Гръмка леля с висок червен кок се хили и оглася

Гръмка вуйна с висок червен кок се хили и оглася целия басейн, кацнал в планината, близките ридове – също. Добре че си до мен!

„ Хлапе “ с мустачки язди розов еднорог в басейна и крещи: „ Мамо, виж ме! “ (изобщо не се майтапя – същинско е). Добре че си до мен!

Беззъб барман ме пита с най-благата усмивка на света: „ А за вазе кво да бъди? “. Добре че си до мен!

Риж DJ, очевидно почитател на ZZ Top, пуска Криско с някаква базука – забележи, по избор на най-малките, след което забива Metallica, а незабавно след тях се извива бялата роза на госпожа Калчева. Безценно – добре че си до мен!

Но пък другояче всичко е наред. Колко откаченост ще понесем, преди да се откажем от нашата лична „ естествена “ полуда? Тази, която ни срещна. В какъв брой по-абсурден свят можем да живеем? Колко откаченост ще понесем, преди да се откажем от нашата лична „ естествена “ полуда? Тази, която ни срещна. Ти май я наричаш орис или „ няма нищо инцидентно “. За мен си е чистата полуда на Вселената, единствено не мога да преценява дали ни обича или ни се подиграва.

Добре че си до мен! За да ме спасяваш, с цел да имам брод и леговище. Дали пък не си фантазирам и моето бягство да е единствено наужким? Нима? Всяка секунда чувствам дъха ти, всеки момент усещам ръцете ти върху раменете си. А насън си по-истински в сравнение с нескрито. Не е наужким!

Бягам, укривам се, оставам жив, имам вяра – при теб, поради теб! Мозъкът ми поема твоите мисли, храня се с тях, все едно са бяла орехова ядка – меля ги и ги попивам, до момента в който питателните им сокове не стигнат до последната ми клетка.  Дали аз те зареждам по този начин питателно с моите накъсани вопли – неврони, трептящи с честотата на психеделична лирика? Дали съм задоволителна, с цел да прелея от душата ти и да бъда онази топлота, която пулсира тежко по артериите, свързва се в комплициран квазифизичен развой със земята, след това с въздуха и небесните тела, и с цветята, и с птиците. Нали знаеш – онази топлота, без която животът е единствено стъпкана плът?

Чудя се по тези въпроси, до момента в който виждам ей оня връх насреща, порозовял от изгрева като свенливо момиче, само че горделив като майчина мощ, по-мощна от самото Слънце.

Чудя се, до момента в който слуховите ми благоприятни условия се пробват да заглушат неуместната олелия в близост и да намерят покой. Чудя се, до момента в който се заглеждам в страниците на дебела книга.

Достатъчни ли са за теб моите мисли за обич?

 

Весела Учкунова-Даскалова списва блога „ Тънки лилави токчета ”. Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, мощното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да провокират, а някой ден да са „ машина на времето ”, посредством която дъщерите ѝ да се допрян до нейните отминали сърдечни безредици.