някои хора е съвсем неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на осъществената от нас работа. А какъв брой доста е неизвършеното! Ами в случай че се разболеем? Как единствено постоянно сме нащрек! Готови сме да живеем и без религия, стига да можехме да я пренебрегнем; след през целия ден напрежение вечер насилствено прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова откровено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред метода си на живот, че сме отрекли всякаква опция за смяна. Няма различен метод, споделяме си ние, до момента в който в действителност методите наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка смяна е знамение за нас; само че това знамение става всеки момент. Конфуций споделя: „ Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш - това е същинското знание. “ Един човек да успее да овладее с разсъдъка си това, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.
От: „ Уолдън или Живот в гората ”, Хенри Дейвид Торо („ Живот без принцип ”, изд. Сиела)
Снимка: Henry David Thoreau, by B.D. Maxham, 1856, commons.wikimedia.org
