Обновяват къщата на Владимир Василев – надявам се да върнат и възпоменателната плоча на фасадата
Градът ни има дълг към този човек
Напредва обновяването на родната къща на литературния критик Владимир Василев в Бургас. Днес постройката извършва функционалностите на хотел, само че това не трансформира нейната историческа стойност. Напротив – фактът, че притежателите влагат в нейното поддържане и възобновяване, заслужава поздравления. В град, който постоянно се оплаква от неналичието на грижа към старите си здания, сходни образци би трябвало да бъдат насърчавани.
Заедно с това обаче остава една вяра.
Скромната възпоменателна плоча, отдадена на Владимир Василев, която сега е демонтирана поради ремонтните действия, би трябвало да се върне на фасадата след тяхното привършване. Дали ще бъде същата или нова – това няма изключително значение. Важното е да остане знакът на паметта.
Защото паметта е единственото, което свързва градовете с техните огромни персони.
А Бургас има дълг към Владимир Василев.
Парадоксално е, че през днешния ден срамно малко бургазлии знаят кой е индивидът, роден тук през 1883 година, който оставя толкоз дълбока диря в българския книжовен живот. Владимир Василев не е просто критик. Той е една от фигурите, които образуват литературния усет на България през първата половина на ХХ век.
Още млад разгласява в влиятелните списания „ Мисъл “ и „ Българска колекция “, а през 1920 година основава и оглавява списание „ Златорог “ – едно от най-значимите литературни издания в българската история. В продължение на близо четвърт век неговите страници се трансформират в естрада на най-ярките креативен имена на епохата.
Владимир Василев разгласява критически текстове за Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Боян Пенев и доста други създатели, оставили дълготраен отпечатък върху националната просвета. Наред с това той проучва процесите и трендовете в актуалната литература с прозорливост, която и през днешния ден буди почитание.
След 9 септември 1944 година ориста му внезапно се трансформира. Арестуван е и е изключен от Съюза на българските писатели. Един от най-влиятелните литературни критици на своето време е заставен да работи като коректор и години наред на практика е лишен от опцията да упражнява призванието си.
Показателно е, че книга с негови творби се появява едвам през 1992 година – съвсем три десетилетия след гибелта му.
А краят е още по-печален.
Когато Владимир Василев умира в София на 27 декември 1963 година, Политбюро на Българска комунистическа партия не разрешава публикуването на некролог и произнасянето на прощални слова на погребението му. Дори последното прощаване с него е сложено под идеологически контрол.
Историята обаче има едно качество – рано или късно възвръща справедливостта.
Затова онази дребна плоча върху фасадата на родния му дом не е просто архитектурен подробност. Тя е знак, че Бургас помни. Че градът не се отхвърля от своите духовни биографии. Че сред шума на сегашното към момента има място за почитание към хората, които са изграждали българската просвета.
Напредва обновяването на родната къща на литературния критик Владимир Василев в Бургас. Днес постройката извършва функционалностите на хотел, само че това не трансформира нейната историческа стойност. Напротив – фактът, че притежателите влагат в нейното поддържане и възобновяване, заслужава поздравления. В град, който постоянно се оплаква от неналичието на грижа към старите си здания, сходни образци би трябвало да бъдат насърчавани.
Заедно с това обаче остава една вяра.
Скромната възпоменателна плоча, отдадена на Владимир Василев, която сега е демонтирана поради ремонтните действия, би трябвало да се върне на фасадата след тяхното привършване. Дали ще бъде същата или нова – това няма изключително значение. Важното е да остане знакът на паметта.
Защото паметта е единственото, което свързва градовете с техните огромни персони.
А Бургас има дълг към Владимир Василев.
Парадоксално е, че през днешния ден срамно малко бургазлии знаят кой е индивидът, роден тук през 1883 година, който оставя толкоз дълбока диря в българския книжовен живот. Владимир Василев не е просто критик. Той е една от фигурите, които образуват литературния усет на България през първата половина на ХХ век.
Още млад разгласява в влиятелните списания „ Мисъл “ и „ Българска колекция “, а през 1920 година основава и оглавява списание „ Златорог “ – едно от най-значимите литературни издания в българската история. В продължение на близо четвърт век неговите страници се трансформират в естрада на най-ярките креативен имена на епохата.
Владимир Василев разгласява критически текстове за Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Боян Пенев и доста други създатели, оставили дълготраен отпечатък върху националната просвета. Наред с това той проучва процесите и трендовете в актуалната литература с прозорливост, която и през днешния ден буди почитание.
След 9 септември 1944 година ориста му внезапно се трансформира. Арестуван е и е изключен от Съюза на българските писатели. Един от най-влиятелните литературни критици на своето време е заставен да работи като коректор и години наред на практика е лишен от опцията да упражнява призванието си.
Показателно е, че книга с негови творби се появява едвам през 1992 година – съвсем три десетилетия след гибелта му.
А краят е още по-печален.
Когато Владимир Василев умира в София на 27 декември 1963 година, Политбюро на Българска комунистическа партия не разрешава публикуването на некролог и произнасянето на прощални слова на погребението му. Дори последното прощаване с него е сложено под идеологически контрол.
Историята обаче има едно качество – рано или късно възвръща справедливостта.
Затова онази дребна плоча върху фасадата на родния му дом не е просто архитектурен подробност. Тя е знак, че Бургас помни. Че градът не се отхвърля от своите духовни биографии. Че сред шума на сегашното към момента има място за почитание към хората, които са изграждали българската просвета.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ